На днешния ден, 6 януари (25 декември, стар стил), се навършват 170 години от рождението на Христо Ботев. В Калофер, през далечната 1848 година се ражда още един български гений, чийто живот и дело се превръщат в духовна мярка на нацията. Много е писано и много е изречено за литературния му талант и за революционната му дейност. Но днес аз избирам да посветя тези редове на неговата и на Дякона, сила на характера и на духа им, на тяхната изключителна човешка същност, на дързостта да побеждават обстоятелствата и на категоричността им да служат на честното слово. Винаги съм знаела, че ако искаш да се докоснеш до духовния ръст на един човек, научи повече за предизвикателствата, които е трябвало да преодолява в живота си. Приканвам и вас, разчитайки на документалното отразяване и на въздействието на думите, съдържащи се в писмото на Ботев до Кирил Тулешков – негов приятел. Пише му през една мразовита зима, когато поради неуспеха да стане учител в Българското училище в Букурещ, заради липсата на средства и отказа на неговия богат сродник Христо Георгиев да му помогне, той живее заедно с Васил Дякона в оная запустяла “ветраничева воденица” в покрайнините на Букурещ.
“Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ми не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът… Тие дни мисля да държа сказка в читалището “Братска любов”, но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордете ще легнем – той пее, сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!…”
Срещнали са се двама колоси на революционното дело и мисъл! Знаете ли как се нарича това? Съдба! Нищо не е могло да спре тези Апостоли на свободата, които са бързали да запишат имената си в историята на нашето освобождение, като се посветят на делото да привлекат и другите българи. В тези си усилия те изпълниха своята мисия на велики личности, като ни завещаха как всеки от нас може смислено да използва своя личностен и исторически шанс, така както успешно го направиха и те. Тяхното величие иде от пълното сливане на философско разбиране за дълг и жизнена съдба.Навярно заради това, зрелостта на техния житейски избор продължава да е все така недостижима за нас. Наистина, приятно би било „човеку да живее с подобни личности… които при сичкото това критическо положение”, за което става дума в писмото, пак си не губят дързостта и си не изменяват честното слово. Остава ни да ги носим в сърцата си и да ги следваме, защото те са част от нашата, българската идентичност.
