Отговорът на едно от исканията на Путин за УкрайнаРуси
Александър Косвинцев, Zahid.net
Путин и неговите подчинени обичат да говорят за денацификация на други страни, но самата Русия, която отдавна показва всички признаци на неонацизъм, никога не е претърпявала подобно прочистване. Нито през 1991 г., нито през 1956 г., нито през 1945 година. А именно модифицирана форма на нацистка идеология тласна руския диктатор да започне война срещу Украйна.
Защо посочих тези дати? Защото всяка от тях е исторически кръстопът, на който Русия (или тогавашният СССР) имаше шанс да се пречисти от тоталитарното си наследство. През 1945 г., след поражението на нацистка Германия, когато самият сталинизм трябваше да застане пред морален съд като система, в много отношения подобна на осъдената в Нюрнберг. През 1956 г., по време на „размразяването“ на Хрушчов, страната за първи път публично чу за престъпленията на Сталин, но този процес остана половинчат и бързо се провали. А през 1991 г., с разпадането на СССР, Русия имаше уникален шанс да започне честен разговор за своята история, но вместо да я разбере, тя пое по пътя на мълчанието и подмяната на понятията. И трите горепосочени момента бяха шансове за истинска денацификация, на която Русия не искаше или не можеше да се подложи.
Какво друго е започнатата война срещу Украйна, освен модифицирана форма на нацистка идеология. Путинистите обърнаха концепцията за „денацификация“ наопаки, защото тя означаваше прочистване на Германия от тоталитарна, расова, милитаристична идеология. А започвайки непровокирана война, Путин говори нещо несвързано и необосновано за Украйна. Но къде е видял той нацизъм в страна, чийто президент е евреин, чиято армия е съставена предимно от рускоговорящи, където 73% от населението е избрало лидер на свободни избори? Това е абсурдно. Все едно да обвиняваш човек в палеж, когато самият той едва е избягал от пожара.
„Логиката“ на Путин е ясна. Спомням си как Умберто Еко пишеше, че фашизмът не е система, а призрак. Той не се повтаря буквално, а се завръща със симптоми. Култът към съмнителните традиции, страхът от несъгласието, врагът вътре в себе си, налагането на неравенство сред хората, презрението към интелектуалците, жаждата за насилие и желанието да се сее смърт – усещате ли отново как всичко това пулсира в тялото на страна, загубила десетки милиони хора в битката с Хитлер, и то под управлението на такъв, ако мога така да се изразя, „вожд“, се е превърнала в аналог на Мордор? Тази страна се казва Русия, но в никакъв случай не е Украйна.
Всъщност, кой е по-близо до гореспоменатия набор от симптоми днес? Украйна, където се развива гражданското общество, където хората спорят, където критикуват властите – или Русия, където гражданите са преследвани за изречена от тях дума, за публикация, за харесване, за празен лист хартия? В края на краищата, самите путинисти убедително демонстрират, че те не се нуждаят непременно от външен враг, те са способни да намерят враг вътре в страната и да го нарекат „чуждестранен агент“. Те се опитват да внушат на населението, че такива „агенти“ са предатели. И всеки, който отразява грешна картина, е подложен на унищожение. Путинистите, с ръцете на садисти в еполети, принуждават страната да пълзи не в бъдещето, а обратно в утробата на империя, която не може да бъде възкресена. И в този смисъл днешна Русия не е възкръснала мечка, а скитащ труп с фантомна болка от величие.
Но какво е денацификация в истинския смисъл? Тя не е окупация. Тя е процес на прочистване на колективното съзнание. В Германия това се случва от десетилетия: от Нюрнбергските процеси до учебниците, от публичните извинения до демонтирането на паметници. Това е работа с травма. Това е признание: „Да, бяхме престъпници. Не всички, но като народ – ние го позволихме.“ И сега, през 2025 г., минавайки покрай бившия затвор на Щази – политическата охрана на просъветския режим в Източна Германия, може да се видят всеки ден да пристигат големи автобуси, пълни с ученици от цяла Германия. Потокът от възрастни, пристигнали сами, не е по-малък. Жителите на страната идват тук – в тази мрачна сграда с наблюдателни кули по периметъра – не за екскурзии, а за да си спомнят. Да размишляват върху грешките от миналото, направени не само от политици, но и от обществото. Тези хора гледат камерите без прозорци, документацията, историите на жертвите – и правят това, от което правителството на Путин толкова се страхува: признават неприятни факти от историята.
А как се чувства Русия относно тоталитарното си минало? Тя никога не е признавала, че Сталин е бил кръвожаден палач, че ГУЛАГ и масовите разстрели са били особено тежко престъпление. Ето защо в Русия култът към победата се е превърнал в „обсебен от победата“. Победата над нацистка Германия остана единствената морална основа, но върху тази основа беше изграден храм на лъжата. 9 май стана не ден на възпоменание, а ден на отмъщение. Русия отмъщава на света за загубата на нормалния му облик, за предишната му, макар и само външна и краткотрайна нормалност – за факта, че светът се движеше напред, докато Русия се връщаше назад. И затова фразата „Русия се нуждае от денацификация“ не е преувеличение. Това е истината, която те кара да настръхваш. Това е призив към това, от което мнозина в Руската федерация толкова се страхуват – да признаят: да, ние не сме свободни. Да, ние сме заразени с токсините на миналото. И ако ние самите не извършим денацификация, тя ще бъде извършена върху нас. Чрез изпитания, изолация, история.
В края на краищата, както е писал Джордж Оруел, който контролира миналото, контролира бъдещето. В Русия обаче това твърдение се тълкува напълно неправилно: миналото там не просто се контролира – то се пренаписва всяка година, за да се угоди на лудия владетел. На руските деца се казва, че Сталин е „ефективен мениджър“. А войниците на Путин носят знаци със Z, без дори да знаят, че това е стилизация на символите на Третия райх. Изглежда е време цивилизованият свят да намери възможност да внуши на мнозинството руснаци, че денацификацията е не само исторически процес, но и акт на вътрешно освобождение. Тя е като прочистване от отровата, която тече във вените на нацията – отровата на идеологическото насилие, култивирането на страх и омраза. Когато Русия нарича Украйна „нацистка“, тя едновременно изгражда собствения си образ на враг. За какво? Каква е ползата? Това е класическа защита като се демонизира другия, за да не се погледне в собственото си огледало.
Но огледалото е счупено – и кривата мозайка показва не това, което е, а това, което искат да видят. Например, „денацификация“ в руските медии е магическа дума, която се превръща в магически щит от въпроси за истинските причини за войната, репресиите и икономическия упадък. Спомням си, че историкът Тимъти Снайдер каза в една от речите си: когато една държава казва, че се бори с нацизма, тя често използва това като претекст за агресия и потискане на несъгласието. В путинова Русия този претекст се е превърнал в мото и основна проповед. Но самата тя, все още е много далеч от осъзнаването на необходимостта от прочистване от идеологически извращения. Да не забравяме, че фашизмът може да приема различни форми, но корените му са в нетърпимостта, култа към властта и отричането на истината, според Умберто Еко. Направете паралели: забрани на свободата на словото, преследване на политически опоненти, култ към силата и войната – това е фашизъм. А с него идва и изкушението да се върнем към „величието“ на всяка цена. Но тази цена не е абстрактна, а човешка, измерва се в милиони животи и болката на стотици хиляди семейства.
Съвременна Русия, която се нуждае от денацификация, е страна, където паметта се превръща в оръжие, а не в урок. Където, вместо да се разбира историята, тя се отрича и се превръща в инструмент за манипулация. Но, както беше казал един философ, истината е актът на признаване на грешката, а не на обвиняването на другите. Денацификацията също е признание. И докато Русия не направи тази стъпка, тя остава заложник на собствената си история. Нещо повече – денацификацията за Русия не е наказание, а шанс. Шанс да спре да вижда света в черно и бяло, да спре да търси врагове там, където има само съседи. Това е шанс да се изгради общество, в което „нацизмът“ не е дума за политическа игра, а ужас от историята, който никой няма да може да повтори отново. В края на краищата, както е писал Оруел, „свободата е свободата да кажеш, че две по две е четири“. Колко просто, нали? В Русия на Путин обаче няма свобода просто да се констатират добре известни факти. Режимът, изграден от Путин, живее в сянката на собствените си комплекси и се опитва да потопи целия свят в бездна от лея и страх. Ето защо е важно да говорим открито и постоянно да си напомняме, че Русия се нуждае от денацификация – като лек за болестта, която мнозина смятат за нейна сила. Но власт без свобода е път към едно много мрачно и опасно „никъде“.
Със съкращения
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие – РОСІЯ ПОТРЕБУЕ ДЕНАЦИФІКАЦІЇ. Відповідь на одну з вимог Путіна щодо України, Александър Косвинцев, Zahid.net
https://zaxid.net/statti_tag50974/
