Но западните политици продължаваха да вярват, че Русия все още може да бъде интегрирана в цивилизования свя
Любко Петренко, Zahid.net
Това осъзнаване струва на Запада почти триста човешки живота. Когато ракета, изстреляна на 17 юли 2014 г. от руската система за противовъздушна отбрана „Бук“, свали пътнически самолет на Малайзийските авиолинии, който летеше от Амстердам до Куала Лумпур с полет MH17. Да, сега вече знаем, че се проля „малко кръв“, колкото и цинично да звучи. Защото днес виждаме какви мащаби може да достигне трагедията, ако кръвожадният диктатор не бъде спрян навреме с всички сили и средства. Но тогава цивилизованият свят, въпреки че увеличи натиска върху Москва, все пак се опита да намери компромис.
„Време е Европа да покаже, че наистина е влиятелна. Засилването на санкциите е единственото нещо, което Владимир Путин наистина разбира“, подчертава авторитетният германски вестник Welt в своя статия, публикувана през август 2014 г. А няколко седмици преди това публикациите в германската преса бяха много по-беззъби и дори благосклонни към Москва. Идеята за Russland verstehen – „Да разберем Русия“ все още беше популярна сред европейските интелектуалци . Точно след трагедията с MH17 тази идея започна да се поставя под съмнение: „ Путин вярва? (Разбирате Путин?) – Ако желаете, можете да се опитате да разберете и Хитлер.“
Тонът на изявленията на германски публицисти по отношение на Москва стана значително по-остър. И това стана присъщо не само на журналистиката и не само на Германия. Въпреки че, разбира се, медийните атаки на путинферщайерите, т.е. пресата, която условно можем да наречем „Газпром“, продължиха. И дълго време се появяват статии като тази в германското издание TAZ (симпатизиращо на левицата) „Истината за полет MH17“ (Die Wahrheit über Flug MH17) . Авторът му, използвайки принципа на cui bono (на кого добро), се опитва да докаже, че САЩ, Украйна, дори Израел са виновни за инцидента, но не Русия и проруските бойци, защото тяхната репутация, видите ли, само пострада…
Но подобни мисли и техните носители бяха изтласкани в периферията на общия западен дискурс. Умерените политици от Европейския съюз изведнъж се превърнаха в активни критици на Москва. Кой би предположил няколко дни по-рано, че тогавашният президент на приятелска на Москва България Росен Плевнелиев ще нарече публично Русия „агресивна и националистическа“.По същото време Марк Рюте, тогавашният премиер на Холандия – страната, приютила дъщерята на Владимир Путин, се превърна във верен приятел на Украйна и яростен враг на Русия. Той всъщност започна да поставя ултиматуми на Кремъл, призовавайки ЕС да преразгледа отношенията си с Русия. Тогавашният британски премиер Дейвид Камерън също започна да предявява гръмки претенции към Кремъл. Оттогава Лондон пое твърд курс срещу Путин и не се отклони от него, а *само го засили.
Тогава Западът постепенно започна да узрява. Удобната илюзия за „добър Путин“ и възможността за „рестартиране“ на отношенията с Русия беше разсеяна (но не напълно). Затова Киев логично се надяваше, че и Европейският съюз, и САЩ ще наложат по-строги санкции на Кремъл и ще водят по-адекватна политика спрямо него, която вече няма да включва умиротворяване на агресора. И Путин тогава беше уплашен. Веднага на 17 юли той се обади на тогавашния американски президент Барак Обама (въпреки че не беше правил това от няколко месеца). Той се оправдаваше, въртеше се като змия в тиган, че Русия изобщо не е замесена в този инцидент. Не ние, а украинците, марсианците, той се взриви (помните как Путин със зловеща усмивка коментира трагедията с подводницата „Курск“ в предаването на Лари Кинг: „Тя се удави“). Но, разбира се, той не успя да убеди в това Обама, който вече беше въоръжен с материали на ЦРУ, ФБР и АНС.
Тук целият цивилизован свят щеше да притисне Кремъл, докато руското ръководство беше в пълна прострация (пълно изтощение). Имаше реален шанс Русия да бъде принудена да прекрати войната в Донбас и да се оттегли от украинската земя. Но тогава западните лидери не показаха твърдост. Отново. И, за съжаление, не за последен път. Въпреки всичко те продължаваха да вярват (по-скоро не така, а да се убеждават), че Русия все още може да бъде интегрирана в цивилизования свят. Особено Берлин не искаше да загуби интересите си в Русия. Става дума преди всичко за износ на високотехнологични продукти – електроника, машини, превозни средства. И Обама, който съвсем наскоро инициира „рестартирането“ на отношенията с Кремъл, не губи надежда да продължи този въпрос.
Но Путин преживя уплахата си, постепенно се съвзе и видя, че за него всичко е наред и може да продължи агресията. И не просто да продължи, а да я укрепи. Укрепване на най-високо ниво – с въвеждането на редовни руски части в Украйна. Тогава чухме за Иловайск… След това имаше „Минск-1“, „Минск-2“, Дебалцево. А пълномащабната инвазия беше само въпрос на време. Защото още тогава беше ясно, че Путин няма толкова лесно да ограничи проекта си за Новоросия, а ще го разшири колкото е възможно по-дълго. Прекалено много усилия и средства бяха вложени в него. И да иска, Москва няма да може така лесно да спре пуснатия маховик на войната. Но беше напълно възможно войната да бъде предотвратена с помощта на западната сила.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавиие: Зупинити Путіна можна було 10 років тому.Але західні політики продовжували вірити, що Росія все ще може бути інтегрована в цивілізований світ, Любко Петренко, Zahid.net
