Съгласно бълграската конституция правителството в лицето на Министерски съвет, е една от трите власти в парламентарната република. Министерският съвет ръководи и осъщесттвява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите. Осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили. Информира Народното събрание по въпроси, отнасящи се до задълженията, произтичащи за РБ от нейното членство в ЕС. Министерският съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет, организира стопанисването на държавното имущество. Най-общо изпълнителната власт осъществява дейност по държавното управление, което се реализира чрез система от органи и администрацията в тях. Дейността им по същество е упражняване на правомощия чрез правоприлагане. Затова казвам, че изпълнителната власт е юридическа дейност, която следва законите и процедурите. Органите на изпълнителната власт нямат право да прекрачват законите и Конституцията. Нещо повече, правителството има изпълнително-разпоредителни правомощия, които се изразяват в постановления, наредби, заповеди и други нормативни документи. Но основната дейност на правителството е правоприлагащата, т.е. да привежда в изпълнение националното законодателство и да реализира задълженията си по спазване законодателството на Европейския съюз и международните договори, които е подписала.
Казаното до тук отразява в общи линии правния характер на изпълнителната власт. Реших да ви го припомня, защото само от тази позиция можем да оценим 100-те дни на настоящото българско правителсто. Спазването на законите и тяхното правоприлагане в съответствие с Конституцията е базово изискване за успеха на всяко управление. В този контекст, правителството влезе в управлението с имиджови щети, нанесени от персоналното присъствие в него. Да започнем оттам, че то е сбирщина от семейно-приятелски и бизнес кръг, допълнен от червена партокрация, която през тези 30 години е мигрирала в различни партии по начин да оцелява чрез властта. В различна степен и по различно време, някои от тях са попадали под ударите на върховенството на закона и в стила на Гугъл модата, това много лесно се открива в личните им истории. А спазването на закона не е художествена самодейност, а съблюдаване на законодателните норми, вкл. и на Конституцията. Нали разбирате, че е абсолютен нонсенс, ако един премиер е влязъл в управлението с нарушение на закона и на Конституцията и не са последвали никакви санкции по отношение на него, той да казва, че “няма никой над закона” (вм. “няма никого над закона” или “никой не е над закона”, а забележката ми е граматическа). И този факт е само щрих, който ако беше единствен, щяхме да се задоволим с решението на Конституционния съд. Работата е там, че нарушаването на законите и на Конституцията придоби през последната година характер на системност, която заплашва българската демокрация. Посегателството върху избирателните права на гражданите по време на изборния процес, опита да се ограничат политическите права на определени слоеве, като например, на учителите. А какво да кажем за последния случай и всички обстоятелства около него – арестуването на Борисов, Горанов и Арнаудова, който може да бъде определен като кулминация в разпада на правовата държава, заради самоуправството и участието на висши представители на властта.
Заради обективността е задължително да припомня обществено-политическия фон и международната обстановка, която характеризира момента, в който правителството встъпи в мандата си. През 2021 година страната ни беше три пъти в избори. Липса на диалогичност за съставяне на правителство, страх от поемане на отговорност за бъдещото управление на страната или режисирано политическо бездействие е тема, която вече съм коментирала. Сформирането на сегашното правителство отразява по-скоро целта на представените в него политически сили – чрез властта да се опитат да удължат времето на политическото си присъствие, защото изборните резултати показаха срив в електоралната им подкрепа. Парадоксално е, че и към този момент такава партия “Продължаваме промяната” не съществува и изглежда, че никой няма намерение да я учреди. Коалицията ПП е мандатоносител, но кой взема в нея решения, има ли действителен политически живот, който е типичен за всеки политически субект? Напротив виждаме лицата на един семейно-приятелски и бизнес кръг, което е непознато за демократичното ни развитие през всичките тези тридесет години. Свидетели сме на разнопосочни мнения в един и същи ден. Преследват се действия, които да укрепват властта им чрез нашите хора или се предприемат промени в структурирането на властта, които да водят до същия резултат. Искам да припомня, че когато КПКОНПИ отказа да съгласува някои промени в проекта на Закона за държавния бюджет за 2022 година, имаше предвид риск от конфликт на интереси и корупция. Заради корупционен риск комисията не съгласува и промените в ГПК, с които процесуалното представителство на държавата, което в момента се извършва от министъра на финансите, се възлага на министъра на правосъдието. След това КПКОНПИ видя риск от корупция и в предложенията за преструктурирането на министерства и съсредоточаване на голям финансов ресурс в едни и същи ръце. Вапреки че по закон мнението на КПКОНПИ с оглед корупционния риск и последващия анализ на въздействието на закона е правомощие на тази институция, не ми е известно дали и какви мотиви е предложило правителството, след като не е приело мнението й. Поне на мен не ми е известно как е протекла съгласувателната процедури.
Виждате, че независимо към коя тема посягам, касаеща дейността на правителството, винаги се стига до правната рамка на управлението. Защото това правителство обеща на избирателите си “промени”, каквото и да разбират от това, но засега нито едно решение не потвърждава положителни тенденции. Имайте предвид, че управлението протича в условията на няколко кризи – вътрешни и световни. На този фон държавата има нужда от професионално правителство. Напротив, сблъскваме се с повсеместна неграмотност, която провокира допълнителни проблеми поради несправяне с непосредствените проявления на кризите. Непрофесионалното поведение на цялата тази коалиция, обвързана единствено с някакво споразумение, което отдавна изглежда неадекватно на реалността, която се променя динамично. Усещането на обществото е, че правителството няма сетива за очакванията на гражданите. Действията му са като в предизборна кампания – да дискредитираме опонента и да продължим да овладяваме държавата като изтърбушваме системата на изпълнителната власт и назначаваме само “наши” хора. Под претекста за “смяна на модела”, правителството затъва в собствената си некомпетентност, докато търси единствено лични гаранции за “успешно” управление, а не чрез прилагане върховенство на закона. Известно е до какво води подобен подход – до конфликт на интереси и до корупционни схеми.
През тези 100 дни България продължи да е в разгара на нови вълни на коронавируса. Започна войната в Украйна. Кризата с цените на тока и газа. Главоломен растеж на цените и двуцифрена инфлация. Смяна на двама министри. Спорни назначения. Постоянни рокади на различни нива. Никаква координация между отделните части на правителството, разделено на части, всяка от които действа като салтанат. Никакво усещане у обществото за единен идеологически и лидерски център. Правителството заговори и за форсмажор. Нереалистични реакции и мерки, които да ограничат негативния ефект върху икономиката и социалния статус на гражданите. В същото време, докато се разиграва “сагата против прокуратурата и главния прокурор”, държавата затъва в нови дългове. За втори път от тридесет години, сме без годишен държавен бюджет. България е единствената в ЕС, на която четири пъти й връщат Плана за възстановяване и докато другите членки вече са разпределили авансово 75 милиарда, гражданите обедняват, а бизнеса ни загива. В същото време министри, от които се очаква да свършат най-много работа, поради сложността на вътрешната и международната ситуация, са затънали в своята безличност и “анализи”. Закъсняла беше реакцията на правителството и по отношение на украинските бежанци – едва на петнайстния ден от войната, която се води само на 400-500 км от българската граница.
Така в резюме бих откроила и поводите за коментар по темата за управлението през тези 100 дни. Но аз ще се огранича до обобщената оценка, че става въпрос за едно безхаберие. Аргументът ми е, че във време на кризи – от какъвто и да е характер, се очаква действията на всяко правителство да са обвързани с решаване на непосредствените проблеми и да са отзвук на гражданските очаквания. Поради отсъствието на ясно артикулирани политики и тяхното комуникиране, вкл. същност, цели, оценка на въздействие и очаквани резултати, правителството не постига предизборно декларираната прозрачност. Това затвърждава хаоса в управлението, чието изражение са и разнопосочните сигнали. Шизофренната българска позиция по отношение войната в Украйна и шикалкавеното, снишаването ни като поведение, ни доведе до там, че съюзниците гледат на нас с нескрито недоверие. То е както от страна на ЕС, така и от НАТО. Играта на “котка и мишка” – къде сме, с кои сме, кога и зад какво да се скрием, от кого да се пазим по-напред, – ни прави уязвими за външната намеса на Русия и за дезинформационните атаки на Кремъл. Но липсата на единна позиция в правителството не е само по отношение войната в Украйна, но и по друга тематика. Не искам да спекулирам с различната позиция, но това по-скоро говори за некомпетентно прилагане на механизъм за изработване на управленски решения.
Много причини могат да бъдат посочени за спада в доверието на избирателите към това правителство. Тази тенденция не можа и няма да може да бъде преодоляна с пропаганда чрез фалшиви новини и спекулации. Ще го кажа за пореден път – дезинформацията е официална политика на правителството. Туширането на грешки и на закононарушения винаги водят до едно – до нови и по-разрушителни грешки. В духа на неотдавна приетата от Европейския парламент “Резолюция за външната намеса и дезинфорацията” ще припомня, че манипулирането на информация и дезинформацията представляват злоупотреба с основните свободи на гражданите – на изразяване и на правото на обективна информация. Мимоходом ще маркирам, че в Русия, където управлява авторитарен режим, манипулирането на информацията е стратегия за водене на хибридна война, чиято цел е гражданите да бъдат държани в заблуждение и да се въздейства върху техните възприятия за истината. Използват се различни форми – дезинформация, укриване на информация, всяване на страх от преследване заради различно мнение, автоцензура…Тенденцията за овладяване на цялата инфраструктура за информационен обмен, представянето само на официалната гледна точка – тази на правителството, е много опасно за демокрацията. Опит е за подмяна на истината или за нейното изкривяване, но може да доведе и до заличаване на плурализъма в гледните точки. Не ми е известно обаче какви мерки предприема правителството – както това е препоръчано в споменатата Резолюция на ЕП, по отношение контрола на информационния поток, който е резултат от външната намеса на Русия.
P.P. Промяната означава преосмисляне на ценностите. Ние няма какво да преосмисляме, защото направихме нашия избор преди тридесет години. И ако за този период можем да кажем, че европейските ценности бележат възходящ ред на приобщаване на нацията ни към тях, през последната година демокрацията в България е в разпад. Днес правовата държава, върховенството на закона и истината, имат нужда от защита – колкотo никога до сега…
