Как Западът пропусна руската заплаха
Любко Петренко, Zahid.net
През февруари 1994 г. имах щастливата възможност да посетя Льовен, Белгия, като част от делегацията на „Студентското братство“. Това е страхотен университетски град близо до Брюксел. Там бяхме поканени от активистите на студентската организация на Католическия университет в Льовен. Сред организираните за нас събития беше дискусионен панел, където ние бяхме основните участници, а въпроси задаваха, както студенти и преподаватели на университета, така и гости, дошли на това събитие.
Заслужава да се отбележи, че тогава интересът на света към Украйна отново се увеличи. Беше свързано с нашите ядрени оръжия, които се съгласихме да се откажем доброволно и всъщност глупаво. По това време все още не беше подписан прословутия Будапещенски** меморандум. Но още по-срамните Масандровски*** споразумения вече станаха факт и в тях, освен напълно несправедливото разделение на Черноморския флот, имаше и клауза за „унищожаване на ядрени бойни глави на стратегическите ядрени сили, разположени в Украйна .“ И дори в този момент се проведоха няколко кръга украинско-американски преговори, по време на които Леонид Кравчук обеща на Бил Клинтън принципно, че Украйна ще се откаже както от ядрени оръжия, така и от ядрен статут.
Тези доклади бяха приети с голямо възхищение от западния свят. И това е ясно: някаква мътна нова държава, склонна към национализъм (защото желанието за национален суверенитет не е нищо друго освен една от формите на национализма), отказва такъв фактор на глобална опасност като атомното оръжие. При това, както стратегически, така и тактически, и в допълнение – от бомбардировачи, способни да носят такова оръжие.
И така, на споменатата панелна дискусия ни беше зададен „риторичен“ въпрос: утешаваме ли се от решението на нашето правителство да се откаже от ядрените оръжия? Колко голяма беше изненадата на публиката, когато отговорихме отрицателно. Аз, като най-високопоставеният представител на делегацията, се опитах да обясня на обърканите белгийци, че както се казва, ние като цяло сме против ядрените оръжия, особено в нашите невинни ръце, но… Но ние губим доста мощен възпиращ фактор на фона на агресивните намерения на Русия, която току-що ни отне повечето Черноморски флот, база в Севастопол. Един от най-популярните руски политици Владимир Жириновски заплашва Украйна с война, иска Русия да окупира по-голямата част от страната ни и да остави нещо на западните си съседи. Спомняте ли си известното му: „А ние ще дадем Лвов на поляците!“?
„Жириновски? Ха-ха, кой е той? Какво е влиянието му върху политиката на Кремъл? Той е празно място, никой изобщо не го слуша“, възразиха ми белгийските участници в дебата. Ситуацията в Русия, според тяхното убеждение, е напълно контролирана от президента Борис Елцин – демократ, макар и несъвършен, не лишен от ексцентричности и лоши навици. Но все пак – свой човек.
В този контекст няма как да не си спомним думите на Герхард Шрьодер. Когато се срещна с руския президент Владимир Путин за първи път като канцлер на Германия, той го нарече „кристално ясен демократ“. Моето мнение е, че когато западни политици наричат някого в Русия демократ, това трябва да се третира с известна доза скептицизъм. Даже доста голям.
Да, тогава, през февруари 1994 г., почти никой на Запад не възприема Русия като заплаха. Еуфорията на пацифизма, която започна с падането на Берлинската стена, все още не е отминала. Разбира се, имаше някои подозрения, че войните в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и т.н. се водят по нареждане на Кремъл чрез различни „проксита“. Но в името на общата добра идея за мир в целия свят, такива дреболии могат да бъдат пренебрегнати. Дори за разстрела с танкове на руския парламент през есента на 1993 г. и за промяна на конституцията на Руската федерация със значително укрепване на правомощията на президента.
Да, Елцин не можа или нямаше време да се възползва от това съучастие на Запада. Не искаше? Съмнително е, защото още през есента на 1994 г. той отприщи първата чеченска война, за да предотврати възникването на младата република.Но Путин успя да се възползва напълно от всички тези бонуси. Още повече, че към тях се добави и още един – бързото поскъпване на петрола и газа.
И не само Шрьодер, който сега стана лоялен поддръжник на Кремъл, смяташе Путин за „кристално чист демократ“. На това мнение са мнозинството от лидерите на водещите страни в света. Или искрено са вярвали, или са си наложили такова мнение. В края на краищата западните политици живееха по-комфортно с такъв възглед за руското правителство.
По време на президентските избори от 2000 г., в резултат на които Путин стана пълновластен господар на Русия (и остава такъв вече 22 години), той дори беше смятан за известна „прозападна алтернатива“ на ретроградния бивш премиер Евгений Примаков. Следователно Западът всъщност даде на Путин своеобразен картбланш да реализира визията си за преструктуриране на Русия.
Брюксел и Вашингтон бяха убедени, че Русия може да бъде контролирана, като се обвърже с тях икономически. За тази цел бяха стартирани невиждани досега мегапроекти за сътрудничество. Това са и „Северен поток“, и пускането в Русия на заводи за производство на западни автомобили, и дори сътрудничеството в областта на отбранителната промишленост. Русия беше поканена в клуба на най-развитите и влиятелни държави – така G7 се превърна в G8.
И дълго време на света изглеждаше, че тази схема работи. Западните политици упорито игнорираха подобни предложения от Кремъл, като речта на Путин в Мюнхен през 2007 година. Те го възприеха само като шеги на руския лидер, зад които не стоят сериозни намерения.
Освен това, за да не напуснат зоната на комфорта, западните политици реагираха изключително беззъбо на бомбардировките в Чечня, руската инвазия в Грузия, ограничаването на демократичните свободи в самата Русия. Западните „хора“ лесно „скриха“ тезата на Путин за „управлявана демокрация“. Кремъл, от друга страна, взе под строг контрол практически всички повече или по-малко влиятелни медии в страната, спря дейността на водещи обществени организации и неутрализира опозиционните партии. В същото време икономическото сътрудничество на Русия със Запада нарастваше. Прагматичните политици от западния свят дори се зарадваха на укрепването на авторитаризма в Русия, тъй като подобна ситуация само допринесе за икономическите връзки, което осигурява все по-големи печалби както на Русия, така и на контрагентите.
Западът глупаво пропусна момента, в който, докато увеличаваше икономическите връзки, зависимостта му от Русия се превърна в заплаха за сигурността. Дори сега, в условията на пълномащабна война в Украйна, въвеждането на седем пакета антируски санкции, Кремъл не се чувства застрашен, той се подиграва. Какво може да се види по-специално в примера с турбината за Северен поток, когато Москва принуди Берлин да я пренесе в Канада. И която Москва не иска да приеме, въпреки че Берлин моли.
Да, санкциите, въведени след 24 февруари, определено са болезнени за Русия, макар и не толкова тежки, че да я накарат веднага да падне на колене. След време те ще си свършат работата, като унищожат руската икономика, при условие, разбира се, че все още има консенсус на Запад тези наказателни мерки да останат в сила и да бъдат засилени, а не разхлабени.
Рискът от загуба на консенсус съществува и е доста голям. На първо място, защото не всички западни политици бяха толкова решени да се борят, както например Борис Джонсън. Или Марио Драги. Ама единият, и другият вече са „отстреляни патици“. Дали тук не е ролята на Путин? Колкото до Драги, това дори не е версия, а доказан факт. Кремъл оказа натиск върху „приятелски“ италиански партии, като Движението “Пет звезди” и Лигата, да разрушат правителствената коалиция. Почти съм убеден, че оставката на Джонсън не е без „ръката на Кремъл“. Например руските агенти можеха да подложат изровения от тях компрометиращ материал, за да компрометират британския премиер. Надявам се, че ще научим за това след време, както научихме за влиянието на Кремъл върху референдума за Брекзит.
Затова Киев трябва да бъде много бдителен и да не допуска негативно развитие на събитията в западния свят, от чиято военна и финансова подкрепа в голяма степен зависи съществуването на украинската държава. Нашите дипломати трябва да работят интензивно с европейските и американските си партньори, за да не дават шанс на агентите на Кремъл.
Прев. от укр.
* Ядерна зброя і ейфорія миролюбства. Як Захід проґавив російську загрозу, Любко Петренко, Zahid.net
**На 5 декември 1994 г. в град Будапеща лидерите на Украйна, САЩ, Русия и Великобритания подписват Меморандум за гаранциите за безопасността във връзка с присъединяването на Украйна към Договора за неразпространение на ядрено оръжие.
***Споразуменията от Масандра представлява набор от четири официални споразумения, подписани на 3 септември 1993 г. между Украйна и Руската федерация в резултат на преговорите, проведени в официалната резиденция на украинското правителство – Дворецът Масандра в Ялта, Украйна. Споразуменията са свързани с използването на ядрените оръжия, разположени на територията на Украйна.
