На 17 август 1919 година се провеждат избори за XVIII Обикновено народно събрание и БЗНС получава мандат за сформиране на правителство, тъй като партията е получила най-много депутатски места. Новият кабинет начело с Александър Стамболийски е съставен в коалиция с Народната и Прогресивнолибералната партия. Пред правителството стои тежко задължение – подписването на мирен договор с победителките в Първата световна война и извеждане на страната от следвоенната криза.
Правителството излага възражениията си по проектодоговора пред Парижката мирна конференция, но участниците в нея не се съобразяват с тях. Според Александър Стамболийски подписването на този договор ще е национално изпитание, но друга алтернатива няма. Мирният договор е подписан на 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой. От страната е откъсната 1/10 от територията й и 1/7 от населението й. Южна Добруджа е дадена на Румъния. Към Сърбия е присъединено Струмишко, Царибродско, Босилеградско и някои села от Трънско и Кулско. Гърция получава територията, отстъпена от Турция на България през 1915 година и част от Смолянско. Западна Тракия е поставена под управлението на Съглашението, но скоро е предадена на Гърция. На България й се обещава излаз на Егейско море, но това никога не се случва.
Ньойският договор задължава България да предаде на страните победителки хиляди тонове каменни въглища и десетки хиляди броя селскостопански животни. Наложени ни са репарации в размер на 2, 25 млрд златни франка (27,5 млрд лв ), което се равнява на ¼ от националното ни богатство. Репарациите трябва да се изплатят в продължение на 37 години при 5% годишна лихва. Към икономическите тежести трябва да прибавим разходите за 228 191 бежанци от отнетите територии, настаняването на около 50 000 войници и офицери от разбитата армия на барон Врангел, издръжката на съглашенските окупационни части и на 112-те хиляди български военнопленници и заложници. България е лишена от своите вземания от чужбина, включително и от Германия. Отслабена е военната ни мощ – въоръжените ни сили са ограничени до 33 000 души(наемна армия, жандармерия и погранична стража). Въведени са ограничения върху въоръжението и бойните припаси. Военните ни кораби са дадени на Съглашението. Въпреки тези тежки условия, България поема ангажимента да изпълнява добросъвестно клаузите по договора, надявайки се един ден той да бъде ревизиран.
След подписването на договора Александър Стамболийски произнася реч в парламента. В нея, между другото, той казва: ”Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитваха, щом слязох от трена на Софийската гара, какво носим от Париж. И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един смъртник, който постави целият български народ в траур. Проектодоговорът за мир е един от най-ужасните. Ние знаехме и очаквахме, че ще бъдем съдени и че над нас, българите, ще се издаде присъда, но ние никога не допускахме, че тая присъда ще бъде толкоз несправедлива и жестока…”
Днес чета различни мнения за характера на Ньойския договор и отражението му върху националната ни съдба. Преобладават онези историци, според които държавите от Съглашението ни налагат диктат, като не се съобразяват нито с историческите реалности на Балканите, нито с етническия състав на населението от отнетите територии, нито с финансовото състояние на държавата ни.
