През годините, прекарани в българското училище, успях да опозная предизвикателствата на учителската професия. Стремях се да свързвам практическите примери и личния си опит с теорията и тенденциите в образователната политика на някои европейски страни. Вършейки това, констатирах един голям проблем в системата на българското училищно образование – отсъствието на оценка, свързана с преподавателите, които експериментират нови методи или работят по нов начин. Няма я институционалната подкрепа при популяризирането на техния опит, липсва приемственост, а оттам и – традиции, които да затвърдяват постигнатото. Случва се всеки път някой да започва отначало. И всеки път продължаваме да сме “изненадани” от резултатите в поредното проучване на PISA – българчетата не могат да решават проблеми и не се подготвят за решаване на житейски ситуации. Истината е, че ние си го знаем. И причината е не в децата, а в учебното съдържание, което системата им предлага – много теория, много академичност и…. много малко умения, чиито корени да са в ранната социализация. Решението е в твърдението на професор Де Боно, че развитието на успешно съвременно образование трябва да се свързва със съкращаване на времето за преподаване на информация, за сметка на увеличаване времето за преподаване на мисловни уменияи на компютърна грамотност.
Проблемът, свързан с неумението на голяма част от българските ученици да решават проблеми и задачи с практическа насоченост, директно ни препраща и към т.н. функционална грамотност. Тази грамотност е различна от т.н. базова грамотност, определяна като достатъчна за самостоятелно четене и писане. Но съществува още и необходима грамотност, която се свързва с равнището на социалното развитие в една страна и потребностите, провокирани от настъпващите обществени изменения. Но ние не бива да разглеждаме функционалната грамотност, отделно от базовата и от необходимата. Те са взаимно свързани. Става въпрос за надграждания, без които е невъзможно човек да развие и да реализира пълноценно и успешно своя потенциал.
Според определението на ЮНЕСКО, “функционално грамотен е този, който може да участва в дейности, в които грамотността е условие за ефективно функциониране на неговата група и общност и която му дава възможност да ползва четенето, писането и смятането за своето усъвършенстване и за развитието на общността.” Големият извод е, че от това как решаваме всички проблеми, свързани с изоставането във функционалната грамотност на днешните ученици, зависи развитието на страната ни утре.
Според мен, достигането на функционална грамотност – четивна, математическа и по природни науки, е равносилно на усвояването на умения за успяване. А системата за латерално мислене на професор Де Боно ги учи точно на това – да успяват, като инициират идеи, формулират и решават проблеми, създават и формират уникални мнения, преговарят и изграждат консенсус, тръгвайки от съвсем различни убеждения и виждания. Помага им да развият умения за анализ, тълкуване и осмисляне. В края на краищата – да умножават личностния си потенциал. Но такива умения не могат да се развият, ако българското училище продължава да е среда, в която се пренебрегват диалога и дискусионното говорене, а споделянето на идеи не се насърчава. А и информацията, която се предлага чрез учебното съдържание продължава да се идеализира и да се интерпретира като единствена гледна точка. Самото преподаване продължава да е трансфер, в който ролята на ученика е да заизустява учебното съдържание, чийто академичен стил затруднява възприемането му. Обучението е повече теоретично, а трябва да подготвя учениците за справяне с житейски ситуации. В същото време много наивно и елементарно би било да се надяваме, че ако заведем деца от провинцията в София, за да видят метрото, ще очакваме веднага да започнат да решават проблем или задача, свързана с него. Както казва професор Де Боно – не е достатъчно да чакаме натрупването на житейски опит, за да помъдреем. Според него, “мъдростта може да се преподава” и така учениците по-лесно и по-рано ще започнат да се справят с проблемите, които животът им предлага. Ключът е в придобиването на мисловни умения и въвеждането в българското училище на преподаването им по системата на професор Едуард де Боно.
Напоследък все повтаряме, че непрекъснато се увеличава броят на учениците с много ниско равнище на възприемане на текст при четене. Не е случайно, че посветих няколко публикация на тази тема. Сега ми се ще да заостря вниманието на факта, че към този проблем има отношение лошата традиция – ученикът да приема готова информация, да я заизустява и в най-добрия случай – да я резюмира, преразказвайки я. Анализът, аргументацията и дискусионното мнение ги затрудняват, а и не се стимулират кой знае колко. А решението е, че щом учениците се научат да мислят, ще се появи и разнообразие от мнения и идеи. И тъй като латералното мислене приобщава учениците към хуманистичните ценности, то усъвършенства техните умения да анализират и да правят оценки, укрепва самоувереността им. Самата система се явява инструмент и в ръцете на учителя за прилагането на ефективни учебни стратегии. Особено резултатни са те и по отношение на деца от семейства с нисък социален, икономически и културен статус. Използването й може да доведе до увеличаване потенциала и на тези деца. А кой добър учител не би искал това, след като подобен резултат е желан за всяка успяваща система?
Една от задачите на училищното образование е обучението по писане на текстове. Но как се практикува то? Какви са възможностите, които предлага днешното българско училище? Очевидно е, че трябва да започнем от определението за писането като система, която се основава на норми, стойности и практики. Познанията, които учениците получават са повече на теоретично ниво – умения за преразказване, знания за структурата на съответната ученическа работа, познания за различните стилове. И много малко за т.н. дискусионно писане в по-горните класове. А какво да кажем, че писането на текст изисква лингвистични и културологични познания. Защо? Защото знанията по граматика на българския език – синтаксис, морфология, фонетика, умението да се решават практически задачи, свързани с използването на езика, както и ценностната ориентация, са основополагащи за умението да пишем. Трябва да признаем, че сега се преподават повече филологически знания за езика (на доста академично ниво), но не се практикуват достатъчно умения за говорене и за писане. Комуникативно-речевите умения на по-голямата част от учениците са изключително занижени. Затова винаги съм отстоявала идеята да има отделни часове за преподаване на практически български език.
Изхождайки от определението на ЮНЕСКО за функционалната грамотност, което цитирах в началото, можем да стигнем до умозаключението, че гражданите, които успеят да я достигнат, предопределят нормалното функциониране, усъвършенстването и развитието на всяко общество. Ако тръгнем и от твърдението, че грамотността е социално умение, става ясно, че процесът на придобиване на функционална грамотност в българското училище е неотложна . И този процес трябва да протича с ясната убеденост, че участниците в него са мотивирани, осъзнават необходимостта да развиват грамотността си в интерес на собственото си успяване и в услуга на общността. Поради тази си значимост, с реформирането на българското училищно образование трябва да се ангажира цялото общество
