Изборът е между антикорупция и „привилегирована” корупция
Корупцията за българските граждани продължава да е усещане. Не виждам и някакви по-бурни обществени реакции срещу медийно оповестени примери на корупция. Българите много бързо преживяваме податките за корупционни схеми, конфликт на интереси и консумирането на държавни ресурси по начин, който може привидно и явно да изглежда законен, но поражда съмнения и едва ли може да бъде определен като морален. А и аз не виждам ефекта от многото говорене по темата. Очевидно е, че основният проблем в “борбата с корупцията” е липсата на неизбежност на наказанието. За обикновените граждани това отдавна означава – корупционерите винаги успяват да се спасят от справедливо наказание или върховенството на закона се прилага субективно и под влияние.
А кой знае колко корупционни престъпления и злоупотреби са останали скрити или са били “заметени под килима” от разследващите и правоприлагащи органи. Това не говори добре за европейска държава, в която правото трябва да се свързва с честната работа на специализираните органи и на съдебната власт като цяло. Впечатлението е, че даже има нива на властта, чиито представители са си извоювали статут на недосегаеми. В „най-добрия” случай – публично известният факт се превръща в предизборна „дъвка”, „стои на трупчета” или се влачи до изтичане на давността. На този фон политиците експлоатират темата със спешни мерки за увеличаване на наказанията или се занимават със създаването на нови закони и структури. Но вече е ясно, че и това не гарантира успешна борба с явленията на корупция.
Преди време, разисквайки темата с няколко млади хора, един от тях ме попита, а дали съществува истински интерес за идентифициране и преследване на корупционни практики? Защо липсват конкретни резултати, а темата продължава да е повече шумна самореклама на оцеляващи в политиката партийни субекти? Докато в същото време очакванията на гражданите оправдано се свързват с възможностите на държавата и на нейните органи да упражняват контрол и да извършват разследване. И тъй като това не се случва, социологията продължава да отчита нарастващо обществено недоволство от дефицита на справедливост и на отсъствието на респект към върховенството на закона.
А корупцията очевидно се разпростира във всички сфери на обществено-икономическия живот. Корупцията няма срам! Покрай изборите през последните три години публично се коментира как парите “купуват” позиции – я депутатско, я министерско, я кметско място…Кой знае дали и издигането по кариерната стълбица не се дължи само на шуробаджинашки и бизнес връзки, а и на нещо друго. “Парица е царица…”, както казва бай Недялкович – героят от „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов. Истината е, че фразата се е превърнала в нещо като наше национално кредо. В същото време много представители на властта и политици остават недосегаеми за закона, въпреки че е очевАдно – няма как от чиновническа заплата да натрупаш впечатляващо имотно състояние. Най-малкото – възползвал се е от позицията, която заема в йерархията на властта или от близостта си с нея. Говорим и за срастване на интереси, от което резултатът е лично облагодетелстване.
Каквото и антикорупционно законодателство да бъде прието, ако няма кой да контролира управлението на държавата като процес, това не решава проблемите на корупцията. Напротив, тя процъфтява, когато фокусът на властимащите не е да провеждат политики в интерес на обществото, а как да консумират еднопартийна власт, поставяйки навсякъде свои хора. Така кръгът се затваря и възможностите за контрол се ограничават или свеждат до нула. А пътят “наши хора” ни е добре познат и знаем до какво води. До диктатура. До цензура, която поддържа неприкосновеността на управляващите. И когато подобна тенденция придобие мащабите на официална политика, започва рушенето на основите на демокрацията и правовата държава.
Проблемът на България не е липсата на антикорупционно законодателство или дефицит на антикорупционни органи. Проблем е прилагането върховенството на закона и дефицита на системност в работата на съответните институции. И разбира се – няма достатъчно политическа воля, която и към този момент се свежда само до едно публично празноговорене. Докато в същоо време действителните усилия на управляващите и на политиците са насочени към практическото и действително овладяване на съдебната система и това как по-добре да опазят себе си от върховенството на закона. Вместо да вървим към по-независима съдебна власт и по-независими антикорупционни органи, през последните три години върви процес на заличаване на демократични завоевания, касаещи принципа на разделение и на независимост на властите. Антикорупционните органи трябва да бъдат оставени да изпълняват функциите си, независимо от позициите на заподозрените в корупция, защото никой не е над закона. Правоохранителните и съдебните органи трябва да работят в рамките на законите и на Конституцията, без политическо влияние и указания от останалите две власти.
Защо България продължава да заема ниски позиции в антикорупционния рейтинг в ЕС. По мое мнение, малките проблясъци на ефективна борба с корупцията чрез специализираното правосъдие бяха убити с неговото закриване. През последните три години непотизмът и клептокрацията се оказаха по-силни от обществената цел – върховенството на закона да се превърне в ефективен инструмент за борба с корупцията, срещу злоупотребата с публични средства и срещу търговията с влияние. Ако антикорупционните органи бъдат освободени от политическо влияние – наблюдава се обратното, би могло да се очакват адекватни на обществените очаквания резултати. Напротив, наблюдава се тяхното политическо овладяване, което води само до едно – корупцията да се превърне окончателно в „привилегирована”. Така тя ще продължи да не се вижда, ще остане скрита и няма да се преследва и наказва от закона. Все пак сме си “наши” хора във властта, или сме близки до нея….Вече сме свидетели на практики, които мислехме че сме оставили във времето преди 1989-та. Минало несвършено….Затова изборът днес е между антикорупция и „привилегирована” корупция.
Който разбрал, разбрал…
