Какво всъщност представлява националният празник? Отговорът е – един от най-важните официални празници. Неговото отбелязване е винаги на определена дата, тържествено и подкрепено с ритуали. Непременно е свързано с важно събитие от българската история. Това събитие задължително трябва да отразява и да символизира общите усилия на нацията за постигането на определена значима цел, свързана с държавата и нейната независимост.
Когато говорим за смисъла на националния празник, акцентът е върху това той да отразява и да развива националното самочувствие на българските граждани. Чрез ежегодното му отбелязване се търси ефекта на кохезия между гражданите и държавата, което да е резултат от съзнателното и дълбоко осмисляне на историческото събитие и неговото място в развитието на нацията. А това може да е резултат от всеобщата оценка за значимостта му при реализиране на националния идеал. А този идеал обикновено се свързва с продължителни исторически усилия за постигането му.
Eстествено е първо да се запитаме коя е изходната база, от която трябва да тръгнем при стартирането на процеса на избора на събитието? Кои са онези ценности, на които трябва да се опрем? Все пак всеки избор е ценностен. В такъв случай позоваването на Конституцията е задължително. А в нейния преамбюл се заявява, че водеща е верността към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост, издигане във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност, опазването на националното и държавното единство на България, решимост да бъде създадена демократична, правова и социална държава. В този контекст свободата като колективен стремеж не буди никакво съмнение – тя е в основата на всяко национално усилие по посока на укрепване на националното самосъзнание и на държавата. Говорим за свободата в нейното етимологично значение на независимост и суверинитет. А историята е еднозначна в това отношение – отвоюването им винаги е дълъг исторически процес, а суверинитетът не е даденост и той трябва да се отстоява.
В контекста на казаното до тук, станаха ясни поне няколко предпоставящи факта – наличието на конкретно събитие, дата на случването, да отразява национални усилия, както и водещи ценности в развитието и укрепването на държавността и на националното самосъзнание. Но дали това е достатъчно, за да бъде направен правилния избор? Не мисля, че е достатъчно. Необходимо е да добавим още критерии, определени през презумпцията на водещата ценност – свободата, чийто преследван ефект да е постигането на националния идеал за независима държавност, което е и духовното изражение на всеки национален празник. Имам предвид целокупността на усилията на нацията, които да са водещи. Не смятам, че един национален празник трябва да има за мотив „заслугите” на друга държава и така да се измества смисъла на понятието „национален празник”, както се случва с Трети март. Една дата, свързана с подписването на един документ, в който даже не сме страна и никъде в него не се казва, че България получава своята независимост.
И все пак! Да тръгнем оттам, че е традиция да имаме един национален празник. Вече казах, че той трябва да е свързан с определено важно за нацията ни историческо събитие, което се е състояло на точно определена дата. Събитието – и тогава, и сега трябва да е източник на въодушевление, да събужда позитивни чувства и усещания за национална принадлежност, както и осъзнато самочувствие, че сме извоювали сами достойно място сред другите народи и държави. В тази връзка в българската история има много събития, а някои от тях са високи оценени в контекста на приноса им за националното ни развитие и по тази причина са включени в календара за отбелязване като национален или официален празник. За основания са послужили солидни аргументи. Но когато става въпрос за национален празник, а и предвид инерционните избори отпреди 1989-та, тук мненията се раздвояват. Най-вече, когато става дума за Трети март като национален празник. A e известно, че онова, което е спорно, няма как да бъде обединяващо. Смисълът на всеки национален празник е да обединява и да е източник на синергия.
Още миналата година ПП ГЕРБ предложиха 24 май за национален празник, а вчера публично го направиха и ПП/ДБ. Към днешна дата този ден е обявен за официален празник. В него има голям духовен заряд и основания за национална гордост, че сме дали книжовност на славянската цивилизация. А и няма друг ден, в който народното единодействие да е неоспоримо в неговото проявление. Но експерти по празници и ритуали ще ви кажат че това е “празник на духа”, а не на държавността, т.е. няма политически характер и в онова конкретно историческо време на създаване и разпространение на азбуката, то не е пряко свързано с конкретни български национални цели. Моето мнение е, че този празник трябва да си остане официален – с цялата си тежаст на духовен устрем на нацията ни и с вдъхновяващия мотив за нашия общочовешки цивилизационен принос.
Измежду историческите събития, предлагани като дати за национален празник e 6 септември – Денят на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Събитие, чийто резултат свързваме с целокупните усилия на българския народ от двете страни на Балкана. Но знаем, че След Съединението Княжество България продължава още няколко десетилетия да е с международен статут на васал на Османската империя и не се ползва с признанието на автономен държавен субект. Предвид на това събитието не отговаря на всички критерии за национален празник и следва да остане официален в националния ни календар.
Друг претендент в тази конкуренция за класацията на кандидати за национален празник е 22 септември – Денят на независимостта на България. Това е историческото събитие, което отговаря на всички критерии за национален празник. А и ако се позовем на съществуващата традиция в цивилизования европейски свят и в САЩ – за национален празник се обявява събитие, което е свързано с независимостта. Обявяването на 22 септември – Денят на независимостта, ще зареди тази пренебрегвана преди 1989-та година, дата за сметка на Трети март, който в онези години беше използван за целите на комунистическата идеология.
Защо Денят на независимостта на България е най-подходящ за национелен празник? На 22 септември 1908 година е отхвърлена зависимостта ни от Османската империя. През пролетта на 1909 година българският княз Фердинанд приема титлата “княз”. Великите сили признават независимото Царство България. С това се поставя официално началото на Третата българска държава и България се връща на картата на Европа след столетия национално-освободителни борби и стотици хиляди саможертви. Отваря се път към развитие на нейната модерност и приобщаване към европейската цивилизация в ценностните й проявления. България се превръща в част от събития с общоевропейски характер и въпреки драматичните моменти на крах, провали и успехи, не можем да отречем нейния възходящ европейски път на капиталистическо развитие. Наистина тогава пред нацията ни е стояла стратегическата цел – основаване на една модерна държава. И този факт се възприема от целокупния български народ с голям възторг, защото виждат в него финализиране на националния идеал за свободна и суверенна държава. По време на комунистическото управление достойнствата на тази дата не просто бяха премълчавани за сметка на Девети септември и Трети март. Денят на независимостта, неговият дълбок смисъл и последиците от това историческо събитие бяха неглижирани чрез комунистическата пропаганда.
Р.Р. Моят фаворит за национален празник е 22 септември – Денят на независимостта! Националният празник не трябва да се превръща в плод на конюнктурни решения, чиято цел преследва и чисто конюктурни политически интереси. Експертите най-добре знаят кои са критериите една дата да бъде обявена за отбелязване на национален празник и вземането на политически решения трябва да бъде съобразено с тях.
