На фона на безпрецедентната криза, предизвикана от COVID-19, съм все по- обезпокоена от засилване процеса на девиация в българския политически живот. Aномалия или девиация (лат. deviation — отклонение) – и в двата случая няма да сбъркате, защото става въпрос все за отклонение, което касае псевдополитиците в българската политика. Ще се съгласите, че има нещо много трагикомично в това да събереш стотина лица, познати ни от репортажите като вечно “протестиращи” и да започнеш да крещиш пред Министерски съвет, че те са алтернативата. Това е видимото, т. е. онова, което всеки от нас вижда на повърхността. Всъщност проблемът е много тежък – личностен, но и социален, защото “заразява” граждани, податливи на манипулация. Нямам предвид само вечните протестъри, за които да говорим е наистина тъжно. Тях неотдавна министър Сачева ги определи като “сезонни работници, на които им се плаща да протестират.“ Аз имам предвид и онези граждани, които стоят пред екраните и поради непросветеността си са склонни да вярват на всякакви политически лъж и спекулации.
В девиантното поле на българската политика аномалиите не са нов проблем. Преходът ни направи свидетели на присъствието на какви ли не “странни птици” в българския политически живот. Но съгласете се, това бяха години на приобщаване към непознати до тогава обществени норми, ценности и социални взаимовръзки. Сега онези времена отминаха и би трябвало вече да можем да различим неадекватното от адекватното политическо поведение. Когато наскоро публикувах статията “Популизмът като политическа патология”, избрах най-безобидния старт, за да напиша за този проблем. С наближаването на изборите обаче наблюдавам едно ескалиране на популизма, чието поведенческо и вербално изражение придобива измеренията по-скоро на медицински проблем за някои от политическите особи. И никак не съответства на претенциите им към властта и на амбициите им да влязат в нея.
Моите опасения идват от това, че като общество продължаваме да толерираме аномалиите в политиката. И това става не без активното участие на българската медийна среда –на онези медии, които са използвани като инструмент на задкулисието. Целта е да се обработва общественото мнение и да се въздейства на нагласите в желаната посока. Само това може да обясни какви “ценностни” критерии са били водещи, че само два-три дни след т.н. “седящ протест”, Манолова бе отново привикана на интервю в БТВ. За да чуе зрителят отново опорните й точки 1:1 ли? Това е само един пример, към който ако трябва да се отнесем обективно, бих определила като “предизборно студио”. Остава да попитаме, а кой плаща? Това е само една от многото илюстрации към темата за псевдополитиците. Обикновено това са хора, които не ни дават никакво основание да си мислим, че могат да развият политически капацитет. Но всички те имат един общ проблем – дефицит на личностна и политическа идентификация. А тя винаги провокира комплекси, които пораждат поведенческа и вербална публична агресия. “Барикадното” им говорене е единствения начин другите да не усетят ценностната им и интелектуална застиналост.
Има и едни други псевдополитици, които като хамелиони се опитват да спасят присъствието си в публичната среда, завладяни единствено от егото си. Унизително е в ХХI век българите да продължават да слушат как някой видимо беден духом да говори от тяхно име, служейки си с оскъдна политическа риторика. Най-странното е, че има все още граждани, които се вдъхновяват от техните клишета и опорни точки. Обикновено те са поредната порция популизъм в най-патологичната му форма. Защото едно е да четеш фалшиви новини от някой анонимен сайт, а съвсем друго е как някой те лъже и спекулира, гледайки ви с лицето си от екрана. Всъщност избирателят не чува нищо ново, а само римейк на вече многократно казано, изразено със стилистиката на недостойно махленско говорене. Негативното говорене и спекулациите са част от арсенала им. Речта им е декларативна и отразява цялата им политическа несъстоятелност: ”Моята цел, моята амбиция е народното недоволство, народният гняв да се излее в урните и да излязат хората, които са леви, които са десни и които най-вече са демократи….гражданите не искат самоцелно властта…. с гражданиТЕ тръгваме на избори… не е задължително да участваш в избори и да си задължително партия……. това е проект на българскиТЕ граждани, на българския народ“. Нормално е първото, за което да се досетите е, че става въпрос за самонадеяна амбиция, която няма как да не води до провал. Достатъчни са само тези няколко реда, за да не задавате никога повече въпрос за същността на популизма. Не се налага и да питате как популизмът се превръща в патология. Просто прочетете и това: ”Хората искат работа и ние ще им дадем работа. Тези, които не могат да се трудят, ще получат още по-голяма социална подкрепа… Ще бъде въведен временен мораториум върху ръста на цените на тока, парното и водата за 19 месеца. (Стоп!)…. Изправи се България, и тези там ще паднат“. Ако след подобна “каскада” все още ви е останал дъх, извикайте “Бърза помощ”….
Политическата аномалия се явява в различни образи. Чувала съм конституционен съдия от квотата на президента да прави странно тълкуване на чл. 92 (1) в угода на държавния глава. Или бивш вицепремиер и евродепутат от АБВ – да спекулира публично по темата дали има смисъл правителството да учредява държaвнa петролна кoмпaния. Според Калфин, това приличaло нa „някaквa нaмeca нa държaвaтa, oт кoятo cлeд тoвa щe ce пoкaжe чacтeн интeрec“. Нали не допускате, че на него не му е ясно как действа пазарната икономика? Не си мислите, че не знае за практиката в Западна Европа да се използва пазарната сила на държавните компании за разбиване картела на цените в отделни отрасли, че се национализират водещи компании в случай на срив или че държавата влиза в ролята на партньор в частни компании. В същото време не съществуват основания бъдещата петролна компания да застраши конкуренцията, ако се държи като пазарен субект и спазва законите.
Факт е, че българските власти предприеха адекватни действия за ограничаване разпространението на коронавируса, за подпомагане на икономиката и защитата на работните места на хората. Не е случайно, че Урсула фон дер Лайен и комисарят Николас Шмит високо оцениха постигнатото от България в справянето със заразата: “Приветствам целенасочените мерки, предприети от България, за подпомагане на здравния персонал, поддържане на нивата на заетост, подкрепа на хората в най-голяма нужда, и в полза на подобряване на жизнените условия за крайно нуждаещите се по време на възстановяването от кризата.“ Въпреки това, БСП, Нинова и Радев не спират с плесеняли клишета да коментират темата, отричайки фактите и резултатите от справянето на България с тази безпрецедентна ситуация. Опозиционното им говорене е манипулативно и агресивно. Представяйки изкривено действителността и коментирайки с песимистичен поглед действителността, така те разчитат на негативното настройване на гражданите. А пътят от т.н. химия на негативното да се изроди в химия на страха е много кратък. Но те едва ли са чували, че този подход не работи в тяхна полза. Причината е, че прякото концентриране само върху негативното винаги свива негативния ефект на въздействие, а така губещите са само те.
Дългите години, през които наблюдавам обществено-политическия живот в България, ме убедиха в необходимостта да се говори открито за качествата на хората, които са решили да се посветят на политиката. Ще кажете, че политиците ни са такива, каквито са и техните избиратели. И сте прави, защото това е логично правилното. Проблемът е в нас като избиратели, защото даваме гласа си за кандидати с качества, които не съответстват на нашите знания и опит. Единствено завишаването на критериите за избора ни е най-правилния подход. Иначе се разрушава целия смисъл на политиката – в нея избраници и избиратели да са свързани. Така по-лесно ще можем да предвидим рисковете, недостатъците и потенциалните проблеми, свързани с бъдещето. Предизборно време е, и трябва да решим на кого да се доверим, и на кого най-много му приляга да изпълнява роля в някоя комедия. Ако не направим това сега, краят на аномалиите в българската политика няма да настъпи скоро…
