Теми

Популярни

СЛЕД ВТОРАТА ГОДИНА НА ПРЕЗИДЕНТА

първата година на президента

Предполагам, че и вие като мен, вече сте имали удоволствието да прочетете доста хвалебствия по този повод. По-досетливите от вас навярно веднага са съобразили, че задкулисните организатори на тази медийна реклама са същите, които ни го спретнаха за президент. Решили са да ни компенсират за неговото мълчание и да ни разкажат за нещо, което всъщност го няма. Доста хибридничко като способ. Ама какви хвалебствия само – истински дитирамби! Като в старогръцката хорова лирика! Авторите – избрани и разпознаваеми по критерия дворцова близост. Колкото повече четях, толкова повече оставах с впечатлението, че напъните в главите им ще да са били доста големи, за да се роди подобен измислен сюжет. Не знам защо, но тези творци-фантасти си ги представям в образите на менади и сатири. Припявките им – всички по шаблон! Пардон, по едни и същи опорни точки, така че да няма никакво двоумене в пресъздаването на синкретичния образ на един “президент-мечта”. Горките! Цялото им въображение е било подложено на голямо изпитание?

Дали защото съм чувствителна към красивия ум и съм критична към сковаността, тесногръдието и ограничеността в мисленето, но високо ценя начина, по който всеки човек може да изразява себе си. А когато става въпрос за държавен глава, изискванията ми са много високи. Между другото, не ви ли е минавало през ума, че измежду българските граждани има поне най-малко едни пет хиляди, които могат да претендират за тази позиция. При това – разбиращи значението и важността на специалния опит и знания, които трябва да притежават, за да отговорят на очакванията на поне 70% от българските избиратели. Та по този повод, бързам да им кажа, че преди да се юрнат да стават президенти, нека да разберат какъв не бива да е българския президент. И тъй като съм решила да не се повтарям, провокирам тяхната любознателност, препоръчвайки им да прочетат някои мои по-раншни публикации по темата президент (“Послеслов към един президентски указ“, “Годината на президента“, “Кой говори чрез българския президент“, “Ефектът Дънинг-Крюгер“, “Сократ, протестите, един президент и два отворени въпроса в края“, “Verba volant, scripta manent“, “Смяна на системата ли“, “Да те полази президент в новогодишната нощ“).

Днес ще избера един по-различен начин за ознаменуване на втората годишнина от мандата на българския президент. Ще го направя сaмо в няколко нюанса, които да надградят вашето усещане за човека, който днес е български държавен глава. Максимумът в очакването ми е вие да осмислите народната мъдрост “от всяко дърво свирка не става“. Ще започна с разбирането ми, че греши всеки, който си мисли, че властта и политиката са витрина за демонстриране на Его или средство за избиване на комплекси. Или че конституцията е формален закон, който може всеки да тълкува, както си поиска. Необходимо ли е да споменавам, че в нейните текстове се съдържат принципите на управление на държавата – формата, структурата, функционирането на държавните и местните органи, икономиката и обществото, отношенията между гражданите и държавата. Тя отразява всички онези ценности, които гарантират правовия ред и обществения консенсус. И тъй като България е парламентарна република, във връзка с темата искам да припомня, че един от най-важните елементи на конституцията е разделението на властите, които са три – парламентарна, изпълнителна и съдебна. Друга власт няма. Това ми напомня, че българският президент не може да се държи като в президентска република, нито като председател на опозиционна партия. Не разбирам мераците му да се намесва директно във вземането на решения от изпълнителната власт, имайки предвид и битката му за Грипените. Странно е да не успееш за две години да осмислиш ролята си на обединител на нацията, както го изисква конституцията. Странно ми звучат и аргументите, които чуваме от неговите идеологически поддържници, изявяващи се като политолози, социолози и поръчкови журналисти. Обясненията им – държал се опозиционно, защото така изпълнявал обещанията си пред избирателите (да се подразбира – пред БСП, особено след оная заплаха на сегашния вицепрезидент). Съжалявам, но конституцията не е ли над всичко?

Поне засега, а и по думите на политолога Румяна Коларова, българският президент оставя единственото впечатление – на провинциален политик. Аз бих махнала от словосъчетанието думата политик. Защото дори един провинциален политик щеше да се съобразява с характера на функциониране и управление на държавата. Процес, който задължително трябва да се реализира в правова среда, а стартът е в спазването на конституцията. И в това задължение няма място нито за художествена самодейност, нито за импровизации на тема власт и аз. И най-важното – на тази позиция забравяш за Его-то си и за политическите си пристрастия. В действителност ставаш част от един процес на обслужване на онези специални ценности, които конституцията е разписала и които водят до едно – търсене на съгласие при решаването на всички обществени проблеми. По този повод – в латералното мислене има един принцип, който се отнася до противопоставянето и търсенето на консенсус. Професор Де Боно казва, че “ако го усвоите погрешно, умът ви ще бъде отблъскващ”. Авторът на латералното мислене посочва и кои са хората с този отблъскващ ум. Според него, те са тези, които се противопоставят по груб и агресивен начин, които се противопоставят с цел да възхваляват Его-то си, които се противопоставят, за да воюват и да покажат, че печелят на всяка цена. Това са тези, които се противопоставят, защото са били научени, че това е начинът и защото не познават други пътища на комуникация и на търсене на решения. В такива случаи става дума за опасно проявление на неприкривана политическа агресия. Заиграването, на който и да е президент, с ролята на политически опозиционер е недопустимо и противоконституционно.

Да имаш опит в определена професия не винаги те прави подходящ кандидат за държавен глава. Тази позиция изисква много широк диапазон от задълбочени и автентични познания за обществото, и то на равнището на висшия анализ, обобщението и преценката за вземането на най-адекватното и вярно решение измежду многото възможности и предложения на съветниците около тебе. Личност, която не може да контролира присъствието на емоциите в поведенческите си реакции и позволява другите да усетят привнасянето на лично отношение в оценки, отнасящи се до властта, политиката и участниците, е сбъркал мястото за себеизява. Българският президент има най-силното оръжие – съгласието, но и най-висшата роля – да представлява нацията. От него очакваме да е човекът-визионер, който с послания може да “ръководи вниманието” и да обединява народа в позитивните му усилия. Между другото, колко пъти през тези две години българският президент използва трибуната на парламента, за да чуем неговите послания?

За тези две години българското президентство заприлича по-скоро на крепост, от която се чуват самоцелни опозиционни картечни откоси по махленски поводи, насочени към ГЕРБ и управлението. Затова и поднесени също по махленски, те оставят единствено усещане за ерозия на конституционния замисъл да си имаме президент. Има само едно нездравословно вторачване отсреща – към Министерския съвет, към ГЕРБ и към парламента. Затова и красивите есеистични сюжети, възхваляващи президента за неговите две години, не доказват нищо по смисъла, по който само добре свършената и истинска работа може да го направи. Вие какво запомнихте от тези две години? Навярно като мен – заплашителната му реплика към депутатите, когато встъпваше в длъжност, несполучливите вербални опити да комуникира, многото вета, неприятните случки със съпругата му, с баща му, със сина му и със самия него, както и нарочно режисираните му появи на улицата с една-единствена цел – да отправи поредното си злъчно клише. Запомних също сравнението му за държавата с блато, както и непоследователната и приспособленческа позиция по външнополитически теми, външната му изолация и болезнената му настойчивост да демонстрира вярност към Русия, дори когато го унижават пред погледа на цялата нация. Да не пропусна и неудачното му нахлуване в нашите домове на връх Нова година…

Две години… и неприятното усещане, че непрофесионализмът и посредствеността са завладяли президентската институция. Някога имахме други очаквания за нея – на ценностно надграждане при всеки следващ президент. Уви, днес сме свидетели на обратното – на разграждане. А то едва ли заслужава да бъде възхвалявано с дитирамби. Казват, че “действителността” илюстрира възможностите, а историята дава оценките…

error: Свържете се с автора за разрешение!!