Криза на политическото мислене
Политическият ни живот се превърна в „българския тебеширен кръг”. И не се налага дълго да мисля върху тази интерпретация. Разликата с препратката е, че майките не са две, а повече. А детето е българският избирател. Всичко изглежда толкова ясно, че вече – накъде? Затова няма да е зле, ако всеки решен да влезе в политиката, да вземе предварително да изкара един кратък курс по социално познание. Надявам се тогава поне някой от тях да е разбрал, че и избирателите имат праг на търпимост. Защото отказът от гласуване доказва, че все повече българи не вярват на никого. Знак е за деполитизация на обществото, което става все по-пасивно. Хората се умориха и отвратиха от начина на „политическото” им говорене, напомнящо зацикляща грамофонна плоча. А и кой аплодира стари клипове?
Според мен и предвид кризата на политическо мислене, има много работа за специалисти по социална клинична психология. Eстествено, първият въпрос, който си задаваме е, а дали има надежда за излизане от тази криза? Някои експерти ще ви отговорят, че зависи от това дали ще се промени отношението на гражданите към политиката, а други – дали ще се промени отношението на политиците към избирателите. Аз пък ще ви кажа, че поне засега политици и граждани са като две успоредни прави, които едва ли някога ще се пресекат. Причината е много елементарна – има разминаване в дневния ред на едните и другите. А и не виждате ли – всичко започва и свършва с демагогията, т.е. залага се на преднамереното въздействие върху инстинктите и чувствата на хората чрез лъжливи и примамливи обещания, които остават непостигнати. В най-лошия случай – занемарена предизборна работа, което е знак, че на избирателите се гледа като на даденост. И така до следващите избори, които през последните три-четири години са навързани като сапунен сериал.
Затова моята тревога е свързана повече с отдръпването на гражданите. Плашеща е тенденцията на дефицит на интерес – да са проактивни и да влизат в ролята на регулатори на политическите тенденции, озаптявайки самозабравилите се. Защото това говори за изтъняване на връзката с държавността и за отказ от отговорност, която освен лична е и обществена. Констатацията за съществуването на едно дезинтегрирано общество води до друга констатация – дефицит на национален интерес и на обществена доктрина от цели, които да въздействат мобилизиращо. Ако пък си мислите, че „каузата” антикорупция може да замени този дефицит и да провокира някаква проактивност у гражданите, лъжете се! И няма как да е друго! Нонсенс е най-големите корупционери да се самопровъзгласяват за борци срещу корупцията. Изключено е! Говорим за един омръзнал на избирателите рефрен, чието предназначение е повече за отклоняване на вниманието от същинските процеси в политическите партии, заради дъното, до което са стигнали те. A това пропадане може да бъде спряно, ако партиите съумеят да напуснат собствената си самодостатъчност, вторачвайки се единствено в твърдите ядра.
Казаното току-що ме подсеща и за нещо друго – качествени преобразувания в обществото може да бъдат проектирани единствено и само при мобилизация на националния човешки ресурс и при стабилно управление. Факт е, че през последните три-четири години парламентарно представените партии не успяват да реализират първото и най-важно тяхно конституционно задължение – да излъчат редовно правителство с четиригодишен мандат, и така да изпълнят със съдържание обещаното на избирателите. Не беше веднъж, не беше дваж! Говорим само за отказ да бъде изпълнено едно конституционно задължение ли, или водеща тук е политическата слабост на партиите и дефицита на коалиционна култура? А прогнозата е, че очертаващата се тенденция в близките години e да се управлява в коалиция.
Непостигането на консистентно управление се дължи на присъствието в политическия живот на преобладаващ брой изхабени във времето политици и на политици, които влизат в политиката вече изхабени. Най-добре това се документира с разцеплението на партиите и с пълния им разпад, преди да са демонстрирали и най-малко политическо усилие,. какъвто е случая с „Величие”, за които става ясно, че по-скоро са някаква финансова пирамида. Да не пропусна и случаи като ПП, за които има съмнения, че те така и не успяха да се изградят като партия. Все пак ще се съгласите, че има значение дали една партия е системна или „облачнa”, или е ….НПО.
Липсата на коалиционна култура и отказа от политически диалог са само два от симптомите за криза в партиите. В тях има конфликти и разделение. Изгубени във времето останаха и идеологиите. А десетилетията либерална демокрация бавно и сигурно разчистваха пътя към популизма – най-естественият резултат, когато разминаването между демагогия и нереализирането на дневния ред на гражданите, достига своя апогей. Какво да кажем и за тактиката на конспиративни интерпретации, които и днес продължават да обитават умовете на много от политиците, и които се използват като основен инструмент за компрометиране на политическия опонент. Вероятно политиците смятат, че по този начин най.лесно може да окепазят “врага”. Да не забравиме и за провъзгласянето на „няма ляво, няма дясно”, което по същество е опит да се потули собствената политическа слабост. Няма ляво, няма дясно, няма център, обещава се всичко, на всички, за да се прилъже още някой избирател….Затова и най-силно се чуваше, че няма ляво, няма дясно, но има “почтени граждани и мафия”, докато същите самопровъзгласили се за „почтени”, много бързо се превърнаха в мафия. Затова и събитията след 2020-та година отвратиха до такава степен българските граждани, че всичко случило се, и случащо се днес, обобщено може да дефинираме като регрес на държавността и на демокрацията.
Р.Р. А може би на тази моя публикация щеше повече подхождаше заглавието „Българският политически живот. Затворен кръг.”
юли 2024 г.