Търкалят се последните дни на 2019-та година! Като снежна топка се стопяват и последните й часове, за да поспрем и ние заедно с нея за малък отдих в навечерието на новата 2020-та. Ще спрем, за да си отдъхнем и да прегърнем нови надежди. Надежди за свят, в който справедливостта няма да е забравена, a хората от всички географски ширини ще продължат да се опознават и ще се научат да говорят един с друг. Надежди, че самозабравили се български “политици” няма да наричат избирателите си “дебили” и ще спрат да се държат като във вечна изборна кампания, обещавайки ни как държавата щяла да ни осинови, ако те дойдат на власт. Надежди, че един президент ще излезе от ролята да е черен орисник и ще спре да нарича държавата “блато”. Надежди, че Европа и светът ще продължат да преоткриват страната и народа ни чрез мъдростта и държавническия опит на управляващите, чрез досега до националните ни ценности и чрез нагласите ни да живеем в мир и разбирателство със съседите.
В целия ми досегашен смислен живот, ако е имало нещо, за което не съм спирала да работя, то това са обществените каузи и привличането на съмишленици за генерирането и реализирането на повече и по-добри идеи за развитието на България. Никога не съм губила надеждата, че ще ставаме все повече. Аз високо ценя свободолюбивите – онези, които не свикват със статуквото и не губят усещането, че проблеми винаги има, но трябва желание да ги прогнозираме и откриваме, за да бъдат решавани със свежи идеи. Днес светът е силно глобализиран и пораждането на проблеми е резултат на много взаимодействия и връзки. Задача на националните правителства е да приземят тези проблеми върху спецификата на реалните условия. Прагматизмът трябва да е водещ в политиките, а не популизмът. От огромно значение е комуникацията с обществото. Но както казва Иван Гешов – политик и държавник от преди установяването на комунистическата власт през 1944 година:”…никое правителство в една парламентарна страна не може да се бори против общественото мнение”, но да не забравяме и казаното от Михаил Ив. Маджаров – негов съвременник, политик, министър и дипломат, който го репликира в едно от писмата помежду им, че ”…общественото мнение никога не е достатъчно осветлено…”
В момента eдна голяма част от българите са в състояние да оценят прагматично обществено-политическата ситуация в страната. Имам надежда, че все по-малко ще са онези от тях, предразположени да се поддават на манипулативното и спекулативно опозиционно политическо говорене. Ще ми се да допълня, че българинът става все по-реалистичен в обективността си за онова, което една или друга партия обещава и доколко може да го реализира, идвайки на власт. Доказаха го и резултатите от двата избора тази година – европейските и парламентарните. Вярвам също, че българите ще се научим да наказваме неможенето в упражняването на власт, популизма и празнословието, както и моралния банкрут. Добре е и управляващите, и опозицията да го знаят и помнят. Да употребяваш неоправдано страховете на хората в името на тяснопартиен интерес, да дискредитираш национални каузи, да подминаваш или да си “затваряш очите” за стратегическите ценности, върху които настоящето управление гради социално-икономическото ни развитие и които дават реални резултати, вече не е ефективен инструмент за печелене на доверие.
Двадесет и първи век отвори широко вратите към един друг свят – на технологичен напредък и иновативност, на толерантност и на взаимност, на органично проникване на ценности и на безалтернативна човешка взаимопомощ. Времената се менят и губят онези политици, които продължават да упражняват политиката като професионално занимание, оставайки в точката, от която са стартирали. Защото политиката и лидерството са изкуство за печелене на доверие и влияние – с провокиране на идеи, с реални действия и с реални резултати. Но има нещо още по-важно! И то е свързано с казаното от Хенри Милър: ”Никой човек не е достатъчно велик или достатъчно мъдър, за да му поверим съдбата си. Единственият начин, по който някой може да ни води, е ако ни възвърне вярата, че можем сами да се направляваме.” Разделението и противопоставянето в различен диапазон и представителност не могат да са приемлив подход за възхода на една нация през новата 2020-та година. Време е за ново мислене! Хората все по-малко ще искат да слушат архаичното, празнословно и застинало във времето говорене на типажи като лидерката на БСП или рецитациите на президента, опаковани в характеристики, които се възприемат единствено като шарж, т.е. като леко карикатурно изображение. И за да избегна веднага въпроса: ”А къде е Борисов?”, ще отговоря. Премиерът използва “живото “слово, т.е. онова, което го прави близък на повече хора. Неговата реч не е нито плакатно-пропагандна, нито форматно опакована за целите на излишно демонстриране на идеологически снобизъм. Словото му е слово на работещ човек, който държи на видимите резултати в работата.
Ако българското общество не успее да генерира нови изисквания към политическото говорене, както и да преоцени неумението на политиците да формулират послания, нещата ще се случват по същия начин. Означава, че повечето от нас ще продължат да не се впечатляват и да са толерантни към онези, които спекулират и лъжат за действителното състояние на българската държава, търсейки политически облаги единствено за себе си или за партията, чиито интереси представляват. И нека не бъркаме градивната критика с дезинформацията, спекулациите и фалшивите новини. Формулирането и обективното посочване на проблемите трябва винаги да се съчетава с предлагане на решения. В тази връзка се надявам все повече да са онези българи, които ще отхвърлят политиците, използващи хибридна тактика за поддържане на усещане за национален „апокалипсис”, целейки се в подмяна на възприятията и на нагласите на хората. Защото онова, което важи за корпоративната политика е част и от теорията за обществото – както работодателите работят за самочувствието на своите служители и работници, така и политиците – за подобряване самочувствието на гражданите и създаване на атмосфера за отприщване на техния потенциал и приобщаването им в постигането на ясни стратегически цели.
И ако днес твърдението на Жан Пол Сартър, че човек сам твори себе си не буди съмнение, то ние, българитe, имаме най-голяма нужда да разберем, че можем да променим живота си като променим нагласите си. Защото истината е, че хора и държави се провалят не заради възможности и способности, а заради представата, която са изградили за себе си. Eто защо, за да се преборим и да победим българската представа, че “сме най-бедни”, трябва да започнем от това да повярваме в нашите възможности, а не да се доверяваме на леви внушения, че държавата ни е длъжна във всичко, и че ако тези спекуланти дойдат на власт, то държавата ще ни “осинови”. Дошло е време да изпитаме онова самочувствие, което е свързано с разбирането, че от всеки от нас зависи дали ще живеем добре или злe.
