Тези дни, като работех върху моята автобиографична книга “Отлетели птици”, преглеждайки написаното до този момент, попаднах на няколко страници, посветени на старозагорския поет Христо Кацаров. Той напусна този свят през март, преди двадесет и пет години. Аз го познавах от началото на 70-те, когато съвсем млада и току-що завършила Държавен библиотечен институт, пристигнах в Стара Загора, за да започна професионалната си кариера като библиотекар-библиограф в читалищната библиотека “Родина”. Христо Кацаров работеше в същото читалище, а по-късно и в читалище “Климент Охридски”. Той бе читалищен деятел и добре познат на старозагорци и на всичи любители на поетичното слово.
Христо Кацаров е роден в старозагорското село Люляк. Поезията му оставя усещане за нещо завинаги изгубено, а всеки ред отразява естествената сила на природата. Онази сила, която можеше да продължи да живее чрез неговата поезия и да бъде предавана чрез търпеливата памет на времето. Като драматург е автор на пиесите: „Студена земя“ (1965), „Ние не сме сами“ (1968), „Земетръс“ (1988), „Майките“. Автор е на стихосбирките:„Сърце под яморлука“ (1958), „Селски песни“ (1961), „Сто работни вола“ (1963), „Есенна тишина“ (1976), „Облакът ми е закрила. Избрани стихотворения“(1983), „Сняг и дъжд“ (1990), както и на миниатюри и есета, събрани в книгите: „Път до село“ (1979), „Преселници“ (1982), „Свирката на пастиря“ (1986), „Второто пришествие“ (1994)
Беше бунтар… в своенравието и в мълчанието. Това го определяше като странен човек, чужд на фалшивия морал и на политическата демагогия. Беше свидетел на пораженията, които кооперирането нанесе на селото. Не можеше да се примири с отчуждението между хората и написа своята “Студена земя” – пиесата, която властта официално беше забранила. После разбрах на какво се дължи отказът: в драмата става дума за отчуждението на селяните от земята след кооперирането й! Този факт от живота му задълбочи още повече пропастта между твореца Кацаров и властта. Между другото, през онези години, макар и да не се оповестяваше официално и публично, съществуваха групи творци, които бяха определяни като контрапункт на основните тенденции на господстващия т.н. социалистически реализъм. Спомням си, че през 1984 година в брой втори на варненския алманах “Простори” бе публикувана статия на Енчо Мутафов. Редакцията изрично декларира, че не е съгласна с изразените позиции на автора. Измежду творците, които въпросния литературен критик определяше като различни, бяха имената на Ив. Т., Хр. Ф., Христо Кацаров, Н. З., Б. Ив. и други.
Помня Христо Кацаров и от годините, когато много сам и чужд на “новите” политикани, работеше в една студена читалищна стая с олющени стени. В нея имаше маса, стол и висока печка. Тя гореше само тогава, когато в нея поетът изхвърляше своите чернови, написани на ръка. Виждала съм как пламъците ги обгръщат, а те се гърчеха и се съпротивляваха отчаяно. Заедно с тях умираше и последната надежда, че светът можеше да се освободи от собствените си несъвършенства и от злата магия, която унишожаваше човешкото в човека. Писателят страдаше заради това, че този човек не можеше да опази себе си от озлоблението на деня и да изгони страха от чуждата воля. Болката му беше дълбока и непоправима. Ненавиждаше лицемерните разговори и фалшивото бодрячество. Противопоставяше се на всичко, което целеше да разколебае или да разруши онези стойности, които са помогнали на човечеството да оцелее във времето. Търсеше ги в корените на селския живот и в “душата” на природата. Харесвах творчеството му и по повод на неговата петдесета годишнина, му посветих едно стихотворение:
На село не живях
и не живея,
но селските ти песни
ме канят все натам –
в топлите хижини,
по нивята,
по прашни друмища
и по лозята.
Къде отиваш песен?
Спри!
Да изсъхнат потни ризи.
Топли майчини ръце
да ни погалят.
Да погледаме орача.
Да послушаме свирача
и реката как шуми.
Спри!
Нали на хубаво
мирише хляба?
И умора сладка, лека
пърха като гълъб бял.
Къде отиваш песен?
Спри!
Чуй, и пчелинът
вече е заспал.
И зора сънуват
моите клепачи.
Христо Кацаров боледуваше заедно с болните борове край село Люляк, за които казваше, че съхнат, а той не може да им помогне. Имах чувството, че беше се слял с природата. Особена радост го навестяваше, когато говореше за тревата, покълналите ниви и за аромата на люляка. Беше закърмен с въздуха на родното си село и го болеше за изгнилите пънове и за сухите клони. Казваше, че може да стои с часове в крайселската горичка и да се радва като дете на малките кълнове по мъртвите корени.
Година-две, преди да напусне този свят, някои го определяха като чудак. През зимата ходеше, заметнат с пелерина. Изглеждаше странен и още по-самотен. Когато го срещах случайно на улицата, можех да си позволя само да го поздравя учтиво и с респект. Предполагах колко е болна душата му и се чувствах отговорна заради тези, срещу които и той като мен, не приемаше и се съпротивляваше. Неофициално отхвърлен и неофициално признат, писателят и поетът Христо Кацаров намери сили да ги пренебрегне и да продължи да твори. Прие да бъде свободен творец. Не харесваше и странеше от онези, които флиртуваха с управляващите и им бяха благодарни заради удобствата, които получаваха в замяна на своята вярност. Измежду тях той не търсеше приятели. Приятели му бяха тези, които ценяха неговия затворен характер. Уважаваха го тези, които искаха и те да имат попуканите му ръце на селянин. Те не скриваха своето преклонение пред таланта, който притежаваше и който му помагаше да изписва болката си по начин, който докосваше сърцата им. Прекланяха му се, но не винаги му го казваха, защото той не обичаше хвалбите. И не позволяваше така да посегнат на болката му. А неговата болка не беше обикновена. Тя беше като кървавата сълза, отронена заради осила, попаднал в окото му… Да си спомним за него!
