ДЕБАТЪТ, КОЙТО ОПРЕДЕЛИ ПО-ДОБРИЯ

дебатът
Време за четене: 4 минути

Дебатът принадлежи към дискусионните методи. Самата дума идва от английския език /debate/ , но има и не едно, харесвано от мен, българско наименование – препирня, спор, словесен двубой. Е, няма да подходя като езиковеда Александър Балан /спомнeте си за “драсни пали клечица” – кибрит/ и ще използвам наименованието “дебат”. Става дума за специално организиран и структуриран публичен обмен на гледни точки. Имайки предвид снощният дебат между двамата кандидат-президенти Герджиков и Радев, българските избиратели трябваше да разберат тяхното мнение по определени теми, важни за нацията. Без съмнение, когато политическият дебат е добре организиран, участниците в него притежават необходимите умения и познават основните принципи, върху които се гради тази дискусионна форма и водещият е професионално подготвен да реализира интеракцията между тях, той може да постигне очаквания ефект – всеки от потенциалните избиратели сред зрителите да реши кой от двамата кандидати е по-добрия и да е новият президент.

В същността си дебатът е общуване, и като такова то отразява умението участникът да може да ръководи вниманието си и да предприема обмислени стъпки. Вниманието е важно заради приноса на всеки участник да взаимодейства, защото говорим за интеракционна форма. И защото проследяването на казаното от другия участник е много важно не по една, а по много причини – иска да се съгласи; да прекъсне, защото открива различия и настоява да изложи неговата гледна точка; желае да се противопоставите като изрази несъгласие; държи да доразвие интересен момент от гледната точка на другия; не е разбрал добре нещо; иска внезапно да спре емоционалния или агресивен изказ на събеседника си; да маркира или да се разграничи от негова спекулация; да отбележи, че става въпрос за изразено субективно мнение и т.н. Но в кой момент и как ще го направи, зависи от притежаваните логически навици. Затова дебатът е и отражение на личностния потенциал на всеки участник и умението му да отреагирва адекватно. Определящ е и фактора специален опит и познанието по темите. Това му позволява да структурира отговорите си така, че те да звучат убедително и да удостоверяват не просто личните му възприятия, а истината, подкрепена с факти или с обстоятелства.

Снощният дебат между професор Герджиков и Радев показа два полюса в субектността на института на президента. При първия имаше категорично съвпадение с профила, съответстващ на конституционната разпоредба, че президентът трябва да “олицетворява единството на нацията”. За разлика от професор Герджиков, Радев остана затворен в “кутията” на собственото си Его, на предразсъдъците си и на опорките. За участието в дебат е важно не само познаването на темата, но и владеенето на ефективна стратегия. Професор Герджиков бе наясно с всички теоретично съществуващи възможности – да не се съгласявa, да се съгласява, да се разграничава, да предлага алтернативи, да инициира “точка на интерес”, върху която да изиска мнението на другия участник, да го атакува, като не му позволява да го засяга личностно или да въвежда в заблуждение зрителитe, да се намесва когато отсрещната страна спекулира или използва дезинформиращи “подпорки” за тезите си, целящи да го уязвят или дискредитират.

Израз на слабост е, когато участник като Радев е избрал да въздейства най-вече на емоционалните сетива на аудиторията чрез сленга в политическото говорене – “чекмеджета, пачки, къща в Барселона…”, което няма никакво отношение към личността на професор Герджиков. Подобна тактика може да има успех по отношение на ненподготвен участник, но не и спрямо човек с академично мислене. Тя е предварително осъдена на неуспех, защото няма как той да поеме погрешната посока – да започне да обяснява или да се оправдава за нещо, което не засяга личността му. Несериозен и неуспешен беше и опита на Радев да тласне дебата към пропагандното говорене и по този начин да го принизи до уличната стиилистика. Още повече, че по време на дебат между кандидат-президент да се продуцират недоказани сюжети, използвани към този момент единствено като пропагандни инструменти за манипулиране на обществените нагласи, едва ли е най-печелившия подход. Затова и професор Герджиков не позволи да бъде подведен и да поеме погрешна посока в съжденията си. Напротив, с бърза реакция и с категорични аргументи опровергаваше спекулациите и позоваването на неверни факти.

Целта на тази статия не е да ви преразказвам кой какво е казал по време на участието си в този важен за избора ни диспут. Но аз съм човек, който цени словото и искрения тон, с който се говори. Знам и колко трудно е да се предизвика селективното възприятие на всеки, който е гледал телевизионното излъчване на дебата. Но съм категорична, че победителят в него е професор Герджиков. Той демонстрира изключителни умения – бърза реакция, точна мисъл, адекватни отговори, уместни препратки, бърза преценка дали трябва да се съгласи или да отхвърли твърдения на опонента, открояване на допирни точки, знае кога и в кой момент да се противопостави, правеше бързи логически преходи, подкрепяше твърденията с примери и илюстрираше конкретно познание за всички области и системи и това правеше мнението му неоспоримо, избираше най-подходящия повод за отправяне на „изстрелящи“ и “улавящи” въпроси, не позволи на емоциите да навлязат в логиката на неговото мнение, не пропускаше да отбележи грешките в чуждата логика, ползвайки за аргумент статистика или факти.

Професор Герджиков демонстрира не само академичен ум, познаване на темите, но и принадлежност към общността и нацията. Затова ако се затруднявата да определите кой от двамата е по-добър, стъпете върху това ваше възприятие и го развийте в сюжет за бъдещето на България през следващите пет години. И да не забравите, че няма държава, която да е оцеляла разделена. Искате президент, който да противопоставя едни граждани на други или такъв, който да ни обединява около общи каузи? Искате различията ни в политическите убеждения да са причина за публично назидание, преследване и репресия, или те да са основа за общия ни просперитет, както го гарантира Конституцията. Подкрепяте това разбиране за различието и че трябва преди всичко да си изясним разликите и после да си кажем:”Имаме съгласие за несъгласие, но то ни е необходимо, за да стигнем до истината и за да изследваме обективно всеки проблем, засягаш държавата и нацията”. В обществено-политическия живот това може да се постигне, когато президентът е модератор за единение и търсенето на консенсус, въпраки разликата в политическите убеждения, гарантирани от Конституцията. Президентът не може да осъжада една или друга партия, защото зад нея стои част от българския народ, не се занимава с партийно строителство в негов интерес и не руши политическата система. Има една тънка граница между наистина ценностното държавническо поведение и декларативното “аз се придържам към ценности”. През следващите пет години България има нужда от истински президент – с правомощия и задължения, предписани му от Конституцията, а не от популист и от разединител на нацията. Вчера популистът Радев претърпя поредния си неуспех, но едва ли го разбира.

error: Свържете се с автора за разрешение!!