Четвърта годишнина от пълномащабното нашествие – ярост и надежда
Любко Петренко, Zaxid.net
С наближаването на четвъртата годишнина от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, нека да погледнем назад към предишните три. Никой от тях не е като останалите.
Например, през февруари 2023 г. украинците бяха пълни с оптимизъм в навечерието на „голямото контраофанзивно действие“. Рамщайнската общност от държави подкрепи Украйна с всички сили и средства. Осигуриха ни военна техника и боеприпаси, всичко, което можехме да пожелаем (всъщност, както се оказа по-късно, това не беше съвсем вярно). Западни инструктори подготвяха „Армията на победата“. Вече имахме предчувствието, че скоро ще хвърлим омразния агресор в Азовско море, ще си върнем Мариупол, ще пробием Перекоп и ще „пием кафе в Ялта“.
Вярвахме в гения на тогавашния главнокомандващ Валери Залужни. Защото как би могло да бъде иначе след фантастичната Харковска офанзива и отвоюването на Херсон. А имаше и успешни операции за възстановяване на контрола над Черно море, потапяне на руски военни кораби, включително флагманския „Москва“, и отвоюване на остров Змийний. Военният опит показва, че Въоръжените сили на Украйна са способни да се бият наравно с „втората армия на света“ и дори да я победят. Контраофанзивата обаче, за съжаление, претърпя пълен провал. Надеждите не се оправдаха дори с една десета. Нещо повече, загубихме „героичната крепост“ Бахмут, а в замяна деокупирахме оскъдни територии в Запорожка област, без дори да изпълним минималната задача да достигнем Токмак.
Така втората годишнина беше посрещната от украинското общество със смесени чувства. Вече нямаше онзи оптимизъм, онзи душевен ентусиазъм, онази вяра в победата, които съществуваха преди година. Настроението не се подобри и от събитията във Вашингтон, където Конгресът на САЩ, воден от републиканското мнозинство, под ръководството на Доналд Тръмп – въпреки факта, че по това време той беше само кандидат за президент на САЩ – блокира военната помощ за Украйна. Резултатът беше поредната болезнена загуба – още един град-крепост, Авдеевка.
Третата годишнина е поредната промяна на парадигмата. Лично аз посрещнах третата годишнина от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна със смесени чувства, предполагам, както повечето ми сънародници. Песимистичните настроения, провокирани от промените в Белия дом, които заплашваха да прекъснат военната подкрепа и съответно да влошат ситуацията на бойното поле, се разтвориха в ароматното масло на надеждата за бърз край на кървавата война.
Малко хора преди три години очакваха, че войната ще продължи толкова дълго. И тогава дойде Доналд Тръмп и смело обеща да я прекрати за 24 часа. Не, за три дни. Или по-скоро за три седмици. Е, не седмици, а месеци. Но не се получи за ден, нито за три, нито за триста тридесет и три. Защото не можеше да се получи по принцип, като се има предвид, че Кремъл е поставил и все още поставя невъзможни условия, които Украйна трябва да изпълни. Преди всичко териториални, но не само.
И така, с какви чувства и надежди навлизаме в петата година от войната? Какво настроение преобладава в обществото? Оптимистично? Едва ли. По-скоро окуражаващо.
Престъпната тактика на Путин за унищожаване на енергийната ни инфраструктура имаше своите злощастни последици. Хиляди украинци се озоваха в състояние на ярост, с невиждани студове по нашите географски ширини без ток и отопление. Какъв оптимизъм има тук? Въпреки че и то има причини за съществуване с оглед на международните събития. Да, ние всъщност загубихме такъв мощен съюзник като Съединените щати. Спечелихме обаче Европа, която вече е наистина „наша“. Тя „се изправя от колене“, полага усилия да се превърне в нов център на силата. И трезвомислещите европейски политици ясно осъзнават, че плановете им няма да бъдат реализирани без Украйна, без нейната мощна, опитна, закалена в битки армия. Особено на фона на руската заплаха, която надвисва и става все по-реална с всеки изминал ден.
Създаването на „Коалиция на желаещите“ откри нов етап в сътрудничеството между Украйна и Европа. На фона на отслабващата роля на Северноатлантическия алианс се очертават контурите на нов военен блок, способен да реагира по-бързо на днешните предизвикателства пред сигурността. Затова критичните думи на президента на Украйна Володимир Зеленски към държавите-членки на Европейския съюз бяха донякъде неочаквани. Въпреки че всичките му забележки за нерешителността на Европа не са безпочвени. Дали обаче тези обвинения бяха уместни? Едва ли. Защото не всичко се случва наведнъж. Старият континент тепърва започва своя нов път, трябва да му дадем шанс, да му дадем време, дори и отдавна да ни липсва време. Но, както казват в Германия, дори девет бременни жени да се съберат, няма да родят дете за месец.
В същото време не бива да отписваме Съединените щати. Във всеки случай Америка продължава да ни предоставя разузнавателна информация, „звездни връзки“ и оръжия, макар и за европейски пари. Разбира се, не можем да приемем с положителност факта, че Тръмп многократно застава на страната на Путин, изразява желанията на руския диктатор, понякога отправя напълно безпочвени обвинения срещу Украйна и я обвинява в „липса на карти“. Но някак си се научихме да се справяме с този проблем.
В Абу Даби текат украинско-руско-американски мирни преговори. Оратори от трите страни говорят за „успехи“, за „напредък“, за „решаване на 90 (95, 99) процента от проблемите“. В действителност, някакво минимално споразумение, поне прекратяване на огъня, е все още далеч. Русия продължава да изисква да ѝ предадем останалата част от Донбас без бой. Украйна, разбира се, не е готова за това. Поне сега. Въпреки че, както показва социологията, делът на украинците, които приемат „териториален компромис“ в една или друга степен, нараства. Те могат да бъдат разбрани, хората дори не са уморени, а изтощени от войната. От една страна обаче е трудно да си представим практическото прилагане на такъв „компромис“. Руснаците лесно биха могли да прибегнат до „трудно решение“, например, да се изтеглят от Херсонска, Киевска, Сумска или Черниговска области без бой. Те са тръгнали от чужда земя, така че не са оставили народа си на произвола на съдбата. А ние знаем от опита на Буча, Херсон, Изюм и др. какво заплашва украинците, ако попаднат под руска окупация.
Освен това няма и най-малка гаранция, че руската армия ще спре на границата на Донецка област. Дори само защото руските власти са включили Запорожка и Херсонска области в целите си административни граници в така наречената си конституция. Така че е ясно, че Кремъл ще претендира и за тях. Нещо повече, в случай на прилагане на „териториалния компромис“ вече ще има практически прецедент: след като Украйна се отказа без бой от агломерацията Славянск-Краматорск, защо да не ѝ се окаже натиск с искането да се откаже от Херсон и Запорожка?
Не бива да забравяме и че Кремъл изисква не просто да му се даде целият Донбас, но и той да бъде признат официално, така че на международно ниво Крим и всички останали окупирани територии да се считат за легитимна част от Руската федерация. Ясно е, че нито Украйна, нито Европа, нито повечето други страни по света, които спазват международните споразумения, ще се съгласят с това. Така Русия ще има основание да обяви, че условието не е изпълнено и съответно споразумението се анулира. И ако е така, тогава е възможно да продължи воденето на агресивна война. В края на краищата, нито Путин, нито други руски официални лица са заявявали никъде, че предаването на Донбас автоматично ще доведе до край на войната. Напротив, напоследък Кремъл все по-гласовито говори за „Новорусия“, за „недопустимостта на съществуването на фашисткия киевски режим“, за „земите, където живеят нашите хора“ и т.н. Предаването на Донбас, според кремълски експерти, е само „предпоставка за конструктивни разговори“ – нищо повече.
Какво ни остава? Да се държим, да се борим и да се надяваме на най-доброто. Нека си спомним шока, в който бяхме в края на февруари 2022 г. Нека бъдем честни, не много от нашите сънародници вярваха, че Украйна е способна да издържи на „втората армия на света“. Ето защо толкова милиони украинци напуснаха Украйна още в първите дни на пълномащабната война, преди границите да бъдат затворени за определена категория население. Но Украйна оцеля и не се предаде. Шокът отдавна е отминал. Той е заменен от ярост. Много експерти смятат, че войната ще приключи тази година, поне горещата ѝ фаза. Има много причини за това, но на първо място, икономическото и военно изтощение на Русия. Но основното е украинците да не се изтощят морално.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие – ЧИ ЗАКIНЧИТЬСЯ ВIЙНА У 2026 РОЦI? Четверта річниця повномасштабного вторгнення – лють і наді, Любко Петренко, Zahid.net
https://zaxid.net/statti_tag50974/
