Държавниците трябва да умеят да поставят граници на езика си. Не за да щадят опонентите си, а за да пазят достойнството на институцията, която представляват.

Румяна Станчева, Фейсбук

Признавам си, днешното изказване на министър-председателя Румен Радев предизвика у мен едно професионално изкушение, на което трудно мога да устоя…!!

Като учител по български език и литература и журналист ми се прииска да направя дисекция на езика, стила и политическото внушение в думите му. И то не толкова заради критиките към Борисов и Пеевски, колкото заради начина, по който един премиер избира да ги изрече на заседание на Министерския съвет.

„Жадни за власт и готови за уродливи кръвосмешения политически партньори“ – това е израз, който заслужава специално внимание. Ще започна от езика. „Кръвосмешение“ не е политически термин. То има тежък емоционален заряд. А когато към него се добави определението „уродливи“, метафората напуска полето на политическия език и навлиза в територията на словесното унижение.

Разбира се, политическата реч има право на метафори, ирония, дори сарказъм. Но има разлика между метафора, която осветява един порочен политически модел, и метафора, която разчита на шокиращото си звучене. Премиерът можеше да говори за безпринципни коалиции, за политически сделки, за зависимости, за съюзи, сключени в името на властта. Това би било достатъчно остро, ясно и политически съдържателно. Но той не го направи.

А сега ще погледна на изказа на премиера през призмата на държавническата култура.

Министерският съвет не е партийна централа, телевизионно студио или трибуна за словесни дуели. Това е институция, от която обществото очаква решения, отговорност и управленска компетентност. Когато министър-председателят използва тази трибуна, за да характеризира политическите си опоненти с толкова натоварени изрази, неизбежно възниква въпросът – говори ли държавникът, който трябва да задава стандарт на публичното общуване, или партийният оратор, който иска да нанесе възможно най-силния словесен удар. Защото класата на държавника не се измерва с остротата на обидата, а със силата на аргумента. Не е трудно да наречеш политическия си противник арогантен. По-трудно е да докажеш твърденията си с конкретни факти, да разграничиш подозренията от установените нарушения и да оставиш компетентните органи да свършат работата си, без предварително да произнасяш политически присъди.

Премиерът говори за „лейтенанти“, за „подставени лица“, за финансови потоци и за прикриване на заграбеното. Това вече не е просто политическа реторика, а набор от сериозни твърдения, които изискват доказателства, конкретика и институционални действия. Ако има корупционни схеми, разследвайте ги. Ако има зависимости, разкрийте ги. Ако има виновни, нека отговорността бъде установена по законов ред. Държавата не се управлява с метафори. Тя се управлява с доказателства, решения и резултати.

За мен като преподавател – езиковата култура не е просто въпрос на граматика, правопис и правилно поставени запетаи. Тя е и мярка за отношение към събеседника, за способност да владееш собствените си думи и за разбиране на отговорността, която носи публичното слово. Един политик може да бъде безпощаден в критиката си, без да бъде вулгарен. Може да бъде саркастичен, без да губи достойнство. Може да разобличава, без да превръща институционалната трибуна в арена за словесни екзекуции. И точно тук е разликата между острия ум и острия език. Първият изгражда аргументи. Вторият само вдига шум. Разбира се, нека не бъдем наивни. Политиката рядко е салон за изискани разговори. Но именно затова държавниците трябва да умеят да поставят граници на езика си. Не за да щадят опонентите си, а за да пазят достойнството на институцията, която представляват.

И понеже съм учител по БЕЛ, ще завърша с нещо като кратък урок по политическа стилистика. Когато аргументът е силен, няма нужда от словесна гротеска. Когато фактите са убедителни, няма нужда от езикови фойерверки. А когато си министър-председател, всяка твоя дума е не просто личен израз, а част от публичния стандарт, който налагаш.

Господин премиер, политическите Ви опоненти могат да заслужават най-острата критика. Но държавническото достойнство изисква не да говорите като тях, а да покажете, че умеете да говорите на друго равнище. Защото властта може да Ви даде трибуна. Но само езикът, мисълта и поведението Ви могат да Ви дадат класа.

Източник: Румяна Станчева, Фейсбук

*Заглавието е на www.ideaist.eu