Четем тези дни, че България се нарежда на първо място в ЕС по усещане за корупция в страната. Пише го в Годишния доклад на организацията “Прозрачност без граници”. Докладът включва данни за 180 държави от целия свят. И в този списък се нареждаме на 77-о място с резултат от 42 точки(максималният брой е 100).
Ще ви призная, че аз (а само аз ли) никак не се доверявам на въпросното НПО. Не заради друго, а защото в основата на моето недоверие е семантичното тълкуване на понятието “усещане”. Става въпрос за психически процес, свързан с влиянието на свойствата на предметите и явленията върху нашите сетива. В случая, явлението е корупцията. Що се касае до човешките сетива, те са ви добре познати – вкус, обоняние, слух, осезание, зрение. Единствено “осезание” ни върши работа, защото е синоним на “усещане”. И за да влезем в същността на понятието, най-добре е да ви припомня и други негови синоними: усет, чувство, възприятие, впечатление, надушване, долавяне, съзнаване, емоция, страст.
Случвало ли ви се е, да не сте сигурни за едно или друго ваше действие, но да имате вътрешно усещане, че знаете какво трябва да направите. Професор Де Боно – автор на Системата за латерално мислене, би определил това ваше състояние като мислене в сферата на ирационалното, т.е. на интуитивното. А то се гради на базата на досегашното упражнено върху вас въздействие, но не сте в състояние да предложите в подкрепа каквато й да е информация и факти. В тази връзка, методът на Шестте шапки, разработен от Де Боно, и по-точно т.н. Червена шапка, са една добра илюстрация за това как чувствата и усещането са част от мисленето ви, но никой не изисква от вас да правите логическа обосновка. Всяко “усещане” може да бъде “стартирано”, както от определени възприятия, така и от определени внушения, които в българския политичесяки живот са инструмент за манипулиране на обществените настроения. Нашето медийно пространство е наситено с говорене за корупция по принцип. След това цялото мислене на слушателя или на зрителя е вече под знака на това усещане.
Усещането, усетът (вътрешното чувство), според Едуард де Боно,”може да варира от естетическо(почти въпрос на вкус) до ясно дефинирана преценка.” Аз не знам кой и как подбира респондентите за подобни изследвания и кой изготвя окончателните варианти на тези доклади за усещанията, свързани с корупцията, но аз гледам на тях като на възможност интервюираните да изразят вътрешното си чувство, което е субективно. Това каза в едно интервю и Румяна Бъчварова, която е началник на Кабинета на премиера Борисов – става въпрос за регистрация на субективно усещане, а не за обективни факти. Вярно е и, че колкото повече една тема е предмет на обществени дискусии и внимание, толкова повече тя създава негативни реакции в общественото съзнание и хората реагират по този начин. На всички е известно как в България се говори за корупция. Говори се така, че да се атакува политическия опонент – най-вече с компромати, с режисиране и писане на сценарии за “скандални разкрития”, които се оказва, че са сглобени, манипулирани или несъществуващи като фактология. Обикновено те се поднасят по-скоро като внушения, фалшиви новини или са от типа “една жена каза”. Няма съмнение, че става въпрос за компроматна идеология, с която БСП е решила да изпълни предизборната кампания за евроизбори.
Много ми се иска да разберете защо българската опозиция предпочита да не говори за политики, а да реализира политика на подмяна на възприятията. Защото заедно с промяната на възприятията може да се промени и онова, което българските граждани чувстват. Това обяснява и защо “политическото” говорене за корупция отдавна не е политическо. Българските граждани ставаме свидетели на едни махленски разправии, забъркани от социалистическата партия. Може би собствената й уязвимост е тази, която я тласка към подобно поведение. Последният нашумял случай, свързан с депутатката Йончева, е учебникарски пример за най-често практикувания начин за уличаване в корупция, разигран като политически спектакъл. Той притежава всички елементи на композицията в литературата, което определено прави от въпросния случай художествена форма. Въведението бе направено на поредния конгрес на БСП – някакво страшно разследване на Йончева ще уличи Министерски съвет в корупция. Обществото е подготвено и е в очакване да се случи нещо от мащаба на “Костинброд”. Следва президентския отчет – момент, зареден със заплахи, които евентуално ще засегнат съдбата на героите. Идва и най-вълнуващата и напрегната част, т.е. кулминацията – пресконференцията на депутатката. Кулминацията обаче е замислена като да спаси авторката от главната роля – на съвестен гражданин, депутат или на „разследващ журналист”, макар че по определение на революционизирани политолози, тя вече била станала “знаме и самостоятелен политически фактор”. Та въпросният кулминационен момент цели да предизвика прокуратурата да се самосезира, а героинята на този сюжет да бъде призована само като свидетел. Нали разбирате каква е разликата? Колкото до развръзката – събитията след този кулминационен момент, тя бе и продължава да бъде разгръщана като фабула за причинно-следствените връзки и логическата обвързаност на действията на депутатката с базата на намеренията й – да окепази един министър, като направи поредното внушение за корупция. Заключението – ще чакаме прокуратурата и съдът да си свършат работата. И то не след дълъг период от време, както се случва в епилога на всяка художествена творба.
Според Едуард де Боно – световен лидер в когнитивната психология, “усещанията не принадлежат към логическото мислене. Eто защо сме склонни да ги възприемаме извън логиката.” Аз не съм против изследването на усещането за корупция, но съм против спекулирането с резултатите от него, приравнявайки ги с нивата на реално съществуваща корупция. За съжаление, не са малко онези, които не просто са изкушени но и го правят – използват резултатите от този доклад, както и много други на “Прозрачност без граници”, за манипулиране на обществените нагласи и за атакуване на управляващите.