Щеше ли Украйна да избегне нахлуването, ако беше направила отстъпки пред Путин?
Любко Петренко, Zahid.net
През септември 2008 г. имах възможност да интервюирам тогавашния вицепремиер на Грузия Георги Барамидзе. Срещнахме се с него на икономически форум в полския град Криница. В този момент горещата фаза на руско-грузинската война, която донесе смърт, разрушения и загуба на територия на кавказката страна, току-що беше приключила. След това Западът се съгласи с прословутото „споразумение Саркози-Медведев“, което на практика фиксира изпълнението на руските имперски посегателства.
Основното, което исках да науча от господин Барамидзе, бяха мотивите за действията на Тбилиси в навечерието на настъплението срещу Цхинвали, столицата на Южна Осетия. В крайна сметка беше ясно, че Москва провокира Тбилиси, за да може той: пръв да започне военните действия, за да може по-късно Кремъл да се представи като „освободител“ на южноосетинските територии, провеждайки „специална операция“ с хитрото име „Принуждаване към мир“.
Г-н вицепремиерът се усмихна срамежливо. Стана ясно, че не за първи път чува този въпрос тук. „Мислите ли, че имахме друг изход? Ако е така, много грешите. Защото как изглеждаше ситуацията: руснаците и проруските бойци методично обстрелваха с артилерия грузински селища от територията на Южна Осетия. Чакахме дълго, поканихме западни наблюдатели да заснемат престъпленията. Идват на място, цъкат с език, казват ай-яй-яй, заплашват с пръст по посока на руснаците. И това беше краят на реакцията на Запада. Когато обстрелът се засили, стана непоносим, не ни остана нищо друго, освен да проведем военна операция“, обясни ми Георги Барамидзе.Това е тактиката на Кремъл и това е ползата от западните миротворци.
В края на краищата ние, украинците, имаме подобен опит – кримският, който до известна степен отразява опита на Южна Осетия. В края на февруари 2014 г. на най-високо политическо ниво беше взето решение да се толерират и да не се отговаря на руските провокации. Как свърши? Окупацията и анексирането на Крим, въпреки факта, че имахме доста мощна военна сила на полуострова.
Защо се се сещаме за всички тези „древни истории“? Защото все още срещаме такава теза в статиите на европейски политици и експерти, в коментарите на западни събеседници в социалните мрежи: казват, да, ние сме за Украйна, ние напълно я подкрепяме в съпротивата срещу руската агресия, но… Но вие можехте да избегнете тази ужасна война, тези разрушения, смъртни случаи. Просто беше необходимо да се направят определени отстъпки („спрете да стреляте“, „срещнете се някъде по средата“).
Ето например публикация във Facebook от бившия сътрудник на ZAXID.NET Роман Дубасевич (нашето издание вече го спомена няколко пъти). Родом от Лвов, преместил се в Германия преди много време, той в момента работи като професор в университета Грайфсвалд. В навечерието на пълномащабна инвазия той заяви:
„Геополитическият неутралитет на Украйна, специалният статут на Донбас и дори псевдоизборите изглеждат като изключително болезнени, невъзможни стъпки. Особено на фона на вече ужасната цена, платена за войната в Донбас. В същото време: не са ли те най-далновидната реакция, имайки предвид ужасната цена, която вече е платила Украйна? Най-добрият урок от трагичните събития досега? Способността за приемане на труден компромис не е ли проява на истинска политическа зрялост и европейска субективност? И няма ли да даде поне някакъв шанс да се избегнат повторни масови кръвопролития, икономически и социален колапс? За така жадуваното намаляване на напрежението и връщане към дори несъвършено нормално състояние, към мирни дела? Защо скромният шанс за дългосрочна, мирна политическа игра трябва да надвишава гарантираната катастрофа? И наистина ли тези стъпки могат да имат толкова радикален ефект върху решаването на онези многобройни задачи, които ще определят цивилизования път на развитие на страната, независимо как се нарича той – европейски или световен? Дали героичният код на украинската култура, нейната матрица на мъченичеството (Крути, Холодний Яр, Криивка…) все още доминират в украинската жизненост? Струва ли си животът на хиляди, ако не и на милиони, украинци и руснаци този геополитически покер?“
Красиво написано, нали? Сърцето копнее да се поддаде на „лошия мир“ вместо на „добрата война“. Може би наистина си струваше да се направят отстъпки на Кремъл, за да се предотврати тази ужасна война? Умът обаче казва: категорично не. Защото отстъпките, както се оказа, няма да дадат нищо по отношение не само на запазването на украинския суверенитет, но и на живота на украинците, съществуването на украинската нация, украинската култура. Защото вече имаме такъв горчив опит.
Да приемем за момент, че Украйна, т.е. нейното ръководство, се съгласи да изпълни всички изисквания на Кремъл, които г-н Дубасевич описа в поста си. Как щяха да се развият събитията по-късно? Отговорът на този въпрос даде член-кореспондентът на Кралския институт за изследване на отбраната и сигурността Александър Данилюк. Между другото, той е съавтор на известния доклад на лондонския Royal United Services Institute (RUSI), който анализира първите шест месеца от руско-украинската война доста подробно. В интервю за радио NV г-н Данилюк по-специално твърди, въз основа на консенсусната оценка на украинската разузнавателна общност, че руснаците са прибягнали до пълномащабно нахлуване противно на плановете им, които са си поставили в началото. Той обясни каква е тази консенсусна оценка:
„Във факта, че руснаците със сигурност се готвят за военна инвазия, но, осъзнавайки невъзможността да спечелят тази инвазия единствено благодарение на военния компонент, руснаците се нуждаеха от вътрешна дестабилизация на Украйна, което значително би отслабило способността на въоръжените сили да изпълняват задачите си, както и като цяло да дестабилизират управлението на държавната система.
Една от версиите (има много индикатори, които [доказват], че тази версия има право да съществува) показва, че целият сценарий, започвайки с натрупването на руски войски по границите на Украйна една година преди нахлуването (той всъщност е насочен към създаване на предпоставки за дестабилизация), е руски план [който беше насочен към] принудата на Запада чрез принудата на Украйна да приеме исканията, които Путин отправи към Украйна по това време“.
Ще ви припомним какво поиска Путин от Украйна. На първо място, признаването на Крим за руски, изпълнението от страна на Киев на (неговата) политическа част от Минските споразумения, без изпълнението от Русия на (неговата) част за сигурност. Публичен отказ на украинското ръководство да влезе в НАТО, демилитаризация на Украйна. И редица по-малко съществени изисквания. Така трябваше да бъде „компромисът“ от гледна точка на Москва.
До какво би довело в крайна сметка изпълнението на този план за умиротворяване? Към пълната дестабилизация на Украйна, на която Кремъл разчиташе. Ето как Александър Данилюк описа по-нататъшното развитие на събитията според версията на украинското разузнаване:
„Всъщност това беше условие за дестабилизация. Те ясно разбраха, че подобни отстъпки биха били абсолютно неприемливи за украинското общество. Подобни отстъпки ще послужат като повод за протести, които са напълно естествени. Разчетът беше за рефлексен контрол и за недопустимост като такава. На фона на тези протести, които трябваше да се проведат, руснаците планираха да радикализират тези протести с помощта на свои агенти и допълнителни представители на специалните служби и специални сили на Руската федерация. Да доведат до нивото на въоръжена конфронтация. И в рамките на тези протести, също на фона на знамето на протестиращите, трябва да се вземат мерки дори за физическо ликвидиране на висшето държавно ръководство на Украйна“.
Следователно Украйна без висшето държавно ръководство, обхваната от масови протести, би станала лесна плячка за руските империалисти. И тук Западът не би могъл да помогне. Защото, първо, нямаше с кого да се свържа. И второ, малко вероятно е той да има желание да подкрепя една нестабилна, непокорна страна.
Често беше възможно да се чуе от някои диванни експерти да се подиграват на Владимир Путин, казвайки, че той няма „план Б“, ако неговата „специална операция“ не върви по план. И тя се „обърка“ всъщност от първите часове на инвазията. Сега стана ясно, че тази пълномащабна инвазия е „план Б“. Междувременно „План А“ също предвиждаше завземането на Украйна, лишаването от нейната субектност и реалното премахване на украинската нация, но по много по-прост начин, по-евтин по всички параметри за Русия. Въпреки че, както вече знаем от опита на Бучи и други деокупирани територии, този сценарий не е по-малко кървав. За щастие украинското ръководство не беше изкушено от мНиепщвирната примамка на Кремъл.
Прев. от укр.
* Оригинално заглавие: Кремлівська мирна замануха. Чи уникла б Україна вторгнення, якби пішла Путіну на поступки? Любко Петренко, Zahid.net
