Или кой дебат е спешен
За прокуратурата знаем, че представлява държавното обвинение и се стреми да защитава обществения интерес. Означава, че тя отправя искане до съда да уважи нейното виждане дали едно деяние е реализирано, може ли да бъде квалифицирано като престъпление и съответно да бъде приложен закона по отношение на извършителя. Прокуратурата е страна в процеса и не тя се произнася кой е крив и кой е прав, а това по закон се пада на съда. Той може да уважи напълно или частично искането на прокуратуратa, но може и да го отхвърли. Ясно е, че съдът не може да действа по своя инициатива, както и да повдига обвинение. Неговата активност е свързана с обвинението на прокуратурата. Тя е независима в действията си, защото решава кога и как да действа, както и дали събраните данни за извършеното престъпление са достатъчни за образуване на досъдебно производство. В действията и в решенията, които прокуратурата предприема и взема, по конституция тя е обвързана от закона.
Най-често повтаряната фраза за съда е, че той решава. Във връзка с това от години гражданите се питат къде е “заровено кучето”, че няма или много малко са осъдените по дела от изключително голям публичен интерес. В такива случаи винаги се сещаме, че прокуратурата е независима. За съда казваме същото. През последните две-три години най-интензивно се повдига темата за недосегаемостта в различните власти, вкл. и в съдебната система. Но дебатът през миналата година, предвид избора на главен прокурор, се завъртя около това дали той бил недосегаем и безконтролен? В същото време се подминават или се неглижират “подвизите” на ръководители на съдебни инстанции, които не само се чувстват недосегаеми, но най-нагло демонстрират наглостта си пред обществото. Аз знам, че днес много българи биха искали да попитат, например, а кой контролира тях и колко ефективно се осъществява този контрол? Не мислете, че те или аз не знаем за съществуването на институции като ВСС или на различните инспекторати. Известно ни е също, че съдебната ни система е многостепенна, което увеличава възможността да бъде постигната справедливост. Съгласете се обаче, че винаги се стига до едно крайно съдебно решение. И тъй като много говорим за тази пуста независимост и недосегаемост, възниква въпроса кой е този, който има последната дума и трябва ли да отговаря и да се отчита пред някого?
Задавайки си този въпрос, мисля че е време обществото да дебатира и да търси отговор на най-важния въпрос – дали българският съд е в достатъчна степен неутрален, независим и безпристрастен. Моят отговор няма как да е нито утвърдителен, нито отрицателен. Защо? Защото като български граждани имаме много поводи за съмнения, че в решенията си по знакови дела, съдът се е ръководил единствено от прилагане на правото. Най-често тези съмнения са свързани с усещането за външно влияние и политически натиск, субективизъм, обвързаности и зависимости. Това усещане се активира особено, когато става въпрос за обвинения във връзка с извършени престъпления по високите етажи или такива с корупционен характер и свързани с крупни финансови афери. И това е така, защото те касаят пряко обществения интерес – огромни по мащаби финансови и материални щети или са с висока степен на деморализиращ ефект върху обществото, демокрацията и правовата държава.
Обстоятелството, че съдът е този, който взема крайното решение, поставя с голяма острота необходимостта да се говори публично за неговата действителна независимост. Независимостта, която е ценност, предпоставка за върховенството на закона, но и гаранция за справедлив процес. Независимият съд е в интерес на гражданите, които очакват правосъдие. Един от начините да се постигне доверие в правосъдието и да се издигне авторитета на съдебната власт е нейната легитимност. Тя се постига с правилно реализиране на правомощията, справедливи решения, прозрачност и отвореност. Трябва да признаем, че има твърде много наслагвания в усещането, че “там нещо не е наред” и “някoи там се чувстват недосегаеми”. Затова големият дебат в обществото трябва да е по темата за истинското реформиране на съдопроизводството и доверието към него.
По последни данни, които вчера главният прокурор Гешев сподели от парламентарната трибуна, делът на осъдените и санкционирани с влязъл в сила съдебен акт е 97,5%. „На едно от първите места сме в Европейския съюз“, отбеляза той. Това хвърля допълнителна светлина върху работата на прокуратурата и обяснява растящото доверие към българската прокуратура. Дава надежди, че тя ще продължи да се развива и да се утвърждава като отворена система. Защото публичното оповестяване на част от събраните факти и доказателства като официална информация е ресурс, който дава възможност на обществото да преценява дали прокуратурата действа основателно и в обществен интерес. Спомням си, че през изминалите години във всички мониторингови доклади на ЕС се настояваше за публичност на делата, особено на знаковите, тъй като най-голямото неудовлетворение на българските граждани е свързано с тях. Те с години са или висящи или малко от тях завършват с осъдителни присъди. Затова не приемам дебатът за съдебната система да се фокусира единствено в държавното обвинение. Трябва да се спре и с проектирането на недоволство само към прокуратурата. Време е и съдът, в най-общия контекст на това понятие, да се заеме с “изчистване на неговата къщичка”, така както го прави прокуратурата. Та дано тогава се разбере кой кум, кой сват и кой на булката брат…
