От години виждаме, че с децата на България се случва нещо. Не е достатъчно да разглеждаме този остър обществен проблем само във връзка с общата агресия и насилието в общество, в което от години да се говори в училище и в семейството за ценности, изглеждаше старомодно. Тогава как да се справим? Не оправдавам тези, които се опитват да омаловажават случващото се, аргументирайки се, че явлението го има и в развитите страни. Това не бива да ни успокоява и в никакъв случай не оправдава цялата немощ на институциите и на обществото за овладяването на тази тенденция. Ключът е в системната, а не в кампанийната дейност. И тя започва с превантивното проучване и идентифициране на ранните знаци за бъдещи проявления на агресията в микросредата на семейството, училището и в обществото като цяло.
Началото трябва да търсим в разколебания модел на българското семейство. Родителите, заминавайки да работят в чужбина, поверяват децата си на баби и дядовци или ги оставят да се грижат сами за себе си и за по-малките. А много от родителите не намират време за директен контакт с децата си. Притиснати от социалните фактори, те даже не разговарят с тях. Не се грижат за ценностното им приобщаване към знанието. Не се интересуват от училището и от учебния процес. Несподелянето води до това, че постепенно деца и родители губят доверието помежду си. А в много семейства насилието не е чуждо на родителите и на техните взаимоотношения, или самите те са обект на насилие от страна на децата. Известни са такива случаи, въпреки опита тайната да бъде опазена в кръга на семейството. Истината е, че скриването на проблема задълбочава самия проблем или е с драстичен финал. Най-често родителите или децата, оказали се жертва на насилие и агресия, се чувстват безпомощни. Причината е в страха на едните, и в липсата на система за обучение на другите – как да се справят с насилника в семейството. Също толкова тромава и бюрократизирана се оказва и законовата уредба за елиминиране на агресията в семейството чрез извеждането на виновника. Минава време и жертвата се връща в същата среда. И на децата не им остава нищо друго, освен да подражават на един агресивен семеен модел, чийто свидетели са самите те.
Общото изместване на ценностната система е другата причина. Децата и младите хора изостават в ценностното си развитие. Раздвоени са от различното тълкувание на зло и добро. Те трудно се ориентират кое от тях е водещо за успеха, който те смятат, че трябва непременно да им се случи – бързо и без много усилия, защото се интересуват от успяването на всяка цена. А знаците на успяване, най-често са скъпа кола или черен джип. Днес скъпите телефони са заменили кичозно висящия златен синджир на врата. А демонстрирането на охолен живот, въпреки съмненията за финансовите източници, е нещо обикновено. Случващото се, според мен, все повече се определя като симптом на нарастващия потребителския апетит – искаме все повече и повече. Но какво правим, за да се доближим до “успяването”? Насилието, нападението над възрастни и самотно живеещи хора, кражбите придружени с агресия – това ли е начинът? В същото време, ненасилствените модели на справяне и успяване не са толкова популярни, защото те някак се изгубват в общата информационна среда. И “пълненето на главите” с насилствени модели, често се възприема от децата и младежите, като единствена възможност за коригиране на насилието с друго насилие.
Стилът на възпитание в училище също е фактор за проява на престъпността. Не се отчита липсата на цели у младите хора. Не се проследяват признаците на ранната агресия в училище. Формалното присъствие на психолози в него може да успокоява гузната съвест на една институция, но не и да реши проблема, поради отсъствието на училищна политика за овладяването му. Това не позволява да се изработи ясна структура на микросредата в конкретното училище и на негативните фактори, застрашаващи ценностното приобщаване. Неглижират се първите знаци и предпоставките за бъдеща агресия – отсъствието от училище, бягство от дома, необичайна извънучилищна среда, в която пребивава ученика, характерология на семейството. Подценява се неспазването на правилата и не винаги се стига до санкции, въпреки наличието на факти и доказателства. Много често за проявите с характер на поведенчески нарушения, не се информират родителите – сърдели се и можело да отпишат децата от училището. А някои училищни ръководства реагират неадекватно и си „затварят очите” пред ранните и по-късни проявления на агресия в училищна среда – заради имиджа на училището.
Съвременните технологии са най-голямото завоевание на човешкия разум, но пренебрегваме последствията. Известно е, че стоенето в къщи пред телевизора или компютъра, все по-усъвършенстваните мобилни възможности за получаване на информация по всяко време, капсулират децата и младите хора, ограничават ги в практикуването на “живи” комуникативни умения. Огледайте се – даже когато са заедно и един до друг, продължават да си разаговарят чрез мобилните устройства. Това е знак за загуба на потребността от социална привързаност, но и за задълбочаваща се отчужденост. Тя пък води до стрес и неподготвеност да контролират поведенческите си реакции, вън от виртуалната среда. В същото време, поведението им продължава да се автоматизира и да наподобява това на героите от компютърните игри, с които се насърчава човекът-преследвач, хищник и убиец. И нашите “лоши” деца продължават да убиват, да се самоубиват, подражавайки на този свят, бъркайки бунтарството с гнева и насилието… И това е така, защото никой не ги учи как да преодоляват настъплението на агресията в самите тях, но и как да реагират, когато срещу тях се изправя агресивен опонент. Те не знаят как да опазят собствения си живот и защо не трябва да посягат на чуждия. Не владеят умението да разговарят и как не бива да допускат чувствата им да са водещи.
Проявите на агресия сред децата не са от днес, но с времето те стават все по-драстични. И в други мои публикации, посветени на темата, е ставало дума за дългото застояване пред компютъра и за пристрастяването към него. Специалистите казват, че то е опасно и се изражда в зависимост, подобна на тази към наркотиците. Възможността за мобилно ползване на всякакви интернет възможности, прави тази връзка на децата непрекъсната. Те заживяват денонощно в един виртуален свят, който ги отдалечава от реалния. A това “пребиваване” се превръща в бавно действаща отрова, която убива желанието за директно общуване. Виждала съм група ученици, седящи в заведение и вторачили се в GSM-те. Никой не поглежда другия и никой не проронва дума. Виждаш как пръстите им шарят, а от време на време – подскачат от мястото си или издават някакви необичайни звуци. Пълна загуба на интерес от споделяне и търсене на взаимност от околните! А това не развива и най-елементарни умения за директна комуникация. Убива вкуса от живия контакт, който от своя страна моделира чувства, развива речеви умения, зарежда с огъня на дискусионното говорене. Те нямат нищо общо с онова, което определяме като общуване в социалните мрежи. А след това се чудим защо им липсва концентрация, защо не разбират това, което четат или имат затруднения в интерпретирането му.
Зачестяването на примерите за проявено насилие и агресия сред децата и младежите, както и информационният натиск, упражняван върху нас от страна на медиите, остават усещането, че явлението е изначално за обществената ни енергия. Това е доста опасно, и ще става все по-опасно, ако продължаваме да регистрираме фактите в този им масов мащаб, после бързо да ги забравяме и така… до следващото престъпление или злодеяние, извършено от дете или младеж. Не че другите случаи са по-рядко, а защото много от най-ужасяващите примери са свързани с ниската граница във възрастта на извършителя. Симптом, който е стряскащ за състоянието на обществената нетърпимост. Има ли я, няма ли я? Но едно е вярно – кампанийното отношение към проявите на агресия от страна на децата и младежите, няма да реши проблема, докато и те като възрастните не разберат, че демокрацията е преди всичко рамка, модел на правила и ценности. И че не е достатъчно да кажеш на едно дете да се пази от злото и да прави добро. С децата трябва да се работи системно върху етическото възпитание. Иначе как да ги научиш да предотвратяват злото, когато те не знаят какво е зло и какво е добро, защото всеки ден пред очите им се извършва подмяна на тези категории. Още по-страшното е, че като цяло има отдръпване на гражданската общност от ценностите. Ние всеки ден ставаме свидетели на различните проявления на агресия и насилие. За тях се говори и слуша от сутрин до вечер. С тях започват и свършват всички новини. При тази масирана информация по темата, положителното почти отсъства или се губи под водопада от престъпни деяния. Агресията е повсеместна – в училище, в семейството, на улицата….А в политиката се размахват юмруци.
