ЗА „ИМПЕРСКИЯ ПРИНЦИП” И ЗА “ДОБРИ/ЛОШИ РУСНАЦИ” *

лоши руснаци
Време за четене: 11 минути

Не трябва да мислим за „добри” или “лоши“ руснаци, а трябва да изучаваме руското общество

Артем Харченко, zaxid.net

Случаят с руския журналист Александър Невзоров**, който обяви очакваното си украинско гражданство, силно развълнува украинските потребители на социалните мрежи и предизвика безброй коментари, а сайтове разпространиха новината. За част от участниците в дискусията това събитие даде повод за пореден път да бъде обвинено „зеленото“ правителство в непрозрачност на съответните процедури и незачитане на институцията на гражданството. Други изразиха възхищение от непрестанните бягства на руски медийни личности, които напускат Русия заради Путин. Емоциите на украинските граждани в такива случаи често варират от „не ни показвайте никакви руснаци – нито добри, нито лоши“ до „трябва да говорим с тези, които могат да променят общественото мнение в Русия.“ По-нататъшните разсъждения относно уместността на дадена позиция изискват определен контекст.

Невзоров не създаде прецедент в дискусията относно (не)възможността за присъствие на руски граждани в украинската телевизия/общественото пространство след 24 февруари. След началото на пълномащабната война стартира телемаратон на United News, който понякога се провежда от руски граждани, противопоставящи се на режима на Путин, като журналистката Юлия Латинина. Отново появата им предизвика вълни от възмущение в социалните мрежи и остри коментари по опозиционните канали. Трудно е да не се забележи, че всички подобни случаи с „латиница“ и „нелатиница“ имаха допълнителна политическа конотация. По-специално, зачитане на институцията на гражданството беше поискано от онези, които по време на последната президентска надпревара призоваха за ограничаване на правата / лишаване от гражданство на три четвърти от техните сънародници. Или за „непатриотичните“ действия на сегашното правителство и президента Владимир Зеленски се говори по канали, собственост на Петро Порошенко.

Всъщност, като мислим за (не)присъствието на руски граждани в украинското медийно пространство, спомените може да са по-дълбоки. Войната с Русия, която започна през 2014 г., не попречи на предишния президент да даде гражданство на бившия журналист от „Ехо на Москва“ Матвей Ганаполски. И той не беше единственият в списъка на наградените с украински паспорт. С други думи, през осемте години на войната собствениците на украински медии никога не са пропускали шанса да намерят професионалисти по журналистика от страна, където такава професия не е съществувала от няколко десетилетия. Трудно е да ги преброим в украинското медийно пространство – от звездите на руската журналистика от епохата на Елцин Савик Шустер и Евгений Кисельов до Аркадий Бабченко и Айдер Муждабаев. Има безброй коментатори от Руската федерация, чиито мнения, от гледна точка на собствениците на украински медии, трябваше да бъдат чути от украинските граждани – от Андрей Пионтковски и Виктор Шендерович до вече споменатата Латинина. Всички поканени коментатори не забравят да подчертаят, че „войната на Путин” е в ход, която не бива да се бърка с демократичната им позиция. Собствениците на медии могат да бъдат разбрани. Украинската политика винаги е била платформа за ожесточена борба. А от руската журналистика излязоха професионални „медийни убийци“, закалени в местните политически битки и военни конфликти, които редовно разпалваха страната им. Достатъчно е да прочетете FB страницата на Аркадий Бабченко – любимец на руската либерална публика. Интересното е, че и Бабченко, и Невзоров са били участници в чеченските войни, където руската армия е била „закалена“ във военни престъпления, чието повторение преживяваме днес в Украйна. Имаше ли онези върхове на речта на омразата, които поканените руски гости не можаха да преодолеят? Спомням си случая с Муждабаев, който през 2019 г. обмисляше в социалните мрежи необходимостта да стреля по украинските граждани заради политическия им избор.

Изглежда, че настояването да се канят „добри руснаци” беше/е неизличима страст на украинския политически истаблишмънт, независимо от партийната принадлежност. Ако обаче използваме само принципа „врагът на моя враг е моят приятел“, имаме шанс да се окажем до хора, чиито ценности са – меко казано, далеч от европейските, а в миналото им има такива “скелети в гардероба“, който не може да се разклати само със споменаване или с – той е бил „имперски войник“, но не е сега.

Значи лидерите на руската опозиция имат ли право да се обръщат към украинците сега? И трябва ли украинците да знаят за „какво става в Русия“? Всъщност двата въпроса са свързани. Проблемът е, че знаем много малко за „съседите“, а през последните осем години това знание по разбираеми причини е боядисано в черно. Не виждаме полутонове, които биха могли да се използват, включително за нашата собствена безопасност. Не е достатъчно да кажем, че Русия е вечен враг, който непрекъснато се опитва да ни унищожи. Това звучи като метафора, но изглежда проблематично като аналитична категория. Днешна Русия не е нито Съветският съюз, нито Руската империя. По-специално поради отсъствието на Украйна, която беше един от съставните елементи и за двете страни. И не става дума за съпоставката им, просто съвременна Русия е отделен феномен по отношение на обществото, политическата система, културата, икономиката, военните кампании и престъпленията, които ги съпътстват.

Изглежда, че от 1991 г. насам Украйна трябваше сериозно да проучи съседа си, което потенциално би трябвало да допринесе за това, че официалният език на Русия е разбираем и дълго време най-разбираемият чужд език за повечето украински учени. Много университети имат катедри по руска история, бивша история на КПСС, които от 2014 г. срамежливо се наричат ​​катедри по история на Източна Европа и т.н. Много социологически и политически научни институции трябва да бъдат ангажирани с подобни изследвания. Въпреки това не беше създаден достатъчно интелектуален продукт. Показателно е, че сега като актуална книга за колониалните конотации на „великата руска култура“ представят изследване на американката Ева Томпсън, публикувано преди двадесет години. Трябва да се отбележи, че не най-доброто, което можеше да се прочете в този брой, от класическата работа на американеца Едуард Саид „Култура и империализъм“ до задълбоченото изследване на Елеке Бьомер за колониалната и постколониалната литература.

За съжаление дори това, което можеше да се чуе от руските „либерални” изследователи, невинаги се говореше и анализираше у нас. По-специално, според социологическите проучвания, според проучванията на общественото мнение се наблюдава устойчива тенденция в отношението на руснаците към украинците. Тоест от 2004 г. и събитията на Оранжевата революция руското правителство формира общественото мнение чрез напълно контролирани медии, представяйки Украйна като пропаднала държава, а гражданите й като тромави мечтатели за Европа, в която нямат шанс да влязат. Създаден е и образът на украинците в Русия, който се свежда до две превъплъщения – проститутка или работничка. Относно образа на украинката, който се формира в Русия, изглежда уместно да се споменат събитията от геноцида в Руанда, където медиите също формират образа на жена тутси – похотлива и готова на насилие. Не е изненадващо, че от 24 февруари руската публика и страниците на войниците в социалните мрежи са пълни с отвратителни истории за „горещи киевски жени“, които ще изнасилят. Спомням си и добре познатото прихващане на разговор, в който рускиня „позволява“ на мъжа си войник да изнасилва украинки.

Всъщност за много украинци беше откровение, че е можело да се случи Буча или Мариупол, въпреки че може да се очаква от военни експерти, военни историци или политолози да напишат сериозни аналитични текстове за феномена на съвременната руска армия с нейните кампании от Ичкерия до Сирия в която грабежите, убийствата на цивилни и бомбардировките на жилищни райони бяха част от стратегията. Не по-малко впечатляващо за мнозина беше (Не по-малко впечатлени от мнозина) самото руско общество. Да, десетки хиляди руснаци излязоха на улиците, за да протестират, въпреки заплахата от дългосрочен затвор, да, десетки обществени личности декларираха своята антивоенна позиция и дори пряка подкрепа за Украйна. Степента на фашизма на голяма част от руското общество обаче не може да бъде предвидена без сериозен анализ. Човек може да преброи на пръсти онези сериозни текстове, написани на украински, които биха могли да дадат повече или по-малко точна, както вече е ясно, картина на руската действителност от късната епоха на Путин. Руското общество се готви за пълномащабна война от две десетилетия и голяма част от украинското общество не е забелязало. Самите политици и лидери на общественото мнение или нямаха пълна картина, тук отново за липсата на анализатори, или го смятаха за второстепенен фактор. Без съмнение източните и южните райони на Украйна поддържат най-дълго положително отношение към Русия. Много фактори са допринесли за това, от семейни връзки до икономическо сътрудничество, което датира от съветско време. Въпреки това, в Харков или Одеса също по-голямата част от гражданите ясно се разделят между „държавата на Путин“ и „руския народ“. Разочарованието обаче беше още по-лошо след 24 февруари, когато e в мазето на Харков, eдна дъщеря не можа да докаже на майка си, че именно руската армия се опитва да я убие сега. Може би ако политиците и медиите говореха честно и апелираха към хората в тези региони, то моралната готовност на хората би била друга, ако изобщо е възможно те да бъдат готови за голяма война.

За съжаление, сега трябва да придобиваме всички тези знания на живо, като наблюдаваме с ужас и отвращение всички метаморфози, които руското общество е претърпяло през ерата на Путин. И оттук нататък трябва да се мисли за (не)целесъобразността на разговора с онези представители на Русия, които поддържат адекватност и говорят опозиционно. Наблюденията върху съдържанието на руските медии показват, че най-„либералните“ и „демократичните“ руснаци са „болни“ от постимперския синдром, за чиито проблеми – за съжаление, съвременна Русия никога не е говорила публично. Дори тези, които сега пламенно подкрепят Украйна в борбата срещу „Путин“, не могат да се въздържат от банални фрази за „родство“. Като фронтмен на руската рок група „Ногу свело“ Максим Покровски пее в новото парче „Украйна е моята втора половина“. Единици са онези, които, подобно на популярния руски YouTuber Александър Балу, могат да подчертаят отделеността на Украйна, липсата на причина руснаците да съветват съседната страна или да обсъждат нейната политика по отношение на правилно/грешно. Повечето популярни руски ютюбъри, на които се набляга специално, тъй като за съвременна Русия тя всъщност е единствената платформа за опозиционна мисъл, могат да бъдат „набити“ при споменаването на Украйна. По-специално можем да назовем ситуацията с Максим Кац, който от първия ден на войната избра проукраинска позиция, но все пак попадна под ударите на критики в украинските социални мрежи, а някои украински ютюбъри посветиха видеоклипове, за да деконструират съдържанието му.

Като се имат предвид всички тези „родови болести“ на руския естаблишмънт, най-малкото, което е необходимо по време на горещата фаза на войната, е да се вмъкнат нейни представители в украинските медии, така че всяка тяхна проблемна фраза да доведе до нова вътрешна караница. Отхвърлянето на всички, които показват признаци на приятелство обаче е недалновидно, като се има предвид, че границата с Русия вероятно ще остане най-дългата ни в близко бъдеще. С оглед на това Украйна трябва да „играе дълго“ и да приеме нещо като имперски принципи – „разделяй и владей“. Украйна трябва да се грижи за интересите си в Русия, да търси там условни съюзници и да ги използва, за да влияе на общественото мнение. Разбира се, не е моментът да го промените, но вече е възможно да се поставят основите за бъдещо съжителство със „северната съседка“. Има руски лидери на общественото мнение, които ясно дават да се разбере, че Русия води агресивна война, нейната армия извършва ужасяващи престъпления и след победата на Украйна руските граждани ще плащат репарации още дълго време. И ако има хора като Милов от екипа на Навални, споменават се Кац и Балу, както и същият Невзоров, който има милиони последователи, за да повлияят на руската публика. Днес един от най-успешните примери за такова използване е чрез социалните мрежи, YouTube и Телеграм. Известен е опита на Алексей Арестович. И въпреки, че самият той от време на време е мразен и има стабилни групи от „неуважителни“ последователи, той събра огромна публика по време на пълномащабната война. Един от най-успешните проекти в неговото общуване е вечерният разговор с руснака Фейгин. Стотици хиляди хора стават техни зрители всяка вечер. Много от тях са граждани на Руската федерация, които се намират на нейна територия или в други държави. Тоест нашият говорител ежедневно предава украинската позиция на огромна публика от руснаци и разпространява цитати в руската публика. От него руснаците научават за престъпленията на своята армия и за неизбежността на нейното поражение в Украйна.

Не знаехме достатъчно за Русия и е време да променим това. Не сме мислили достатъчно за въздействието върху Русия и има шанс да започнем нова история. Не трябва да мислим за „добри“ или „лоши“ руснаци, а трябва да изучаваме руското общество и да разберем какво/кой може да ни бъде полезен в тази област.

Прев. от укр.

* Про «імперський принцип» та «добрих/поганих росіян». Ми не маємо думати про «добрих» чи «поганих» росіян, а маємо вивчати російське суспільство, Артем Харченко – блогър, руски музикант, диджей, продуцент и композитор. Двукратен носител на наградата „Златна горгулья“ (2010, 2016).

**Известен руски журналист и бивш опозиционен политик, който заедно със съпругата си Лидия напуснаха Русия и получиха украинско гражданство.

https://zaxid.net/statti_tag50974/

 

error: Свържете се с автора за разрешение!!