Тия дни ме връхлетяха стари мисли по нов повод. На току-що назначеният министър на културата му се наложи да обяснява, защо е поздравил Криско за рождения му ден, и защо повече няма да го прави. И аз веднага взех да си представям кои са тези недоволни хора. Казах си, че навярно са от същите, които и преди години, и сега, продължават да определят себе си за “елитарни”. Същите, които си мислят, че самата принадлежност към гилдията е достатъчнa, за да искаш от обществото да те признае за известен. Същите, чиято съпротива изпитах върху гърба си преди години, насочена срещу разбирането ми, че за да създаваш продукт в културата, не трябва задължително да си на щат. Даже тогава имаше едни актьори, които през цялата си кариера играеха ролята на “дървета”(в буквалния и в преносния смисъл), но … си бяха на щат.
В онова време, всичко в културата и изкуството се измерваше в числа и в щатове – брой киносалони и театри, включително и столовете в тях. Изписваха се призиви с едри букви върху лозунги, като тези за масова култура и изкуство. Попълвахме дълги статистически отчети. Имаше и едни комисии, които се произнасяха за идеологическата издържаност на филмите и спектаклите. Западните продукции бяха прожектирани в специални за случая киносалони, преди да бъдат пуснати на екран. На тези първи прожекции присъстваха също толкова “специални” хора, които бяха нещо, като ОТК-то в производствените предприятия. Те решаваха кой филм става и откъде, колко да се отреже. Сваляха спектакли, дори качени вече на сцената, и успели да се промушат с детайл, който някой идеологически работник е пропуснал. Какво да кажем – времена и нрави! И то какви нрави!
Тъжно ми е, че през тези двадесет и осем години, xем сме недоволни, хем не искаме да се разделим със статуквото в културата. А то е като старото кресло – виждаме, че не ни върши работа, но не го и сменяме с ново. Не го правим, защото това или ще ни бръкне в бюджета, или ще трябва да положим доста усилия, докато свикнем. А в културата и в изкуството, усилията зависят и от таланта. Имаш ли го – за тебе чуват и знаят кой си! Нямаш ли го – остава ти да хленчиш и да си недоволен от тези, които успяват, въпреки че са далеч от яслата. Пардон – далеч от щата! Какво им остава, освен да хленчат или да са недоволни. Не е никак лесно да приемеш, че да си част от културата на един народ не е привилегия, а всекидневно доказване на таланта, който притежаваш. Оценката за него дават тези, които потребяват създадения от тебе продукт. Пътищата, по които те могат да стигнат до него са различни, но едва ли между тях е влизането в щатната роля на интернет-кресльовци, на автори на петиции или на съдници на даровитите.
Истината е, че навсякъде по света културата се субсидира. Но е вярно също, че и културният продукт се продава и купува. Така е в пазарни условия. Има конкуренция. Талантливите не се страхуват от нея. Бездарните търсят стряхата на държавата. Когато им я отнемат, се сърдят и започва оня смешен плач, който съсипва културата. А когато сълзите им секнат, започват да търсят кусурите на успелите. Или да доказват, колко те самите са по-достойни от истински заслужилите. Като случаят с министъра и Криско… Кой бил Криско, че той да го поздравява! И аз не знам много за него, но казват, че има своя публика и продуктът, който създава си има ниша в българската култура. Момчето е публична личност и авторитет в музиката, щом уважават мнението му като член на различни журита. Поема ангажименти да е лице на обществени каузи. Навярно министърът е решил, че и той заслужава жест на подобно внимание, защото това ще е израз и на отношение към младите хора, които са негови фенове. Все пак, и малкото кълнове на доброто у другите, заслужава от време на време да бъде опазено…от плевелите. Иначе те съвсем ще го скрият.
Стари мисли по нов повод ли? Не, по-скоро разбрах – oще нося в душата си една неизлекувана болка по българската култура!
