Това е денят на нашето минало, настояще и бъдеще! В този ден от нашия календар ние се чувстваме горди и щастливи като нация. Защото това е най-светлият и най-безспорният български официален празник. Ден за възхвала на знанието и на книгата! Денят, в който се чувстваме обединени, забравяйки и захвърляйки онова, което ни разделя. Винаги има причини за разделение, но има също толкова причини да сме заедно. Правили сме го много пъти в историческия си път. И след това винаги сме се чувствали горди като народ. А с делото Св. Св. Кирил и Методий ни дадоха шанс да се чувстваме космополитни и да се гордеем, че имаме принос към европейската цивилизация.
Времето на Св. Св. Кирил и Методий е втората половина на IX век. Представяте ли си, че четири века ги делят от Ренесанса! Каква дързост е това да се изправиш срещу триезичната догма в “тъмните векове” на Средновековието! Колко смелост им е била нужна в защита на славянската писменост? Колко убедени са били в каузата си, че да пожелаят да преминат отвъд границата на триезичната ерес. А според нея, християнският религиозен обряд може да се извършва само на три езика – еврейски, гръцки и латински. Но двамата Славянски първоучители се изправят срещу тази пилатовщина – по тяхно определение, издигната от немското духовенство и отричаща правото на славяните да имат богослужение на техен език. Те превръщат в своя съдба създаването и разпространението на славянската писменост.
По това време България е все още езическа. Макар и с огромна територия и многобройно население, тя е смятана за страна на “езичници и варвари” и на нея се гледа като на равноправна в християнизирана Европа. Съществува риск тя да изостане от общото европейско развитие. Голямата крачка я прави княз Борис I, преименуван на Михаил. Запазени са документални доказателства, че това става през периода 865-866 година. Потвърждава го и летописния надпис на Балши, открит в Албания и съставен на гръцки език върху каменен стълб:”Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от бога народ в лето 6374( 1 септември 865 – 31 август 866 г.).”
Да се върнем назад и да видим с какво и как, животът и дейността на Св. Св. Кирил и Методий са свързани с това историческо време. То съвпада с мисията им във Великоморавия, чиято цел е утвърждаването на славянския църковен ритуал и писмената култура. Като най-голямо историческо и културно завоевание през средните векове, създаването и разпространението на славянската писменост е посрещнато с голяма съпротива от страна на западните духовници. Славянските апостоли започват ожесточена битка за разобличаване на “триезичната ерес” и участват в различни прения. В “Панонските легенди”, които са пространни жития за живота на славянските първоучители, те са подробно описани.
Истинска победа над триезичниците, е участието на Св. Кирил Философ в дебата във Венеция. Тогава срещу него се изправят “eпископи, попове и черноризци, като врани срещу сокол”. Това сравнение е достатъчно, за да усетим ожесточението, с което той е атакуван. Изключителен учен, философ и проповедник, неговото най-силно оръжие се оказва речта – енергична и аргументирана. Остротата и смелостта, с която Св. Кирил им отвръща, се илюстрира най-добре с познатите думи:”Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?” Вижда се, че той находчиво и добросъвестно използва най-подходящите аргументи и сравнения, демонстрирайки начетеност и мъдрост. За Cв. Кирил Философ изправянето срещу триезичниците не е просто догматичен спор, а кауза. Най-силният му аргумент е, че писането на роден език е толкова жизненонеобходимо, колкото водата, слънцето и въздухът са важни за всяко живо същество. „Обаче нека прибавя и своята притча,/като казвам голям ум в малка реч:/Голи са без книги всички народи,/не можейки да се борят без оръжие/с противника на нашите души,/и готови са за плена на вечната мъка…”(Из “Проглас към евангелието”, Константин Философ)
Пътят на Cв.Cв. Кирил и Методий, е път към саможертвата – път на житейски и духовни тежнения. След тяхната смърт – първо на Кирил, а после – и на Методий, на мъчения и на преследване са подложени и учениците им. Много от тях, прогонени от Великоморавия, тръгват за България – единствената страна, в която те се надяват да продължат делото на Св. Св. Учители, е България. В “Пространно житие на св. Климент Охридски”(XII в.), запазено само в няколко преписа на гръцки език, и за чийто автор се сочи охридският архиепископ Теофилакт, се казва:”Изповедниците Христови, понеже знаели, че Господ заповядва на гонените от такъв град да бягат в друг град, закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие…Климент, като взел със себе си Наум и Ангеларий, се отправил по пътя, който водел към Дунава….”
Когато Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд се връщат в България, заедно с тях, към своя извор – старобългарският език, се връщат и славянските книги. Появяват се писатели и книжовници, които за първи път пишат на него. Създадени са два духовни центъра за просветно-книжовна дейност – Охридската школа, която била поверена на Климент и тази в Плиска, ръководена от Наум. Така се изграждат основите на обучението в грамотност и на църковно служене. Само за седем години в Охридската школа са обучени 3500 ученици. Те се подготвят за духовници и книжовници. Получават знания и умения, свързани с природата. Преписват и разпространяват богослужебни книги, а някои се създават и в библиотеките към двореца. Редом с духовниците от царски и болярски произход, работят и образовани лица от народа – граматици и писари. Възниква литература, която е написана на говорим народен език. България се превръща в духовен център за приобщаване на славянството към европейската христианска цивилизация.
За Cв.Св. Кирил и Методий и техните ученици, създаването и разпространението на новата писменост е мост към приобщаването на славянските народи към европейската духовна култура, а победата над триезичната догма е наистина преминаване отвъд границата, която до този момент задържа културното и историческото развитие на славяните. Братята извършват подвиг, откривайки пътя към просветата и културата. Обявяват се за равенство на езиците и народите. С тези свои идеи те изпреварват хуманистичните ценности на Ренесанса. Мисията им сближава жадното за просвета славянско племе с християнския свят в Европа. Очертава нови връзки на междудържавно и духовно сътрудничество. Проповедническата, просветителската, църковноорганизационната, книжовната и реформаторската им дейност, изиграват важна роля не само за развитието на България, но и за цяла Европа. Заради заслугите им, през 1985 г. папа Йоан Павел II ги обяви с енциклика(послание) за “покровители на Европа”. Всяка година на 11 май, църквата ги почита като официално канонизирани светци, а денят Двадесет и четвърти май e за нас официален празник, посветен на българската просвета и култура и на славянската писменост. Така те получават признанието, което заслужават, като покровители на България, на славянската общност и на Европа.
Нека да пребъдат във вековете имената на Св.Св. Кирил и Методий и на техните ученици! Пазете и благославяйте свещения български език, защото само така ще изпълним заедно дълга си към двамата братя! Честит празник на всички, посветили своя живот на словото и книгите, на просветата и на културата! Поклон!
