Законът за администрацията (ЗА) е обнародван в Държавен вестник, бр. 130 от 05.11.1998 г. и влиза в сила от 06.12.1998 година. В него се съдържат лустрационни текстове, които ограничават лицата, „заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политическия и административния апарат на Българската комунистическа партия” да кандидатстват и да заемат определени длъжности. Тогава в конституционния съд постъпва искане на 58 народни представители от БСП за обявяване противоконституционността на чл. 7, ал. 2, чл. 20, ал. 6, чл. 24, ал. 1, чл. 26, ал. 2, чл. 29, ал. 4 и 5, чл. 40, ал. 5 и чл. 61, ал. 2 от Закона за администрацията (ЗА) (ДВ, бр. 130 от 1998 г.), както и на § 1 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон (ПЗРЗА). Иска се и установяването на последната разпоредба (§ 1 ПЗРЗА) и за несъответстваща с международни договори, по които България е страна. Упражнявайки правомощията си, КС образува конституционно дело № 33/1998 г.107 по въпросното искане и излиза с Решение № 2 от 21.01.1999 г. на КС, обнародвано в бр. 8 на ДВ от 29.01.1999 г.
Публикувам въпросното решение, тъй като през целият български преход темата за неосъществената лустрация не спря да ни вълнува. И до сега ние продължаваме да я коментираме в контекста на обществено-политическия процес и ролята на задкулисието. На лустрацията българският народ винаги е гледал като на възможност да бъдат прекъснати връзките с комунистическото минало и да се неутрализира задкулисното влияние на бившите служби на ДС. Надявахме се на въпросните лустрационни тексстове в ЗА през 1989 година, но КС ги отмени. През 1992 година СДС инициира лустрационен текст в Закона за банките и кредитното дело, който не позволяваше в ръководствата на банковите институции да влизат бивши служители на Държавна сигурност. Този текст впоследствие също беше отменен от Конституционния съд. Един от последните случаи беше през 2009 г., когато се приеха поправките в Правилника за организацията и дейността на 41-то Народно събрание, внесени от Синята коалиция. Те предвиждаха недопускане на хора на ДС в ръководството на НС, в ръководствата на комисии и в международните делегации. Парламентът прие тези текстове, но Конституционният съд отмени и тях.
Ако прочетете внимателно мотивите, касаещи отмяната на лустрационните текстове в ЗА, ще разберете, че основно тълкувателното решение cе позовава на конституционното право на труд, а във връзка с второто искане съдиите изхождат от произтичането на дискриминация, основана на политически убеждения. Разбира се, прочитайки внимателно текста на решението, ще имате възможност да вникнете в конкретиката на мотивите, за които определена роля са изиграли и някои несъвършенства на законодателния текст. Представям ви и Третия състав на КС, 1997/2000 година, който е образувал въпросното дело и се е произнесъл с тълкувателно решение. А членовете на този състав са:Живко Сталев – председател, Александър Арабаджиев, Асен Манов, Георги Марков, Димитър Гочев, Иван Григоров,Маргарита Златарева, Неделчо Беронов, Станислав Димитров, Стефанка Стоянова, Тодор Тодоров, Цанко Хаджистойчев. Решението е подписано от 12 конституционни съдии, от които 5 са с особено мнение – Асен Манов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Неделчо Беронов и Иван Григоров.
РЕШЕНИЕ № 2 от 21 януари 1999 г. по к.д. № 33/1998 г.107
Делото е образувано по искане на: 58 народни представители.
Иска се: обявяване на противоконституционността на чл. 7, ал. 2, чл. 20, ал. 6, чл. 24, ал. 1, чл. 26, ал. 2, чл. 29, ал. 4 и 5, чл. 40, ал. 5 и чл. 61, ал. 2 от Закона за администрацията (ЗА) (ДВ, бр. 130 от 1998 г.), както и на § 1 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон (ПЗРЗА).
Иска се установяването на последната разпоредба (§ 1 ПЗРЗА) и за несъответстваща с международни договори, по които България е страна.
Конституционният съд упражнява правомощия по: чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията.
Конституционният съд реши: Обявява за противоконституционни следните разпоредби от Закона за администрацията (ДВ, бр. 130 от 1998 г.): – чл. 20, ал. 6 в частта `и относно думите „по предложение на министърпредседателя“; – чл. 29, ал. 4 в частта `и относно думите „Областният управител и“; – чл. 29, ал. 5, и – § 1 от преходните и заключителните разпоредби. Обявява § 1 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за администрацията за несъответстващ с международни договори, по които България е страна. Отхвърля искането на 58 народни представители от XXXVIII Народно събрание в останалата му част за обявяване за противоконституционни чл. 7, ал. 2, чл. 24, ал. 1, чл. 26, ал. 2, чл. 40, ал. 5 и чл. 61, ал. 2 от Закона за администрацията. 107 Обн., ДВ, бр. 8 от 29 януари 1999 г. ІІ.5. ПРАВО НА ТРУД 329
Мотиви: Аргументи По чл. 7, ал. 2, чл. 40, ал. 5 и чл. 61, ал. 2 ЗА – вж. раздел V По чл. 20, ал. 6 ЗА – вж. раздел V По чл. 24, ал. 1 ЗА – вж. раздел V По чл. 26, ал. 2 ЗА – вж. раздел V По чл. 29, ал. 4 и 5 ЗА – вж. раздел V По § 1 от преходните и заключителните разпоредби на ЗА
Оспорената разпоредба се отнася до правото на труд – чл. 48 от Конституцията. Тя въвежда едно ограничение на правото на труд на посочените в нея лица. Това ограничение засяга както лицата, чието трудово правоотношение подлежи на прекратяване по силата на § 1, ал. 3 ПЗРЗА, така и лицата, които са лишени от равна възможност да кандидатстват и заемат съответните длъжности. Това ограничаване на правото на труд се прави въз основа на конституционно недопустими критерии. Противоречието с Конституцията се разкрива на първо място по отношение на лицата, „заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политическия и административния апарат на Българската комунистическа партия“ – § 1, ал. 1, т. 1 ПЗРЗА. Единственият критерий за определянето на тези лица е тяхната организационна връзка с посочената политическа организация (партия), другояче казано – тяхната политическа принадлежност. Възприемането на такъв критерий противоречи на Конституцията. Разпоредбата на § 1, т. 1 от преходните и заключителните разпоредби на ЗА очертава обсега на лицата, които ще бъдат лишени от заемане на ръководни длъжности в администрацията за срок от 5 години, много общо и неконкретизирано. „Ръководните длъжности или други приравнени към тях в политическия и административен апарат на Българската комунистическа партия“ трудно биха получили поименно изброяване. На кое ниво от управленския партиен и държавен апарат ще се прилага разпоредбата, законодателят не е определил. По този начин отговорността за това, че определено лице е ръководило в миналото тоталитарната държава в рязко противоречие с основните демократични принципи, не ще може да се разграничи. Ще се наложи изпълнителната власт сама да определя кръга на лицата, които трябва да се отстранят от властта. А с това вече се навлиза в прерогативите на законодателната власт. При създаване на лустрационната норма законодателят не е предвидил възможност засегнатото лице да се защити.
Основателно е и искането за обявяване на несъответствие на § 1 ПЗРЗП с международни договори, по които България е страна. 330 РАЗДЕЛ ІІ. ОСНОВНИ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ГРАЖДАНИТЕ Преди всичко разпоредбата противоречи на чл. 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съгласно който упражняването на правата и свободите по Конвенцията „следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на … политически и други убеждения … или друг някакъв признак“. Същото изискване е заложено и в Международния пакт за граждански и политически права, като в чл. 2, т. 1 от този пакт е казано, че „всяка държава се задължава да зачита и гарантира на всички лица, намиращи се на нейна територия и под нейна юрисдикция, признатите им в пакта права, без разлика на … политически или други убеждения … или всякакви други признаци“. При това в чл. 25, буква „с“ на същия пакт е предвидено, че „всеки гражданин има правото и възможността, без каквато и да е дискриминация … да има достъп при общи условия и равенство до държавните служби в своята страна“. В чл. 2, т. 2 от Международния пакт за икономически, социални и културни права също така е въздигнато в задължение на държавите – страни по пакта, да осигуряват упражняването на прогласените в него права „без каквато и да е дискриминация, основаваща се на … политически и други убеждения … или всякакви други признаци“. Трябва нарочно да се подчертае, че когато посочените три международни договора забраняват дискриминацията освен на изрично посочените от тях основания, но и въз основа на „всякакви други признаци“, те очевидно въвеждат забрани и на основанията, посочени в лустрационната разпоредба (§ 1) на атакувания закон. Най-после в чл. 1 от Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958 г. е изрично пояснено, че терминът „дискриминация“ включва „всяко различие, изключване или предпочитане, основано на … политически убеждения…, което води до премахване или нарушаване на равенството във възможностите или в третирането в областта на труда и професиите“.
Решението е подписано от 12 конституционни съдии, от които 5 с особено мнение. Представено е становище на съдията Маргарита Златарева. Особено мнение на съдиите Асен Манов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Неделчо Беронов и Иван Григоров Особеното мнение е за разпоредбата на § 1 ПЗРЗА, която според съдиите не е противоконституцонна и несъотвестваща на международни договори. Не е нарушен и чл. 48 от Конституцията и гарантираното с него право на труд и на свободно избиране на професията. Ограничението по § 1 ПЗРЗА не лишава засегнатите от него лица от правото да работят по определена от тях професия, за да се поддържа, че е засегнато конституционно установено право, като е ограничен достъпът до тях. Ръководната работа, до която се отнася това ограничение, не е вид професия. Ограничения, основани на този ІІ.5. ПРАВО НА ТРУД 331 признак, са допустими, включително и по силата на международни договори, по които България е страна. Така според чл. 4 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права е предвидено, че могат да се налагат ограничения на права, когато това е съвместимо с естеството на тези права и с цел да се поощри общото благоденствие на демократичното общество.
