Идеята да напиша тази статия ми дойде след анализите, които редовно си правя за случващото се през последната година в българския обществено-политически живот. Няма по-фрапиращ случай от този, да гледаш как безграничният популизъм посяга на основите на демокрацията и ги руши. Достигна размерите на пълна всепозволеност, без страх от санкциите на закона и без да се зачита общественото мнение. Правителството, което трябва да гарантира с институциите сигурността и върховенството на закона, симулира тези си функции. Нещо повече – подрива авторитета им и ги руши, агресивно завладявайки държавата заради определени персонални или групови интереси. Когато това започва да се усеща от българските граждани като обичаен подход, гражданите се завръщат към главната функция на мисленето – да оценяват и да критикуват случващото се. Преобладаващо, техните негативни реакции са предизвикани от размиването на границите между позволено/непозволено, правилно/грешно, законно/беззаконно. Особено налагането на “единствено правилното”, което започна да ни връща усещането за диктатура, особено когато това се прави с етикети за политическия опонент. През последната година-две то се превърна като че ли в единствен инструмент за отстраняване на опонента от полето на политическите битки. Оголването на една голяма ниша – говоренето за политики, доведе до изкривяване на представите за морално/неморално и за демократично/недемократично.
В българската обществено-политическа среда върви процес на корозия на ценностите, което бавно убива демокрацията и провокира усещане за неблагонадеждност на правовата държава. Една голяма част от българските политици отдавна са се разделили с логичните и уместни доводи. Няма да чуете говоренето с тези. В същото време популизмът тече като мръсна река, която убива всяка надежда, че въпросът вече няма да е кой кого, а каква работа си свършил за народа. Днес всичко започва и свършва с това как най-бързо всяка партия да привлече към себе обществена подкрепа. На мода са не политическите послания, а пикантните определения за политическия противник като на мода са „мафия” и “мутри”. Обикновено с това се започва и с това се свършва. Но нищо друго не предизвиква толкова негативни реакции у избирателя, както подобна политическа безпомощност. А тя не винаги води към властта, но популистите опитват. Готови са да провокират всяко народно недоволство и бързо да го погълнат. И не търсете популистите само вляво или само вдясно, защото те са навсякъде.
Нещата дотолкова са се разместили и са се объркали, че сме готови да отминем безкритично дори демонстрирането на лоши навици в парламентарната зала и от парламентарната трибуна. Ако пък решим да ги коментираме – бързо ни минава. И не става дума само за демонстриране на лоши обноски (“христопетрочета“ и изрази като “да го духат”), а защото подобни негативни аспекти на поведение убиват целия смисъл на политиката и на парламентаризма. И това се прави, защото слабите политици виждат в провокирането на презряност към политическия опонент най-прекия път за печелене на подкрепа. Всъщност какво искат да скрият те от нас? Разбира се, че става дума за техните дефицити, които те искат умишлено да скрият зад популистко публично говорене. Много говорене, никакви резултати и нула добавена стойност. Популистката риторика, „чегъртането“ и унищожаването на политическия опонент издават комплекси, свързани с политическия им идентитет и с равнището на притежавания от експертен капацитет. Затова е този нагон за изчегъртване на онези, които за тях са политически елит, свързан със системните партии. Тук може да ви се прииска да ме оспорите, но предпочитам да остана коректна към истината – имаме не малко политици с опит и експертиза. От това произтича и раздразнителността на несистемните партии. Те не могат да се конкурират. Причината е и заради тяхната високомерна…. полуобразованост и политическа инвалидност.
Свидетели сме на политическа култура и на пропаганда с най-циничните изразни средства. До там са стигнали българските политици, че вече най-често обсъжданата тема е свързана с нивото на владеене на езика и с уменията им да се изразяват публично. Когато пък се случи управлението на една държава да попадне в ръцета на точно такива хора, тогава разпадът на държавността и на демокрацията се превръща в предвидим финал. Не беше трудно да се предвиди нещо подобно и за това управление. Още повече, че то започна и завърши в духа на улицата, къдете господар е тълпата. Случи се така, че онези, които сами си бяха присъдили ролята да са морален стандарт, сами се провалиха. Впрочем властта не прощава на никого, щом се закачиш за нея. Онези, които бяха решили не да вършат работа, а да провокират презряност у българските граждани към предишните управляващи, сами попаднаха в капана. “Почтените” и “непочтените”, “токсичните” и “нетоксичните” си размениха местата. И както казва народът ни – идва момента на “с твоите камъни – по твоята глава”. Случва се на всеки, който е решил да разделя обществото. Сериозният въпрос е кой има право – ако това е право, да разделя обществото на отбори, които да подритват топката на властта върху разкаляното игрище на политическите страсти?
Популизмът на несистените политически играчи идентифицира непозволеното като позволено. Позволено е да газиш Конституцията и да не спазваш законите. Всепозволеността е като вирус, който поразява правовата държава. А проблемът е заради сблъсъка между интерпретациите за нормалността. И тук два отговора не може да има – нормалността е в правовата държава, в съхраняването авторитета на институциите. Тя е и в независимостта на трите власти. Ценността на истинската политика е в усилията да опазим демократичните ценности. Постига се на-лесно чрез функционирането на демократичната уредба на правовата държава. Аз не съм убедена, че “реформирането” на съдебната система трябва да се прави от дилетанти и да изглежда точно така. Тя по-скоро продължава да е байряк за политическото оцеляване на точно една определена партия. Мерак за разтуряне на държавата, защото “в мътната вода се лови най-лесно риба”. Но от всеки необмислен “реформаторски” ход, губят единствено гражданите, които очакват повече справедливост. А всяко посегателство върху независимостта на съдебната системе е крачка към беззаконието. Да го знаете!
Първата крачка на това управление беше онази лъжа за канадското гражданство, последвана от незаконните арести, за да стигнем до пазаренето на депутати по апартаменти и офиси. И всичко това се случваше на фона на прогресиращото усещане, че правителството – вече в оставка, всъщност симулира изпълнението на истинските си функции по Конституция. Високомерното демонстриране на….некомпетентност, фантазиите в главата на премиера и вдъхновението на депутатите му да преразказват от парламентарната трибуна спомени, когато са били четиригодишни, е само щрих към едно хаотично управление. Хаос, хаос и пак хаос! Говорене без реалността на фактите и доказателствата! Но виж, да превърнем парламента в тържище – определението е на президента, това го можем. И няма никакво значение, че “търговията с влияние” е корупционна практика, преследвана от закона. Корупционна практика е и “шуробаджинащината” в това правителство. Междуличностните обвързаности в него са в такъв мащаб, че не съществува пречка за предполагаема корупционна мрежа. Шуробаджинащината създава и необезпокоявана от контрол среда, защото навсякъде са “наши хора”. Доказано е, че “поразяващата ръка” на корупцията тръгва най-често от конфликт на интереси, злоупотреба с власт, несъвместимост на служебно положение с частни интереси и извличане на лични облаги или облаги за втори и трети лица. Т.н. шуробаджинащина е предпоставка за това.
Управляащите не били харесвали тази или онази партия, този или онзи лидер и затова нямало начин да работят заедно. А питали ли са ги дали те искат да работят с тях? Те пропускат нещо много важно – всяка партия е резултат от публично политическо представителство. Затова кой си ти или кои сте вие, че да поставяте себе си над народната воля, която може да бъде отчетена единствено по време на избори? А знаете ли до какво винаги води налагането на „единствено правилното”? Нещо, което се опитвате да правите. Изпитали сме го, когато в Конституцията ни все още пишеше “диктатура на пролетариата”. По-накратко – “единствено правилното” завършва с възникването на тоталитарни секти. В тях се работи само с пропагандни клишета за…. идеалистичното “светло бъдеще”. И това сме го преживели. Помним и какво се случи. Опасното сега е, че имплантирането отново на подобна идеалистична картина може да се окаже поредния опит за увреждане на поредното поколение български граждани. Поддържането на фантазии как някой, и как точно той ще ни построи “светлото бъдеще”, е вече гледан епизод от сериала за безкрайното “в очакване на Годо”. Затова не вярвайте на никой, който ви рецитира измислени от него “мечти”. Има нещо много опасно в говоренето на хора, които са узурпирали правото да ни говорят от името…на правото. А ако такъв човек покрива представите ви за популист, кажeте му: Обирай си крушите! Не се оставайте да ви хванат с ласото на безграничния популизъм и на вездесъщата всепозволеност!
