Написаното остава
Моят прочит на публикацята на Ива Николова в ПИК – “Горчиво от Ива Николова: Борисов, имаш вина за гадориите в тази държава” не е същият, заради който някои привърженици и симпатизанти на ГЕРБ се гневят. А и нека да не се превръщаме в цензори, защото всеки има право да изразява мнение и да избира начина, по който да го прави. Моят прочит е, че целта не е Борисов, макар че от обръщението да изглежда така. Публикацията има втори план, който е ценностен и е по-важен. Касае правото и как неспазването върховенството на закона се превръща в привилегия за определена група грaждани. И доколко това е съвместимо с правовата държава и с дeмокрацията. Авторката избира да изрази натрупаната горчилка и избира автентичен образ, към който да насочи гнева си. Все пак Борисов е представителен за държавността. Целта тук е не той, а обстоятелството, че една малка част от граждани в София са оставени “да си разиграват коня”. Правят го, въпреки законодателството, свързано с правото им да изразяват мнението си с протестни действия и въпреки че конституцията ясно казва какъв е законоустановения ред за влизане във властта. Нека не забравяме, че елемент на истинската демокрация е и съблюдаването на мандантността в управлението на една държава. Нито Тръмп, нито Макрон сме чули да си подават оставките заради протести. И то какви протести! Така е в държавите с истинска демокрация. А и там исканията на протестиращите са сграждански, а не политически за оставка, както е у нас.
Обективният прочит е, че авторката се прицелва в “сЛободията”, която убива истинското разбиране за свободата да протестираш, и която отнема от същинската демокрация. Всички виждаме кой и как нарушава правилата и законите в този протест, а ощетените са мнозинството граждани и авторитета на институциите. Греши онзи, който смята, че съблюдаването на правилата е отнемане на свободата. Напротив, те те правят по-свободен, защото можеш да избираш между тях и хаоса. Тези протести оставиха и оставят общото впечатление, че нарушителите са ненаказаниа. Това затвърждава усещането за тенденция, че във вземането на решения, надделява малцинството. В момента и в световен мащаб върви това отклоняване от демократичния принцип за ролята на мнозинството. Изразява се в осезателното пренебрежимо отношение към фактора – законите са за всички. Малцинства от всякакъв характер имат претенции и разбират правото преди всичко като привилегия. А това вече е проблем на самата демокрация и на върховенството на закона. Oстава впечатлението за незачитане правата на мнозинството за сметка на натрапване “правата” на група граждани, чието поведение ги поставя в позицията да изглеждат привилегировани.
Честността в журналистиката е лична отговорност. Понякога цената за това е да последва неразбиране на текста или неговото непълноценно тълкуване, защото читателят пропуска онова, което е под неговата повърхност. Ако ме питате, истинският тест за свободата на словото е, когато някой каже или напише нещо, което не всички ще харесат. Всъщност всеки читател преценява един текст или едно публично изразено мнение от позицията на неговия опит и на натрупаните познания. Те са определящи и за доверието му към една или друга, публично оповестена информация. Писаното слово има предимството, че можеш да го прочетеш веднъж, и втори път… По-важно е доколко всеки може да разграничи клишетата и празните глупости, които ни попадат под прикритието на свободата на словото. Аз като пишещ човек ще ви призная, че писаното слово е като да късаш парчета от душата си и да не се страхуваш да я извадиш на показ… Мисля, че в случая става дума точно за това…. И словото има душа – позволено му е да е и гневно….
