Текат дни, години, а те все не ни доближават до живота, който искаме да изживеем. Случването не се случва. Но и виновни за това няма. Край себе си откриваме всичко, което ни отдалечава, а все не ни приобщава към света на успелите европейци. Приеха ни, а все още сме като гости – продължаваме да стоим на прага в очакване да ни поканят. Лягаме и ставаме с усещането, че продължаваме да сме зад борда. Лошото е, че всички политически цветове се смесват, когато някой реши да разплита причините за неслучването, които са най-вече морални. Едни политици – по-малко, други – повече, но всички вкупом сипваха сол в раната на българина. Стихиите, кризите и трусовете се превръщаха в тест за по – по – най – крадливите. “Цанков камък” e само една метафора за държавническа “щедрост” – камъче в паважа, водещ до ограбването на държавата ни, към която не се научихме да бъдем честни. А и тя не се научи да е отговорна за своите граждани. Какво ни сполетя! – възкликват вьзрастните. Ще се оправим ли? – питат се младите. Няма надежда ! – отвръщат децата им.
Толкова време на “магии” и очаквания, че мъркането и политическото осмърдяване се превърнаха в ежедневие за оскърбеното ни самочувствие. Вперен в политиците, българинът забрави, че той е важният. Забрави, че истинската магия идва от неговото “вътре”, а не от харизмата на идващите от нищото политици. Заради това отново, и отново е разочарован, но продължава стоически по пътя, предложен му от тях, сякаш привлечен (за пореден път) от мига, в който тигърът се превръща в мишка.
Имам усещането, че дългото чакане e българския избор за живот. Имитациите изпълниха ежедневието ни – “загрижени” политици, силиконови красавици, мускулести мачовци, магистрални журналисти… Захаросаните детайли от живота им, съпътстващият ги домашен лукс и пошлите пиар акции са балонът, който “краси” българската действителност – и всичко това на фона на трагичния въпрос: А колко още? В същото време всички искат от държавата, а никой не казва, че е готов да й даде. Дори тези дни едно малко българо-италианче от Биг Брадър крещи в един глас с баща си – италианец: “Искам си бюджета!” Да, превърнали сме се в истински Биг Брадър!
2010 г.
