ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ НРАВИ И ИСТИНАТА

политически нрави
Време за четене: 6 минути

През годините на прехода българите сме ставали свидетели на всякакви политически шоута, но тези дни те стигнаха мащабите на политическа истерия. Днес, изпадналата в безтегловност БСП, се опитва да компенсира собствената си немощ да влезе в ролята на конструктивна опозиция, правeйки опити да отклони общественото внимание от същинските достижения на коалиционното управление. За целта решава да реализира единствената ’’успешна’’, според нея, кампания за политическо влияние, която преминава под надслов: ’’Да дискредитираме управляващите, като ги натопим!’’ В резултат на това, всички ние наблюдаваме някакъв революционен синдром, примесен с депутатска неопитност и оставящo след себе си много въпроси. Усещането е за връщане в началото на демокрацията, когато разиграването на политически театър с преобладаващи фолклорни елементи беше повече от мода. Това беше времето, в което на ход  не беше директното и основателно позоваване на закона и сезиране на институциите, призвани да се произнасят по спазването му, а внушенията, манипулациите, спекулациите, фалшивите партийни книжки… В днешно време към арсенала се добавят фалшивите новини, табличките, черния медиен пиар, политическата саморазправа със свободно интерпретиране на факти, режисирания ’’скандал’’, изграден върху клевети… Още едно доказателство, че българският политически живот продължава да е все така невръстен и разколебан.

Тези дни, както много българи, и аз слушам и гледам натрапеното ни упражняване на БСП в дискредитиране на политическия опонент. Приех го за предизвикателство, задавайки си въпроса – наистина ли истината се оказва нещо твърде елитарно за българския политически живот, и то поради простата причина, че тя трябва да бъде огледана отвсякъде. А и коя истинска демокрация би допуснала селективното възприятие само на една от страните да бъде налагана като величина за истината? Но се случи така, че не кой да е, а депутатка, призвана да съблюдава закона, си позволява да налага на обществото само своето селективно възприятие за факти и обстоятелства, поставяйки го спекулативно в центъра на истерична кампания, вместо да предаде евентуалните ’’доказателства’’ на съответните органи.

Известно е, че всяка истина се доказва в дебат. Но депутатка, чийто професионален инструмент винаги е било словото, отказва да дебатира с човека, срещу когото е насочила политическата си атака. Тактически предпочете да бъде чута само нейната гледна точка, като отхвърли опонирането и защитата. Е, …гърнето се счупи! Защото подобен подход засили съмнението за спекулиране с политическа вина и умишлено ’’топене’’ на ’’жертвата’’. Да оставим факта, че българското общество е свикнало с коментари от типа кой къде, кого e видял, кой с кого се e срещнал, кой какво рекъл, кой на кого е сестра, братовчед, кум… И в този смисъл, така поднесената версия едва ли би изпълнила предназначението си. Трудността да избереш дебата като възможност да докажеш основанията за политическата атака, идва от там, че политиците ни не притежават необходимия потенциал и мотивация да оборват опонента с инструменти като доказуеми факти и обстоятелства, а се оставят да ги води ’’очернянето’’ му с внушения и с неверни интерпретации.

Кога човек се страхува да дебатира? Разбира се, когато самият той знае, че поднася неверни факти или ги представя некоректно. Отказвайки дебат, както и паралелно представяне на другата гледна точка, останаха съмнения, относно истинността на фактите и обстоятелствата. А и дали такъв подход не потвърждава умишлен опит да се отхвърли възможността за изследване на темата? Кое е това, което може да предизвика опасения, щом един дебат винаги предоставя условия за незабавна реакция, дали това е вярно или не е вярно. Изправени лице срещу лице, изричането на лъжа от двамата депутати щеше да е недопустимо, защото да се лъже не може да е морален принцип. Казаното от всеки от тях щеше да внесе баланс в търсенето на истината, а селективното възприятие на една от страните нямаше да продължава да бъде кресливо натрапвано в публичния ефир. Очевидно депутатката държи предлаганата от нея интерпретация по ’’случая’’ да е единственият възможен вариант. И така едностранното отразяване на истината да продължи да ’’виси’’ с манипулативното си отражение върху общественото мнение.

Според професор Де Боно – автор на системата за латерално мислене, ’’селективното възприятие предполага да се приемат фактите по начин, който да подкрепя предварително формираната идея’’. В нашия случай, селектиното възприятие на фактите и обстоятелствата са част от един политически сюжет, стъкмен в една партийна централа, чиято предварително формирана идея е дискредитиране на политическото управление на ГЕРБ. В тази връзка, в годините на демокрация българинът придоби опит и знае, че всяка опозиционна партия е последователна в това да избира да не се съгласява с управляващите, независимо от обстоятелства. Известно е и друго – всяка опозиция се стреми да се върне на власт. За съжаление, демократичните правила и критерии за постигането на тази цел продължават да не са част от българския политически климат.

В нормалните демократични държави политическото говорене не е инструмент за манипулиране, а за печелене на съмишленици. У нас словесната енергия се използва за постигане на политическо надмощие чрез дискредитирене на опонента, което доказва, че в такива случаи имаме срещу себе си партия, лишена от идеи. А когато словесната агресия и фалшивите интерпретации (като например, ’’ГЕРБ се разпада‘’), са основен инструмент за внушения и подмяна на факти и тенденции, казваме, че те се целят директно в нагласите на хората. Самият факт, че се провежда кампания от ’’мероприятия’’ по упражняване в ’’опозиционност’’, е достатъчно потвърждение, че преминаването към крайни ’’мерки’’ има своето обяснение – очертава се един дълъг ’’сух’’ период за олигарсите в редовете на БСП, както и за самата партия да участва в скоро време във властта, след като правителството декларира готовност да  реализира пълен мандат и да проведе успешно всички политики, заложени в програмата на коалицията. Между другото, източници от Столетницата споделят, че в момента се прилага тактиката на ’’обстрелване’’ на политическия опонент чрез система от мероприятия, като тези с НДК, ’’суджука’’, Хасково…, чрез които да се постига наслагване на внушения, които като политическа мъгла да неутрализират положителните резултати от управлението. Специалисти биха казали, че демонстрирането на агресия в политическите нрави и опорочаването на истината са вече патологични симптоми на една болна политическа класа.

Изнервена ли е най-голямата опозиционна партия? Наистина ли не й достига професионален опит за изработване на политики, както се говори, така че да изпълнява ролята си на конструктивна опозиция в парламента и на алтернатива на сегашното управление?  Знак за политическа немощ ли е отстъплението от придържането към принципни позиции за развитието на страната? Наистина ли натискът на олигархичните кръгове, свързани с партията, е толкова силен, че партийното ръководство е принудено да предприеме екстремални мерки за атакуване на властта, така че да бъде разколебано общественото доверие към правителството? Защо в тази игра е привлечен и президентът?  Кой и защо се страхува от положителните тенденции в развитието на България и утвърждаването на авторитета й във външнополитически план? Въпросите са много, но отговорът е еднозначен.  Столетницата преживява трудно време. Затова тя се опитва да изведе вътрешното напрежение извън партията, използвайки спекулациите, манипулациите, фалшивите новини, клеветите. Подчинява ги на крайната цел за разколебаване на обществените нагласи, за всяване на несигурност, но и за поддържане на баланса в отношенията й със собствения електорат. Но това съвсем не означава, както пише Валери Симеонов, че обществото ни трябва да легитимира използваните от БСП политически спекулации, като норма за приключване на нечия политическа кариера в случаите, когато те се използват като инструмент за саморазправа с политическия опонент и за ’’лов на вещици’’.

error: Свържете се с автора за разрешение!!