Патриархът на Русия си тръгнал огорчен. Според мен той беше ядосан, „че в официалната риторика на представителите на държавата наравно с Русия същата роля се оказва, че са играли Полша, Литва, Финландия”. Това означава, че той е недоволен от споменаването на останалите жертви, които са различни от руската националност. Нещо повече – той ни “препоръча” “тази история на София да “изчезне от политическия ход на България”. Подобно политическо говорене е най-мeко казано, некоректно и небогонравно.
Руският патриарх каза още нещо: ”Никаква политическа коректност не може да оправдае лъжлива историческа интерпретация.” И тъй като съм човек, за когото политическата и историческата коректност са много важни, сами решете дали моята гледна точка – не съществуват исторически пречки българската държава да изразява признателност към днешната държава Финландия, е коректна в исторически план. Приемете следващите редове, които са резултат на мое набързо извършено проучване на факти и събития, като знак на личното ми преклонение пред безкористната жертвоготовност на финландските бойци в Руско-турската война през 1877-78 година.
Позоваването на Финландия в изявлението на руския патриарх не е случайно. Отношенията между Русия и Финландия винаги са били обременени от общото им историческо минало. И Финландия, както и България, е била почти шест века под чуждо влияние – шведско и руско. Когато през 1809 година Русия окупира Финландия, тя е обявена за автономно Велико княжество. Почти цял век – до 1917 година, се ползва с правата на автономия и има свой парламент и правителство. Ето първото основание българите да изразяват своята благодарност към днешната държава Финландия, тъй като Руско-турската война 1877-78 година е свързана с този период от финландската история.
Лейбгвардейският финландски полк е включен в състава на Руската армия с лична уния(съюз) между Финландия и Русия, което е второто основание. Това че финландците се бият на страната на Русия и под руско командване, не ги лишава от националното им самосъзнание и не е причина да не говорим за финландското участие. Този исторически факт може само да доказва, повтарям – безкористния жест на тогавашното финландско правителство, пращайки 900 бойци да се бият за освобождението на един народ, далече от родната им земя. Между другото – тогавашната финландска армия наброявала 1000 бойци! 900 от тях тръгват за Балканите! Полкът се състои от четири роти и е част от Западния отряд, който участва в боевете за Плевен. Финландските бойци проявяват изключителна храброст, а 24 от тях оставят костите си край село Горни Дъбник. Много умират от измръзване и болести. Полкът взема участие и в преминаването на Стара планина, както и в превземането на София и Пловдив. Между другото, извън този полк, в руската армия са участвали и още няколко хиляди финландци.
Финландци са и шест генерали, десетки полковници и командири. Най-известен е генерал Казимир Ернрот, който е командир на 11-та пехотна дивизия – освободителката на Търговище. Любопитен факт е, че след войната ген. Ернрот и полк. Радигер са военни министри на Княжество България. Генерал Ернрот е бил военен министър (1880-81), министър-председател на България (1881) и вътрешен министър (1881). Това е уникален исторически факт и за самите финландци! Самата аз, ровейки се в темата, бях изненадана, че човекът на коня със сабята от паметника на цар Освободител е на генерал Ернрот, който е национален герой на Финландия. За герои са обявени и всички завърнали се живи финландски бойци от Лейбгвардейския полк. След завръщането си, един от тях открива фабрика с името “Плевна”, а българското сираче, което те отвеждат по обратния път към родината, след години става диригент на националния военен оркестър на Финландия.
В много финландски народни песни героизмът на финландските войници е възпят с чувство на национална гордост. Финландците помнят имената на всички загинали “в планините на Балканския полуостров”, както се пее в един популярен техен военен марш, който е включен в програмите на училищното им образование. И ние трябва да продължим да ги помним и да не пропускаме под чужд натиск да ги споменаваме не само на трети март. Защото единствено говоренето за жертвите, основано на исторически факти, е коректното политическо говорене, основано на истината. Другото е опит за оскверняване паметта на загиналите герои.
Самият патриарх Кирил казва, че ”не може да има никакви политически и прагматични причини тя (истината) да бъде премълчавана днес или лъжливо интерпретирана”. И аз мисля така, но не мога да си обясня как един православен може да се поддаде на политически причини и на лъжливо интепретиране?След 140 години eдин високопоставен руски православен духовник предпочете политическата некоректност и демонстрира имперско самочувствие, опитвайки се да заличи участието и на други националности в тази война. Та нали на него принадлежат още думите: ”Ако говорейки за дружбата, ние забравяме за жертвите, които са били дадени за Освобождението на България, тогава тези думи престават да имат значение”. А сред тях няма ли и украинци, румънци, поляци, литовци, финландци, сърби, черногорци… Защо си противоречите, патриарх Кирил?
С това си изявление руският патриарх жертва за втори път скъпите нам жертви за Освобождението на България, макар и принадлежащи към други по-малки народи и които не са от руска националност. Политическото говорене на патриарх Кирил потвърди целта и характера на неговото посещение. Няма никакво съмнение, че то е част от хибридната война, на която Кремъл много разчита в опитите си да разтури европейска България. А дали беше правомерно това изказване на руския патриарх, да отговорите оставям на вас? Що се касае и до това, а трябва ли българската държава да остане безмълвна по отношение на такова грубо политическо вмешателство, директно адресирано към българското политическо и държавно представителство, оставям също на вас?
