„Продължават да съществуват признаци за политическо и икономическо влияние върху медиите”, констатира докладът на ЕК за върховенството на закона за 2025-та година.

Най-големият порок на българския преход е, че една голяма част от българските медии станаха обект за концентриране на финансов ресурс с олигархичен произход. Това беше направено със стратегическата цел подобна „инвестиция” да ги направи зависими от определени политически интереси. Естествено най-пряко това се отрази и се отразява в информационната политика на съответната медия.

През годините доста често се обсъждаше ролята на медийни групи, обвързани с един или друг бизнесмен или икономическа групировка. Разбира се, някои от тях бяха с ясна собственост, но други бяха, и са със скрита собственост. „Въпреки наличието на няколко регистъра, изпълнението на задълженията за оповестяване на собствеността върху медиите остава ограничено…Продължават да съществуват признаци за политическо и икономическо влияние върху медиите”, констатира докладът на ЕК за върховенството на закона за 2025-та година.

На фона на периоди с ескалиращо обществено напрежение, зависимостите избуяваха – понякога по-открито, друг път – по-слабо, но гражданите винаги можеха и могат по пропагандния наратив да определят чии политически интереси представляват въпросните медии. Някои от тях са се превърнали в информационен “канал”, който разпространява и повтаря тезите на един политически субект, а през последните четири години особено видима е ролята на ПП/ДБ, които изградиха цяла мрежа от грантови зависимости, които много лесно се идентифицират. Най-вече чрез информационната си политика съответната медия следва техните пропагандни тези и политически интереси. Участват в сатанизирането на техните политически опоненти и са част от политическите истерии на въпросната коалиция. В същото време другата гледна точка се омаловажава до степен да се пропуска или маргинализира за сметка на водещия дискурс за негативно въздействие върху нагласите на гражданите и в полза на коалицията.

Един от проблемите на българската медийна среда е липсата на обективност. Въпреки богатия медиен пазар, българският читател и зрител се доверява на много малко медии, които са успели да се наложат с обективното отразяване на информацията. Никой не може да ме убеди, че процесът на зависимости не е резултат от пряк или косвен контрол над тях, упражняван от политици, партии и олигархични кръгове. Тук е мястото да спомена за липсата на одит за следване и спазване на професионалните стандарти. Става дума за СЕМ. В тази връзка, в споменатия доклад за върховенството на закона се казва, че „продължават да съществуват опасения относно финансирането и политизирането на медийния регулатор. Законопроектът, насочен към укрепване на независимостта на обществените медии, все още не е приет”…

Факт е, че истинските журналисти са изправени пред все по-големи предизвикателства в своята дейност. И това се случва в условията на разширяващ се информационен пазар. По отношение на медийното потребление, традиционните медии се конкурират със социалните. Днес не се разчита само на конвенционалните информационни услуги – радио, телевизия и печатни медии. Водещи доставчици на новини се явяват популярни платформи и канали, формати за публикации, които са достъпни и лесни за ползване. Затова традиционните медии реагират на предизвикателствата и създават собствени канали за комуникация. Днес големите медийни групи се ориентират и към други формати – видео канали, интернет и предавания на живо. Трябва да призная, че подобна тенденция създава възможности за плуралистичен обществен дебат по всички въпроси на социалния, икономическия и политически живот.

За финал избирам да ви припомня какво е казал видният български журналист и общественик Йосиф Хербст: ”Отвоювай всеки ден Свободата на Словото от властта и парите, от лъжата и беззаконието, от обществената леност, лековерие и бездуховност, от умствения мързел, лицемерието и невежеството….Не се кланяй на този, който дръзне да посегне на Свободното Слово, не му служи, не го оправдавай и не го извинявай – който и да е бил той, бил кой бил, каквато и власт да има, колкото и голяма и всесилна да е тази власт.”

Свободната преса, която не само не е цензурирана, но и не се самоцензурира, е път към възпиране на авторитаризма и фактор за развитие на демокрацията

Много добре знаем в какво се превръща държава без свободна преса и в която медиите съществуват само за да боготворят управляващите или винаги са съгласни с властта. Води до авторитаризъм и до изкривяване модела на истинската демокрация. В този контекст една голяма част от ;медийните представители не разбират някои фундаментални неща за социалната функция на българската журналистика. Като публична дейност тя трябва да е медиатор, който гради информационния поток на базата на фактите и оставя потребителите на информация да преценяват. Но не трябва да забравяме, че медиите са тези, които в същото време са призвани да лидират обществения дебат на базата на фактите и обстоятелствата. Елемент на демократичните медии е да отстояват редакционна политика, която да се основава на принципите на правовата държава – спазването на закона и на Конституцията, а не да обслужва конюнктурни политически интереси. Иначе разпадът на демократичните ценности е неизбежен – репродуцирането на правна несправедливост и на примирение с тази тенденция, която е очевадна през последните 3-4 години, да продължи да се задълбочава.

Как мислите – защо тези от журналистите, които задават неудобни въпроси, автоматично са обявени за врагове. Нали именно професионалните журналисти задават различни и неудобни въпроси на държавниците и на политиците? Но защо журналистите, които го правят, се превръщат в техни врагове? В този контекст трябва да признаем, че държавниците и политиците не обичат остри въпроси.. Ето защо те се опитват да избягват комуникацията с пресата или си режисират комуникация с журналисти от приятелски медии. Но да се обиждаш на журналист, защото се интересува от важни и неотложни проблеми на функционирането на държавата и отделни нейни представители, е погрешно и вредно и за собствения рейтинг и репутация на съответния държавник или политик. А питате ли се, защо едни от тях не са пощадени от задаването на „неудобни” въпроси, а други целенасочено са притискани? Сигурна съм, че имате готов отговор. Става дума за обвързаности или зависимости от различен характер, или за режисирана редакционна политика на съответната медия, което също поражда съмнения за политически зависимости. Има много начини това да бъде подплатено и финансово, и кариерно, както и да провокира подозрения за използване на конкретната медия като платформа на определени политически интереси.

Но да не забравяме, че журналистите също са хора и не са идеални. Всеки има свой мироглед, ценностна система, политически предпочитания и симпатии. Нормално е те да се отразят при изпълнение на публичната им роля. Това е нормално. Но то не трябва да е водещо и с висока степен на субективност. А мъдрият политик е този, който ще използва комуникацията си с представители на медиите, за да опровергае едни или други съмнения. Или да демонстрира способността си да демонстрира комуникативни умения при контакта с медиите. Понякога ще се пошегува или ще се опита да установи емоционален контакт с журналистите, или да признае своите грешки. А защо да не излезе от ситуацията като, благодари за така зададения му неудобен въпрос. Но истината е, че повечето от представителите на държавата и на партиите не обичат неудобните въпроси, ако те са свързани и с критика. Но критиката е тази, която ги „държи на нокти” и не би трябвало да им позволява своеволия при упражняване на дадените им правомощия. Също съзнателно ги мотивира към отговорност при изпълнение на публичните им функции. Подтиква ги към самоусъвършенстване на комуникативните им умения. Но те са и тези, които би трябвало да знаят, че без свободна преса, която е в ролята на обслужващ персонал, нищо добро не може да се очаква. Затова трябва да отчитат фактора „свободна преса”, а не „свободия в пресата”. Говорим за свободна преса, която не само не е цензурирана, но и не се самоцензурира, и която е път към възпиране на авторитаризма и на ограниченията в областта на демократичното право – да изразяваш свободно мнение и гледна точка за управлението на държавата и ролята на политиците. Иначе риска да се даде тласък на авторитаризма е много голям.

Не бих могла да пропусна, че днес наблюдаваме целенасочено превземане на медии и превръщането им в партийни платформи за разпространение на медийно съдържание или за представяне на отделни негови части с предимство, както и интерпретирането им в посока на определен политически интерес. В реализиране на социалната си функция медиите не трябва да се разминават с тяхното същностно предназначение.- като своеобразна обществена услуга, те предоставят информация, допринасят за демократичните принципи в обществото, постигат образователни цели, повдигат обществен дебат по въпроси от публичен интерес и съдействат за социалното сцепление на нацията ни.. Тази тяхна роля е особено важна в условия на кризи. Специфична или всеобхватна, всяка криза е извънредно събитие или поредица от събития и тенденции, които очакват информационно покритие, но също и решения. В такива случаи има нужда от отговорна журналистика и от отговорни медии, които не само да информират, но и да избягват предизвикването на напрежение в обществото, поддавайки се на политически интерпретации и провокирайки по този начин задълбочаване, а не разрешаване на кризата. В сегашната, продължаваща вече четвърта година, всеобща криза на държавността, на политически разпад и на невъзможност демокрацията да се реализира в условията на пълноценно действие на демократичните принципи, ролята на медиите е особено важна. В такъв момент има най-голяма нужда от разнообразие на мнения и от различни гледни точки за разрешаване на кризата. Плурализмът е част от демокрацията, но медийния плурализъм не ни се дава наготово, той трябва да се отстоява с професионализъм всеки ден.. .

„И нашата бедна журналистика и тя не остана надире“, пише Христо Ботев в памфлета си „Смешен плач“. И служебното правителство не я остави надире… за да сплаши и последните нейни непокорни служители. Все пак е предизборно време и т.н. Служебен предизборен щаб би искал медийният комфорт, на който се радва в момента, да продължи и в бъдеще. Допускам, че това е така след като прочетох, че Министерството на културата ще организира дискусия “Държавата и медиите”. Да знаете колко много пъти през 90-те години съм писала по темата “Власт и медии”! Каквото и да говорим, скритото послание ще да е за колаборационизъм между държaвата и медиите в името на комфорта.

Звучи странно след тридесет години демокрация да се изважда тази тема в това й звучене. Имам предвид, че се промениха формите на медийната собственост и като изключим БНТ и БНР, останалите не участват в прякото разпределение на държавния бюджет. Очевидно става въпрос за пробуждане на тоталитарния рефлекс на управляващите да владеят медиите. Нека да не забравяме, че говорим за т.н “четвърта власт”, чиято независимост е в редакционната политика, в съблюдаване етичния кодекс и Закона за радиото и телевизията (ЗРТ), макар и твърде остарял. Водеща в регулацията е ролята на СЕМ, който трябва да следи как се изпълняват разпоредбите на ЗРТ. Най-важен обачe остава критерият за точна и проверена информация, без да се скриват или изопачават фактите, както и освобождаването от автоцензурата.

Днес сме свидетели на публично нахлуване в медийната независимост от страна на представители на служебното правителство и на директна намеса в регулиране на редакционното съдържание, вкл. и от самия министър на културата. Вече виждаме и двойният аршин на информационно отразяване или на пълно информационно затъмнение. Наблюдаваме т.н. пренастройване на редакционната политика с акцент върху несиметричното отразяване на управляващи и опозиция. Разбира се – в полза на първите! Случва се нещо странно – самите представители на политическия и държавен елит легитимират и “произвеждат” наистини. Министри се явяват източници на фалшиви новини и на дезинформация. В такива случаи медиите се оказват в трудното положение – да докажат, че става дума за разпространение на дезинформация, подкрепяйки твърдението си с факти и доказателства. Нещо, което обаче не се случва или се следва само от няколко медии. Съществува риск медиите, следвайки властта, да се превърнат в “двойник” за внушения и контролирана дезинформация.

Всъщност ако Министерството на културатa иска да свърши някаква работа, то това може да стане само при едно редовно правителство и да бъде свързана с осигуряване прозрачността на медийната собственост, борбата срещу фалшивите новини и идентифициране на сайтовете, които ги разпространяват. Голям проблем е и корумпирането на удобни медии с рекламна дейност, eвросубсидии, грантове от чужди фондации, както и на журналисти чрез различни НПО-та. Това са известни инструменти за властово влияние и възможност медиите да се държат на “къса каишка”. Има нужда и от подобряване капацитета на самите медии и експерти, които да се противопоставят на дезинформацията и на фалшивите новини, да реагират на тях и да ги оборват. И все пак, саморегулацията остава най-важният инструмент, чрез който медиите могат да се освободят от влиянието на властта и да си извоюват мястото на независима “четвърта власт” в една демократична и правова държава, където свободата на словото и достъпът до обективна информация са европейски ценности.

Написаното остава

Моят прочит на публикацята на Ива Николова в ПИК – “Горчиво от Ива Николова: Борисов, имаш вина за гадориите в тази държава” не е същият, заради който някои привърженици и симпатизанти на ГЕРБ се гневят. А и нека да не се превръщаме в цензори, защото всеки има право да изразява мнение и да избира начина, по който да го прави. Моят прочит е, че целта не е Борисов, макар че от обръщението да изглежда така. Публикацията има втори план, който е ценностен и е по-важен. Касае правото и как неспазването върховенството на закона се превръща в привилегия за определена група грaждани. И доколко това е съвместимо с правовата държава и с дeмокрацията. Авторката избира да изрази натрупаната горчилка и избира автентичен образ, към който да насочи гнева си. Все пак Борисов е представителен за държавността. Целта тук е не той, а обстоятелството, че една малка част от граждани в София са оставени “да си разиграват коня”. Правят го, въпреки законодателството, свързано с правото им да изразяват мнението си с протестни действия и въпреки че конституцията ясно казва какъв е законоустановения ред за влизане във властта. Нека не забравяме, че елемент на истинската демокрация е и съблюдаването на мандантността в управлението на една държава. Нито Тръмп, нито Макрон сме чули да си подават оставките заради протести. И то какви протести! Така е в държавите с истинска демокрация. А и там исканията на протестиращите са сграждански, а не политически за оставка, както е у нас.

Обективният прочит е, че авторката се прицелва в “сЛободията”, която убива истинското разбиране за свободата да протестираш, и която отнема от същинската демокрация. Всички виждаме кой и как нарушава правилата и законите в този протест, а ощетените са мнозинството граждани и авторитета на институциите. Греши онзи, който смята, че съблюдаването на правилата е отнемане на свободата. Напротив, те те правят по-свободен, защото можеш да избираш между тях и хаоса. Тези протести оставиха и оставят общото впечатление, че нарушителите са ненаказаниа. Това затвърждава усещането за тенденция, че във вземането на решения, надделява малцинството. В момента и в световен мащаб върви това отклоняване от демократичния принцип за ролята на мнозинството. Изразява се в осезателното пренебрежимо отношение към фактора – законите са за всички. Малцинства от всякакъв характер имат претенции и разбират правото преди всичко като привилегия. А това вече е проблем на самата демокрация и на върховенството на закона. Oстава впечатлението за незачитане правата на мнозинството за сметка на натрапване “правата” на група граждани, чието поведение ги поставя в позицията да изглеждат привилегировани.

Честността в журналистиката е лична отговорност. Понякога цената за това е да последва неразбиране на текста или неговото непълноценно тълкуване, защото читателят пропуска онова, което е под неговата повърхност. Ако ме питате, истинският тест за свободата на словото е, когато някой каже или напише нещо, което не всички ще харесат. Всъщност всеки читател преценява един текст или едно публично изразено мнение от позицията на неговия опит и на натрупаните познания. Те са определящи и за доверието му към една или друга, публично оповестена информация. Писаното слово има предимството, че можеш да го прочетеш веднъж, и втори път… По-важно е доколко всеки може да разграничи клишетата и празните глупости, които ни попадат под прикритието на свободата на словото. Аз като пишещ човек ще ви призная, че писаното слово е като да късаш парчета от душата си и да не се страхуваш да я извадиш на показ… Мисля, че в случая става дума точно за това…. И словото има душа – позволено му е да е и гневно….

Чета тук-таме за някаква Международна конференция, посветена на свободата на медиите в България, която се провеждала в София. И стоп! “Домакин на форума е евродепутатът Елена Йончева”, а модераторът е журналистът от Euractive.bg Георги Готев. Научавам също, че гост е Вера Йоурова – зам-председател на ЕК и комисар за ценностите и прозрачността. Въпреки скромното и потайно отразяване на въпросната конференция, става ясно, че сред основните теми са състоянието на медийната свобода в България, причините за изоставането на страната ни в международните класации, предизвикателствата пред новия български медиен закон, както и свободните медии като условие, без което не могат демокрацията и върховенството на закона. Друг акцент в обсъжданията щели да са европейските инструменти за ефективен медиен мониторинг, прозрачността на собствеността на медиите, връзката между свободата на медиите и борбата срещу корупцията по високите етажи. Засега остава загадка кои са панелистите на конференцията, посочени само като “журналисти от електронни и печатни медии, представители на организацията “Репотери без граници“ и др.” Е, без “Репортери без граници” не може….Тях ги знаем и имаме вече формирано отношение към “оная класация”.

Чисто реалистично, първото, което изпитах бе усещането ми за докосване до нещо много нечистоплътно, маскирано с присъствието на заместник-председателя на ЕК и комисар по ценностите и прозрачността. Да пиша за това коя е Йончева, мисля че е напълно излишно! Личната й политическа история, особено след скорошната резолюция срещу България, е като застинала лепкавица, до която никой не иска да се докосне. Също така, българските граждани добре познават нейните “журналистически разследвания”. Публично известно е и обвинението срещу нея на българската прокуратура за “пране на пари”, за което не сме чули да е снето или прекратено. Що се отнася до посочения за модератор Георги Готев, по данни на Кoмисията по досиетата, изнесени през 2009 година за работещите в печатните медии, посочен е като секретен сътрудник с псевдоним Иванов. Син е и на щатен служител на ДС и резидент. Той е същият, който преди време се изгаври с генерал-майор проф. Мутафчийски от ВМА, сравнявайки човека, спасил хиляди животи, с отрицателния герой от филмите за Остин Пауърс – Доктор Зло. Тогава социалните мрежи реагираха бурно и той бе принуден да изтрие поста си, блокирайки всички. За него преди време български медии писаха, че сам се представя като „доставчик на услуги“ за евродепутата от БСП Иво Христов, бивш шеф на кабинета на Румен Радев. Готев бе и човека, който твърдеше, че от „испанската полиция“ са му потвърдили, че има разследване срещу премиера Борисов за “пране на пари” около „къщата в Барселона“. Та какъв доставчик на услуги може да е един агент на ДС…оставям вие сами да решите. Но едно е ясно – и Йончева, и Готев са наследници на агенти и служители на комунистическите служби, борци и противници на ЕС и на НАТО.

Каква конференция за свободата на медиите? След резолюцията това е следващото партийно антибългарско мероприятие. Защото какво може да се очаква от въпросните двама, освен леви опорни точки и спекулации? „За първи път европейски прокурори ще може да разследва безобразията със злоупотребите с евросредства и те могат да се опрат на разследващата журналистика“, заявява Готев. Това за “безобразията със злоупотребите с евросредства” не ви ли звучи като “сЛободия на словото”… Пак по думите на Готев преди десетина години страната ни била на по-добра позиция сред страните в Европа!? Ами откъде да знае човечецът, че свободата на словото е преди всичко свобода на съвестта! И когато нея я има никой не може да ограничи никого в писаното или изречено слово. А той вероятно знае да пише и да казва това, което му нареждат или за него житейски удобно е да следва крилатия израз “интереса клати феса”. Между другото, представят го за журналист от Euractive.bg, но като негов издател го използва единствено, за да оплюва държавата и правителството. За останалото можете да се досетите – чии олигархични и партийни интереси обслужва. Що се отнася до въпросното сайтче Euractive.bg, прегледах го – по нищо не се различава от Бабикянските фалшиви сайтове. Ще срещнете публикации без автор, а други от тях – съi субективно и червено оцветени антиправителствени и личностни атаки срещу премиера Борисов. Ще констатирате неприкрит език на омразата.

Аз не знам как и дали тези само няколко публично известни факта могат да бъдат легитимирани като европейски ценности и прозрачност при условиие, че са свързани с хора, които се явяват ментори на конференция по темата за свободата на медиите? Не знам и дали комисар Йорува разбира, че тази конференция е поредното антиправителствено ДС-меропирятие срещу България? Едно продължение на оня пасквил, с който бе злоупотребено с Европейския парламент. Тази конференция, легитимирана по този начин е поредната злоупотреба с ЕК и с ЕП. Защото може ли такива хора, които служат на необективното медийно отразяване да говорят за състоянието на медийната свобода в България под прикритието на “загриженост за демокрацията и върховенството на закона”? Разбира ли заместник-председателя на ЕК и комисар по ценностите и прозрачността как гледат на това българските граждани? Знае ли тя, че да легитимираш мракобесната ДС с участието на агенти на ДС и на наследници на агенти и на щатни нейни служители, които до 1989 година са били резиденти в Брюксел и борци срещу НАТО и ЕС, e провокация към тридесетгодишните ни усилия да изградим демократична и правова държава? А знае ли комисар Йоурова колко струваше това на българския народ и на всеки от нас? Осъзнава ли тя, че това засилва евроскептицизма, който се поражда от захранването на недоверие към европейските ценности чрез подобни хибридни мероприятия като въпросната конференция? Много въпроси, но един виси със страшна сила – превзети ли са ЕП и ЕК от “трянски коне”?

Иначе той много обича да се представя за пазител на демокрацията и на свободата на словото. Писмото до БНТ върху бланка на президента и подписано от прессекратириата му, е пряка намеса в редакционната политика на медията. Странно е настояването за повече ефирно време за тях и по-малко за прокуратурата. Още по-странно е, че се дава оценка за „направено сериозно отстъпление от обективността и професионалните стандарти в журналистиката, чрез на практика едностранното отразяване на медийни публикации на прокуратурата“. Сами прочетохте, че в писмото става дума за “отразяване на медийни публикации на прокуратурата“. Да но, не кой да е, а самата медия има свободата да избира реда и начина на представяне на новините, като се ръководи от професионални критерии и стандарти. Между другото, по темата как това се случва в практиката на различните медии съм писала много пъти, но сега не това е темата. В случая трябва да стане ясно, че намесата на президентската институция касае начина на отразяване и подобно посегателство е недопустимо.

Сега да видим какво казва чл. 18 (1) (Изм. – ДВ, бр. 12 от 2010 г.), който е посочен като основание за “право на отговор”, по определение на президентството! Там пише: ”Лица и държавни и общински органи, засегнати в линейни медийни услуги, в които не са участвали лично или чрез свой представител, имат право на отговор.” Очевидно някой от президентството не е направил съответния грамотен прочит на този член. В случая не става въпрос за “оспорвани твърдения”, както е сезирано в ал. 2 на въпросния член. Защото нито БНТ, нито участник в тяхно предаване изразяват твърдение, така че засегнатият, т.е. президентът да иска право на отговор. БНТ отразява медийни публикации на прокуратурата и публично изразена позиция на президента. Какви са тогава претенциите на Радев? Те са ясно формулираени и касаят начина на отразяване на информацията да е в негов интерес. Както във всичко досега, държавният глава би желал онова, което засяга него и чиновниците му, да е “следствена тайна”, т.е. да остане скрито-покрито. А и много пъти вече сме чули, че истината е само неговата, а „истински” са онези случаи, които се отнасят за другите.

Има една приказка, че казаната дума е хвърлен камък, затова внимавай какви „камъни“ хвърляш…. Защото Verba Volant, Scripta Manet, думите отлитат, написаното остава…А вие да сте чули някой от платените “борци за свобода на словото” да протестират пред президентството или да сте прочели за тяхна мигновена реакция с декларация?

Тази сутрин ми попадна медийна публикация – коментар на Петър Чолаков, със заглaвие “България има тежък проблем. Тези думи на Херо Мустафа казват всичко.” Бях шокирана поради една причина – проявявам изключителен интерес към публичните изяви на новия американски посланик нейно превъзходителство Херо Мустафа. По мое мнение тази жена владее т.н. висока дипломация. Не можем да правим никакво сравнение с един бивш нейн колега, запомнен с фразата за “гнилите ябълки”. Щеше да е за мен тежко разочарование, ако тя с лека ръка си е позволила точно по този начин да направи пряка оценка:”България има тежък проблем“, защото това тутакси би влязло в противоречие с моите първи впечатления, че е възможно тя да покрие представата ми за “идеалния дипломат” – и като практика, и като знания и светоглед, и като личностни качества, и като владеене на оная дипломация, която свързва, а не разделя народи. А за човек, притежаващ всичко това, подобни думи не биха му принадлежали. Още повече, че докато слушах симултанния превод на лекцията й пред Атлантическия клуб, а и после когато я прочетох в превод и публикувана на сайта на американското посолство, аз нито чух, нито прочетох “тези думи на Херо Мустафа”.

Във връзка с тази моя публикация ми се наложи да прочета лекцията още два пъти и не открих в нея въпросните думи. Няколко пъти се връщах и към оня абзац, който касае бъдещата съвместна работа на американското посолство с българските държавни органи и с гражданския сектор за укрепването на демокрацията и върховенството на закона. И друг път съм ви казвала, че съм обучена да работя с текстове и да анализирам публична реч, прилагайки мисловните инструменти и методи на системата за латерално мислене на професор Едурад де Боно. За целта винаги предпочитам да работя с първоизточници в случаите, когато трябва да формирам моята гледна точка. За мен е от голямо значение на читателя да му стане ясна основата на различието в мненията. В случая аз няма да навлизам в подобен контекст – какво пише във въпросната статия и дали аз съм съгласна или не с изразеното мнение. По-скоро искам да илюстрирам с още един пример защитаваната много пъти от мен теза за обективно медийно отразяване на реалността. То не трябва да е безотговорно и с внушения, обслужвайки определени политически интереси, така че да бъде повлияно на възприятията или на нагласите на читателя в желана посока. Затова ще си позволя да цитирам оня абзац от въпросната лекция, който вероятно е послужил като база за коментара, представен като медийна публикация.

Предлагам ви абзаца от лекцията: “И накрая относно укрепването на демокрацията и върховенството на закона: Посолство ми ще работи с българските си партньори за укрепване на демокрацията и подобряване на възможностите на свободен пазар в България. С помощта на нашия нов съветник от Департамента по правосъдие, който ще пристигне в София само след няколко дни, планирам да работим едневременно с държавните органи и гражданския сектор за засилване върховенството на закона, насърчаване независимостта на съда и борба с корупцията. За изпълнението на тази задача смятаме да предприемем многостранен подход, включително и чрез прилагането на по-твърди мерки. Една такава мярка се предвижда в раздел 7031(с) от разпоредбата за противодействие на клептокрацията и права на човека, включена в годишния закон за разпределение на бюджета на Държавния департамент. С това законодателство се подкрепят усилията на САЩ за борба с корупцията в световен мащаб, което пряко засяга интересите на външната политика, икономическата и националната сигурност на Съединените щати и на партньорските ни държави. То ни позволява да налагаме забрана за издаване на американска виза на чужди държавни служители и членовете на тяхното семейство, които са свързани с корупция. Подобни сериозни мерки ще бъдат в полза на България в дългосрочен план, тъй като стриктното придържане към върховенството на закона е неразривно свързано с политическото и икономическото процъфтяване на България.”

Как да тълкуваме казаното? Първо, споменава се за предстоящото пристигане в София на новия съветник от Департамента по правосъдие, “който ще работи едневременно с държавните органи и гражданския сектор за засилване върховенството на закона, насърчаване независимостта на съда и борба с корупцията”. Посочена е и мярката, предвидена “в раздел 7031(с) от разпоредбата за противодействие на клептокрацията и права на човека, включена в годишния закон за разпределение на бюджета на Държавния департамент.” Непосредствено следва обяснението:”С това законодателство се подкрепят усилията на САЩ за борба с корупцията в световен мащаб, което пряко засяга интересите на външната политика, икономическата и националната сигурност на Съединените щати и на партньорските ни държави….” Тези два цитата са в абсолютна връзка и разгледани в тази си съотносимост, те водят до едно единствено обективно заключение. То е, че двете страни ще работят едновременно и че това е един универсален подход, който САЩ използва в борбата с корупцията в световен мащаб и който има отношение към обединяване усилията с партньорските държави. Друго, извън този ми анализ, бих го определила като свободно съчинение. По-лошото е, че на читателя му се подава една невярна информация за думи, които не са изречени. А най-лошото е, че върху един неверен факт се градят внушения с цел да се влияе на възприятията и на нагласите на читателите в желана за автора политическа посока.

С това слагам точка. А на вас ви препоръчвам да прочетете и въпросната публикация, защото и друг път съм ви казвала – за да се ориентирате и за да формирате вашата гледна точка, най-добре е да ползвате първоизточника (лекцията на посланик Херо Мустафа), и най-малко две различни мнения. Имате ги и трите…Ако вие или някой друг открие в оригиналния превод въпросните думи на Херо Мустафа, готова съм да се извиня. Аз не ги открих.

Според тазгодишния Индекс на свободата на медиите (2019 Word Press Freedmon) на неправителствената организация “Репортери без граници”, България остава на 111-то място по свобода на словото. И друг път съм казвала, че им нямам доверие, а констатациите в докладите им са като фалшивите новина. Когато чета техните доклади, се питам това наистина ли се отнася за България. Затова е време ние, които сме свидетели на всичко случващо се в държавата ни, и имаме преки впечатления как функционира медийната среда и какви поведенчески модели следват някои български журналисти, да спрем само да се възмущаваме. Защото ако има някакви проблеми, свързани с българската медийна среда, то те касаят самият журналистически труд и личната несвобода на упражняващите го. Тези проблеми са: слаба професионална подготовка, пренасяне на чалга-жанра в журналистиката, финансови обвързаности, дефицит на ценностна привързаност, отклонение от етичната рамка на журналистическия труд. Държа веднага да кажа, че това не се отнася за всички, но за преобладаваща част – да! Знам, че за повечето граждани това не е само констатация, но истината е, че не всеки желае или смее да говори за това. Макар че именуването на нещо винаги ни позволява да го разпознаем навреме и да се справим по-лесно с проблема.

Не е тайна, че днес отделни журналисти стават проводници на разделението на гражданите на базата на партийно-политическото им противопоставяне. Не е никак трудно да се разбере – несиметрично представяне на различните гледни точки или в отсъствието на такива, в еднопосочното или в избирателното им отразяване, или в умишленото информационно “затъмнение”. Липсва и аналитичната интеpпретация, фокусирана върху човешките стойности и отражението върху обществената среда. Ако ме питате, много важни са стойностите на възприятието, защото сме свидетели как “истината” ни се представя по различен начин или тя е изцяло подменена от “фалшивата новина”. Вече трябва да сте наясно, че както не всеки човек може да види истината, каквато тя е в действителност, така и не всеки журналист желае или може да я отрази. Днес става възможно възприятието да бъде променено до такава степен, че то да изглежда реалност. Усещането вече е, че ние сме постоянно заблуждавани.

Подобно усещане се подсилва и от липсата на ефективен контрол върху медиите, който да неутрализира негативните проявления. През годините на прехода ние сме свидетели на “сЛободия” във всички сфери, в т.ч. и в журналистиката. Като част от “хибридната война” се наблюдава едно опасно фундаментално изкривяване на ролята на медиите. Част от тях много успешно се използват освен като инструмент, но са и съучастник в битката за подриване на властта и подкопаване устоите на демокрацията. За каква “несвобода” може да става дума, когато свободата е състояние на духа? Не ми е известен факт или факти, които да потвърждават, че „журналистите в България са атакувани както от организирани престъпни групировки, така и от властите, които насърчават атаките срещу тях, вместо да ги защитават“, както пише в доклада. Подобно говорене по принцип може да предизвиква само недоверие към подобни класации. Що се отнася до констатациите, че се насърчавала омразата срещу журналистите, която често преминавала в насилие и физическа саморазправа, а управляващите заглушавали критичните гласове чрез съдебни дела, не се посочват никакви факти. Но по-интересното щеше да е, ако има подобен случай и той бъде подкрепен с интерпретации за границите на етичния кодекс, които посоченият журналист е прекрачил. Монетата винаги има две страни, нали? А колкото до контрола, свързан с финансирането на медиите, считам го за най-справедливия подход, ако искаме да има прозрачност за собствеността и яснота за това кой стои зад конкретната медийна политика.

Истинско недоумение предизвиква посочването в този доклад на два случая, които са единствените “факти”, но и аргумент, че българските автори на частта за България доста са се затруднили. Посочването на случая, свързан с Виктория Маринова, чиято смърт е криминален случай и няма нищо общо с въпросната класация, е не просто некоректно цитиране и тиражиране на фалшива новина, но е и невярна информация, предвид данните от делото срещу извършителя. С подобна характеристика е и втория случай, охарактеризиран от една медия като “ровене в боклука от страна на “Биволъ”, и наречено няколкомесечно разследване на злоупотреба с еврофондове”. Още тогава станаха известни истинските факти, но това не пречи и на Елке Шехтер – изпълняващ директор на “Репортери без граници” за Германия, да обобщи в едно интервю, че в България имало “полицейски посегателства срещу представители на медиите”. Затова пък, “Репортери без граници” предложили на Брюксел през новия мандат да има еврокомисар, който “да защитава свободата, независимостта и плурализма на медиите, и да мобилизира институциите в защита на журналистите.” Е, трябваше да добавят “и строг контрол и санкции за медиите и журналистите, които не спазват етичния кодекс и са разпространители на фалшиви новини, на дезинформация, както и в защита на човешкото достойнство от опитите за медийна саморазправа”. Накрая ще напомня, че свободата на словото е лично състояние на духа, и нищо не може да я ограничи…

Двадесет и осем години народът ни се лута между истината и лъжата. Ще речеш,  че ни е съдено двуборството между тях да е нашата Голгота. Днес усещането е, че в българската демокрация истината вече не е на почит. А това е знак, че демократичното ни развитие е все така уязвимо. Защото българската демокрация не успя да освободи ценността на личността. Защото зависимостите днес са на мода. Защото обвързаностите и посредствеността  правораздават и съдят.

Какво се случва, че миналото всеки път възкръсва чрез едни и същи аналогии? Едва ли има българин, който да не може да отговори и да изреди поне няколко причини. И как иначе! Поне всеки трети е бил набеждаван, защото това беше начинът да се справят с неудобния. Неудобният най-бързо се превръща в жертва, когото всички да сочат несправедливо с пръст. Ако искате да разберете как се чувства човек, изпаднал в такова състояние,  попитайте някой, който го е преживял. Той ще ви каже, че посредствеността не се церемони. Тя много бързо се прегрупирва и обува тежки ботуши, защото онова над раменете й не достига. А с тежки ботуши лесно можеш да стъпчеш и да заличиш  всеки факт или обстоятелство. Посредствеността го може!

Днешната българска действителност е провокирана от точно такива хора. Те ни карат да припознаваме миналото в нея и да ставаме свидетели на предварително скицирана фабула на пореден зле  режисиран политически спектакъл. Да търсим професионална драматургия в него, ще е като да оценим  нашенските политически нрави като твърде професионални. А това не може да е вярно, защото преобладаваща част от политиците ни или са вече изхабени, или са невръстни в политическия си опит, което някой се опитa да  пробута като ценност и предимство. E, за каква драматургия да говорим, когато основният двигател в структурата на нашия политически живот са два плана – събитийно-битовия и лирико-комедийния. Не търсете философско-идеен план! Той отдавна е или неразпознаваем за голяма част от т. н. политически елит или е захвърлен тактически на бунището.

На мода е булевардното говорене, стила на лелките от двете страни на селския плет… И тук рейтингът е водещ, като в медиите. Ухото на българския зрител и слушател отдавна е абонирано за пикантното и скандалното. Ще кажеш, че всичко в българската журналистика е сведено до чисто биологичното въздействие на информацията. Убийства, катастрофи, грабежи, миски, ТВ-водещи в кревата…. Истински апокалипсис! А в същото време лъжите и спекулациите  продължават все така да владеят живота ни и да скриват истинския образ на онези, които пишат “опорките”, защото истината е непригодна за политическия им сценарий. Защо ли тогава да искаме от медиите някакво си там нравствено философско  интерпретиране на стойности и ценности? Та те всички са като родени от една майка!

Демокрацията е процес на търсене на индивидуалната свобода, но едновременно с това  е и откриване на  ценности, които те правят свободен човек. Но оказва се, общоизвестните ценности днес нямат значение. А всеки засегнат може да се окаже потенциално лишен от възможността да  защити от набеждаване собствената си човешка стойност. Нали не си мислите, че лъжата може да е морален принцип, с който се вземат най-справедливите решения? Не беше ми хрумвало, но май наистина “словото е частна собственост  на Кой, Той и ДС.” Оказва се, господин Пинтев, че и истината  е вече  нечия собственост!

Днес нюансите изглеждат само тъмни, защото така се опитват да ни ги представят онези, чийто Етичен кодекс проповядва обективнo отразяване, което да е независимо от политическите симпатии на онзи, който им плаща заплатите. Питали са ме кой човек e несвободен. И винаги отговорът ми е бил – той е този, който сам избира несвободата си. А всеки индивидуален или колективен конфликт – искаме или не, винаги се завъртва в орбитата на обществения казус и затова не трябва като щрауса да си заравяме главите в пясъка…

Истинската журналистика не манипулира и не спекулира. Тя уважава тези, които са поканени да отговарят на нейните въпроси. Интервюираните винаги ще имат своите отговори, но очакват те правилно да бъдат разчетени от слушателите и от зрителите. Но тези дни един случай затвърди усещането ми, че миналото не просто напира да се завърне. То вече се завръща, целейки се в най-същественото за една демокрация –  никой да не си позволява да спекулира с чуждото мнение. А още повече – да го тълкува превратно за своите цели, превръщайки го в генезис на политическа кампания, като последната – ’’депутат посегна на  свободата  на словото’’.

Аз няма да развивам темата що е това свободно слово и има ли то почва у нас. Поради простата причина, че случаят е несъотносим към нея. Ще избера да споделя моята гледна точка по отношение на един от поредните опити обществото ни да бъде сугестирано със спекулативния прочит на мнение, изречено по време на интервю: „Много силни думи употребявате. Ще ви изядат хляба. Вече изядоха хляба на колежката ви. И тя беше тръгнала така в някаква посока, но гледам, че липсва в столчето й.” Това казва депутатът от ГЕРБ Антон Тодоров към водещия на „Здравей България’’ по НОВА. Реакцията му беше предизвикана от въпрос на водещия дали „шайка“ стои зад нередностите в процедурата по закупуване на нови изтребители за армията. Очевидно журналистът направи прапратка към книгата на Тодоров ’’Шайка …“ Въпросът не е от категорията на неудобните въпроси, както се опитват някои да го определят, търсейки аргументи в подкрепа на водещия. Причината – в този въпрос няма нищо неудобно за интервюирания. Истината е, че дали от неопитност, дали поради желание да превърне въпроса си в проводник на емоции за слушателите, дали заради некоректно прозвучала редакторска намеса от слушалката в ухото, но водещият навярно сам не се усети как попадна в полето на квалификациите. Очевидно го направи неволно или волно – с презумпцията клопката да е за госта му.

Какво разбраха непредубедените зрители като мен? Приехме думите му като загриженост към интервюиращия, заради смелостта да увлече мисленето на депутата по посока на подадената от него квалификация. В нея неоспоримо присъстваше внушението за някаква шайка. А ето и мнението на самия Тодоров: „Та логиката на неговия въпрос визираше ’’Шайката на Румен Радев’’, който назначава служебното правителство. От неговите думи лесно можеше да се направи извода, че тя е желаещата да усвои 1, 5 млрд лева. Моите думи бяха израз на загриженост, че с тези силни думи той би могъл да си навлече гнева на хора, които имат изключителни лостове за влияние. Имаше един друг президент, заради когото преди петнадесет години си отиде журналист от bTV!’’

Много време би ми отнело да установя КОЙ пръв огласи публично провокативния прочит на изреченото, така че от него да произтече старта на поредната политическа кампания. Но е факт, че на сигнала бързо и експедитивно реагираха обичайните клакьори, лесно разпознаваеми по демонстрираната от тях партийна привързаност. КОЙ реши да подхвърли този прочит на обществото? И наистина ли претендиращите да формират общественото мнение  допускат, че в България са останали само такива нейни граждани, спрямо които в качеството им на слушатели или на зрители, много лесно може да бъде приложена манипулация. И ако е така, затова ли спекулирането с факти напоследък е с мащабите на епидемия и с претенция да се превърне в норма за търсене на справедливост? Иначе как да си обясним реакцията на самата НОВА, която огласявайки позицията си, я сведе до ’’ръководството на телевизията застава зад Виктор Николаев и останалите журналисти, чиято работа е да задават въпроси. Квалифицирането на журналистическите въпроси, вместо даването на отговори е опит за подмяна на актуалните теми. “ Ха, така! Звучи елементарно и сбъркано. Нямаше ли да е по-честно, ако не бяха си признали, то поне да бяха седнали да обсъдят редакционната си политика и да си признаят, че квалификацията във въпроса беше некоректна, злонамерена и провокативнa. И само интервюиран със солиден комуникационен опит, какъвто очевидно Тодоров притежава, би могъл да предотврати въвличането му в подобно крайно публично  интерпретиране на темата. Колкото до актуалните теми, тази е толкова важна, че отговорното й ръзглеждане едва ли включва несръчно подмятане, вместо получаването на  информация от ’’първа ръка’’, тъй като стана ясно, че въпросният депутат е и член на същата тази Временна комисия, разследваща  случая ’’Грипен’’.

Послужих си с факти. Едва ли са необходими повече цитати, за да може всеки да си направи собствен анализ и да му стане ясно, че прочитът е или умишлен или неграмотен. А може би НОВА наистина си ’’измива ръцетe’’, заради гафа на водещия? Какъвто и да е бил подходът,  случаят поставя достатъчно сериозно  темата за  днешните характеристики на публицистичния жанр и на журналистическия език в сутрешните предавания на телевизиите.  Моите впечатления за повечето са, че през последните години в тях се налага  езикът на  т.н. “разкрепостена журналистика”. Това е по-скоро едно булевардно говорене, безвкусен образец за ’’жълто’’ разностилие и както обичам да казвам – самоцелна чалга модерност. Това е едно опошляване, принизяване на истинската журналистика. Използването на разговорна реч, която е стилистично и езиково отдалечена от публицистичната, e повече присъща на изхабени и не дотам талантливи представители на журналистичеката професия, които я дърпат надолу – към най-ниския регистър на професионализма.

На публицистичната визия  на сутрешните ТВ блокове не бива да се гледа самоцелно и само във връзка с отражението им върху рейтинга. A и заради него, едва ли трябва да се залита само по ръба  на ’’жълтото’’. Едва ли една медия трябва и да приема доброволно ролята си на политически придатък, като водещите преразказват опорните точки на една или друга партийна централа, което пък е недвусмислен знак за обвързаност на медийната политика с политическите пристрастия  на собственика. Едва ли подобава на една медия с профил да е сериозна, да се ангажира с възпроизвеждането на ’’жълтини’’ или да гради сценариите на предаванията си  изцяло върху подхода ’’кой какво е рекъл’’. В тази връзка, интересно би ми било да разбера дали някоя ТВ си е направила труда да проведе проучване на потребностите на зрителите  или слушателите, относно това как биха искали да изглежда едно сутрешно предаване, например? Какво биха предпочели да чуят или да видят те?

По мое мнение, сутрешните предавания трябва да са предавания, ориентирани към активните и делови хора, които в ранните часове биха искали да получат повече информация, касаеща обществения и икономическия живот на страната. Разбира се, не в досегашния вариант на интерпретацията му от едни изблещени от политическата си пристрастеност лица, които се опитват със словесна агресия да ни манипулират или да атакуват житейските ни избори. Деловите хора биха искали да чуят обективно експертно мнение, което ще ги ориентира в планирането на собствения им живот, на бизнеса им и живота на техните семейства. Защото те правят това, отчитайки тенденциите в общия ход на социално-икономическото ни развитие и сигурността. Ако предходния ден, те само са прочели на смартфона си, че по данни на Евростат, България е на четвърто място в ЕС по темпове на икономически растеж за 2016-та година, те биха искали да чуят едно по-подробно експертно мнение за тазгодишните тенденции. Или биха искали да разберат какво са решили държавните ръководители на четирите държави, които българският премиер събра във Варна. Биха искали да разберат как ще се отрази и дали ще се отрази на техния бизнес частичният достъп на страната ни до Шенген чрез информационната европейска система. Или защо са толкова важни думите на виден европейски лидер за ролята на България в политическите и междудържавни отношения на Балканите, изказани по време на първото заседане на Висшия политически консултативен съвет по европредседателството ни през следващата година А може би един спокоен коментар върху части от обсъждания Антикорупционен закон, ще се окаже по-важен от съобщенията за убийства, катастрофи, разбити банкомати, които може да са информация, поднесена от представител на МВР чрез присъствие в студиото или в директна връзка? Да добавим  още и – информация за времето, проблеми в междуселищния транспорт, курсовете на чуждата валута, сезонни здравословни проблеми и рискове, предстоящи събития и т. н. Не мисля, че зареждането с негативна енергия рано сутрин е най-добрия старт на деня ни.

Медиите не бива да позволяват въвличането им в политическите упражнения на партиите. Непрофесионално е, една медия да е съучастник в подмяната на дневния ред на обществото. Ценностната корекция на подобна тенденция е в приоритетите на медиите. Те са тези, чиито инструмент за справедливост е в оповестяването на фактите такива, каквито са. А позоваването на закона и произнасянето на упълномощените за целта институции, да е нормата за отсъждане – кое е морално и кое не е, кога става дума за престъпление и кога за злоупотреба с власт. България е демократична държава и ролята на българските медии не е да са говорители на някоя партия или да са преки участници в играта на доносници и клеветници. За голямо съжаление, напоследък това се усеща в наслагването на режисирано спекулативно боравене с факти, свързани с обществено-политическия ни живот. Или се предлагат недостоверни интерпретации за дискредитиране на управляващите, които и да са те. А в такива случаи винаги остава съмнението за  един целенасочен процес с вкарване на риторика, която да заблуждава и да компрометира, да замъглява положителното, целейки се единствено в политическите нагласи на хората.

И все пак, ще ми позволите да завърша с един въпрос: ’’Колко българи днес позволяват да им бъде повлияно по този начин?’’ Не знам. Но този начин е свързан с  употреба на селективното възприятие, за което стана дума и в публикацията ми ’’За българските политически нрави и истината’’. Според професор Едуард де Боно – авторът на латералното мислене, употребата на селективното възприятие се свежда до класическото прилагане на стереотипи и предразсъдъци. Според него не всеки слушател или зрител притежава възможности да разбере веднага какво е било казано или какво е било пропуснато в интерпретацията на фактите. На това разчитат и авторите на т.н. хибридна война –  на естественото предразположение на ума, или както го определя Де Боно, ’’на фиксирания модел на нашия ум, който отбелязва само онези неща, които съвпадат с него’’. А подобно разбиране е повод да се върнем в началото на публикацията, за да направим заедно заключението – политиката наистина става опасна, когато тя започне да навлиза в логиката на мнението, ровичкайки в нея и преиначавайки я. Познато е, нали? Беше време, когато това се наричаше злоумишлено набеждаване. То беше достатъчно, за да сложат край на кариерата ти, да настроят общественото мнение срещу теб, да те арестуват, да те вкарат в затвора или да те изпратят в Сибир или в Белене. Е, засега съм чула как директно от екрана на БНТ, водещ попита Цветан Цветанов: „Сега какво ще правите с Тодоров ?“ Прозвуча ми като, ние си свършихме работата, а сега е ваш ред….