“Предостави незабравимото си лице, за да преобърне живота ни”
А бяхме млади… Смеехме се и плачехме заедно с героите му от екрана. Той беше издигнат в култ на секс символ и всяка тийнейджърка и жена го обожаваше. Събирах и притежавам колекция с негови снимки и въплощения в най-известните му роли. Не пропусках нито един брой на българско, съветско или полско филмово списание, които тогава бяха допускани до книжния ни пазар. Купища списания, които събирах и многократно препрочитах и преразглеждах. Следях живота и творческите участия – не само неговите, но и на други любими актьори – по същия начин, по който го правят младежите от всяко поколение.
Трябва да признаем, че по онова време френската култура присъстваше ежедневно в нашия културен живот – чрез филмите и музиката, които цензурата ни позволяваше да гледаме и да слушаме. След съветските филми, преобладаваха най-много френски и италиански екранизации. И по-малко – английски, но знаех и боготворях имената на Лорънс Оливие, Елизабет Тейлър, Ванеса Радгрейв, Чарли Чаплин….Израснах с преклонението пред София Лорен, Жулиет Греко, Джина Лолобриджида, Жерар Филип, Жан Маре, Симона Синьоре, Бриджит Бардо, Жана Моро, Анук Еме, Ани Жирардо, Жан Луи Баро, Жан Пол Белмондо, Пиер Брис, Марина Влади, Даниел Дарийо, Жерар Депардийо, Ив Монтан, Мишел Морган, Жана Моро, Мишел Пиколи, Жан Луи Трентинян, Роми Шнайдер, Катрин Деньов, Мария Шнайдер, Жан Габен, Изабел Юпер, Фернандел, Луи дьо Фунес, Бурвил… И още, и още…Четях всичко за живота им и за творческите им успехи.
Плеада велики актьори! И сред тях – Ален Делон! Обожавахме го и се влюбвахме. След всеки филм с негово участие чувствата ни отново възкръсваха, пробудени от талантливата му игра и от екранното му присъствие. Навярно след всеки филм поклонниците му се увеличаваха, а на всеки от нас ни се струваше, че той прелиташе като бърза ракета и нямахме много време, за да му се нарадваме и възхищаваме, Все пак всеки филм имаше край и свършваше, но оставаше надеждата за още едно, и за още едно бъдещо преживяване. Защото екранните срещи с Ален Делон имаха съдбата на нещо, което не отмираше в забрава, а ни зареждаше и вдъхновяваше с вяра, че и ние един ден ще имаме шанса да попаднем в същия художествен свят, където любовта и справедливостта няма да са измислени, а ще са търсена и очаквана реалност.
Ален Фабиан Морис Марсел Делон е роден на 8 ноември 1935 г. в малкото френско градче Со. Баща му Фабиен Делон има собствено кино. Майка му Едит Арнолд, въпреки че е фармацевт по професия, работи като билетопродавачка. Когато момчето е на три години, родителите му се развеждат. Майката и синът се преместват в Бург-ла-Рене. Тогава започва и неговата „одисея”, белязана от усещането за нещастно детство, подготовката му за месар, военната му служба, работата му като сервитьор в парижкия ресторант „Колизеум“ близо до Шанз-Елизе. Точно там е мястото, където среща популярната френска актриса Бриджит Обер. Романсът между тях е само първата крачка, която ще му помогне да осъзнае вътрешната си потребност да стане актьор. Представянето му на известни имена като Хари Уилсън и френския режисьор Ив Алегър, му осигуряват роля във филма на Алегре „Когато една жена се намеси“ (1957).
Участието му през втората половина на 50-те години на миналия век предимно във второстепенни роли, не го обезкуражава. Нещо повече – външната му красота е призната за еталон, талантът му става все по-забележим, а ролите – все по-сериозни. Предложенията за роли идват не само от Франция, а и от Италия. Появяват се най-силните филми с негово участие – „Роко и неговите братя“ (1960), „Леопардът“ (1962), „Затъмнение“ (1962), които изваждат на светло драматичния му талант. Но той не веднъж се завръща към ранните си комедийни роли и се снима в няколко филмови комедии – „Как да живеем добре“ (1961 г.), „Черното лале“ (1964 г.).. Даже е номиниран за „Златен глобус“ и е поканен в Холивуд, но в САЩ той не се ползва със същия успех като в Европа. И той продължава да пише историята на френското кино с такива филми като „Самурай“ (1967), „Басейн“ (1969), „Скорпион“ (1973), „Двама в града“ (1973), „Зоро“ (1974), „Борсалино“ (1974), които му носят световна слава. Последният филм с негово участие излиза на екран през 2012-та година.
Може да се каже, че в зрелия си живот Ален Делон изживява приказка, в която той срещна, живя, работи и бе боготворен от най-известните актриси и най-популярните и красиви жени на ХХ век. Сред тях са Бриджит Обер, Катрин Деньов, Бриджит Бардо, Марина Влади, Ан Парийо, Роми Шнайдер. Натали Бартелеми, Далида, Клаудия Кардинале, Мирей Дарк, Розали ван Бремен…. Личният му и творчески живот е свързан с тях в различна степен и всяка от тeзи връзки е забележителна. :Много от тях играха важна роля и в живота му, освен на екрана. Светът научаваше всичко за тях, а медиите не пропускаха нито един детайл. Животът на идолите! И да искаш не можеш да избягаш от любопитното око на едно общество, което през всички времена не се е отказвало да наднича какво става в спалните им или на филмовата площадка. Но той сам признава:”Ако не бях срещнал жените, които срещнах, щях да умра отдавна. Те бяха тези, които искаха аз да бъда в тази професия, да се боря и да продължа”.
Но винаги настъпва края и идва време за разочарование, както и за много въпроси, на които другите не могат да отговорят, защото се оказва, че в различните времена отделни неща от живота са различно ценни за различните поколения и за различните хора. И в един момент се чувстваш съкрушен от настоящето, на което ставаш свидетел. Не го приемаш, не желаеш, а е и късно да предефинираш ценностите си, които са традиционните за един друг век – двайсти, и се съпротивляваш на онези „ценности”, които днес публично ти се натрапват. Затова и той, когато в онова легендарно интервю преди шест години, сподели огорчението си от съвременния свят и че ще го напусне без капка съжаление, много бяха тези, които се стреснаха от това му признание. „Животът – той вече не може да ме зарадва с нищо. Няма нищо в него, което да не съм видял, опитал, да не съм могъл да предвидя. Но най-важното е, че мразя сегашната епоха. Тя е толкова отблъскваща, че ми се гади.”
В това интервю Делон – носителят на наградата „Сезар” и Кавалер на Ордена на почетния легион твърди, че мрази съвременните хора. Отблъскват го с тяхната фалшива външна и вътрешна същност. Провокиран е от липсата на здрава йерархия и на уважение. “Обещанията не се спазват. Ангажиментите се нарушават. Всеки е обсебен само от парите. Хората извършват престъпления за тях, забравяйки за себе си…Ще напусна този свят без съжаление”… На 18 август 2024 година френското издание Le Figaro съобщи за смъртта на Ален Делон. Всички умираме, но малко са онези, които наистина живеят. А той живя на екрана така, че успя да излезе на светло и остава там завинаги с красивото си екранно присъствие и със спомена за неговия забележителен талант. А за нас, както заедно с Далида пеят в известната „Paroles, paroles”, той ще продължи да е онази красива приказка за любов, която не само ние ще продължим да четем… Защото както казва френският президент Макрон:„Той „изигра легендарни роли и накара света да мечтае. Предостави незабравимото си лице, за да преобърне живота ни. Меланхоличен, популярен, потаен, той беше повече от звезда, той беше френски паметник”.
Снимка: Wikipedia.org
