Правилникът на Народното събрание е нормативен акт от висок ранг и е със статут на вътрешен акт. Приема се на самостоятелно основание съгласно Конституцията на Република България (чл. 73. Организацията и дейността на Народното събрание се осъществяват въз основа на Конституцията и на правилник, приет от него.) и урежда вътрешната организация и дейността на парламента, т.е. урежда процедурни и административни въпроси за работата на институцията. Предстои депутатите да приемат правилника на 52-то Народно събрание. По този повод изтече информация за промени в досегашните текстове, които някои депутати определят като скандални, защото водят до ограничаване правата на опозицията.
Съкращават се всички срокове за запознаване със законопроекти – преди комисии, преди зала. В досегашния правилник се изискваше 72-часови срокове. Това мнозинство иска да ги съкрати до минимум или изобщо да ги премахне. Мнозинството ще може да си ги внася без гарантирано време за тяхното разглеждане.
Дори извънредните точки ще се внасят без председателски съвет. И ако случайно някоя група поиска почивка, за да реши как да действа при едно или друго решение, ще се разрешават само 10 минути, а не 15, както досега). Опозицията няма да има думата. Тя е опозиция, за да мълчи. А и когато иска да говори, за да каже нещо, парламентарното мнозинство не е длъжен да я слуша и да се съобразява с нея.
Впечатляващо е и противопоставянето на мнозинството на предложенията за временни комисии. Само напомням, че сформирането на временни комисии е конституирано в чл. 79 (3) Временните комисии се избират за проучвания и анкети. „Прогресивна България” направо ги забранява, за да избегне всеки път да обяснява защо не подкрепя сформирането им, ако има такова предложение. За временна комисия ще трябват 48 подписа (т.е. дори да бъде предложена от опозицията, която е раздробена, ще трябват допълнителни подписи, които може да не са сигурни. Но и да се стигне до предложение след събиране на необходимите 48 подписа, пак няма никакви гаранции, че тя ще бъде вкарана в дневния ред дори в „деня на опозицията“.
Знаем, че всеки народен представител може да отправя писмени или устни въпроси към министрите или министър-председателя, на които те са длъжни да отговорят в определени срокове. А в т.н. Ден на опозицията не е сигурно, че ще могат да се правят и изслушвания на министри, защото те ще идват, ако пожелаят. А и ограничението от две отлагания на въпрос се отменя. Министрите ще могат да отлагат явяването си колкото поискат и да се крият от контрола на опозицията. Контролът на опозицията върху изпълнителната власт е основен демократичен механизъм, който гарантира прозрачност, предотвратява злоупотреби и осигурява политическа отговорност. Той се осъществява най-вече чрез парламентарни инструменти, гарантирани от Конституцията на Република България и правилника за дейността на парламента.
Освен парламентарния контрол, законодателната инициатива на опозицията също е засегната. Вече законопроектите на опозицията няма да се гледат едновременно с тези на управляващите. В предишни парламенти, за да се отдели един законопроект от други със същата тема, трябваше 2/3 мнозинство на етап разглеждане в комисията. Но тъй като в никакъв случай опозицията няма да има такова, махат това по-високо мнозинство. Т.е. законопроект на опозицията може никога да не стигне до разглеждане. Така на парламентарното мнозинство няма да му се налага да обяснява защо отхвърля техен законопроект.
Чрез парламентарните комисии опозицията може да изисква документи, доклади и изслушвания от ръководители на регулаторни органи, министерства и агенции. В тази връзка се премахва и задължението на институциите да предоставят документи на народните представители. Така се зачертава принципа на прозрачност и се спуска пълно затъмнение за дейността на управляващите. Означава, че опозицията ще бъде ограничена откъм достъп до документи, свързани с проверка на сроковете за изпълнение, да не говорим за достъп до класифицирана информация.
Имаме ли основания да твърдим, че с горните промени управляващото мнозинство изразява авторитарните си (все още) забежки, търсейки всички начини за избягване контрола над държавното управление, осъществяван през правата на опозицията? Не сме ли изправени, предвид голямата концентрация на власт в едни ръце, пред риска – изпълнителната власт да е доминираща спрямо останалите власти, т.е. законодателната и съдебната? Къде тогава отива принципа за разделение на властите? Дали целта не е и чрез изброените по-горе промени да се маргинализира ролята на парламентарната опозиция за сметка на вихреща се пропаганда и популизъм от страна на управляващите?
Запознати с промените коментират, че те се предлагат без мотиви или там, където ги има, те се изчерпват с няколко изречения. В този контекст, искам само да припомня, че правата на опозицията, която е част от процеса, осигуряващ плурализъм, се гарантират и от Конституцията. Визирам Чл. 11. (1) Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.(2) Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна. Така възниква въпроса дали с тези промени парламентарното мнозинство от 131 депутати на ПБ, не се цели точно в това? При все че при демокрацията правата на опозицията са гаранция за един от основните демократични принципи – политическият плурализъм, а и така се гарантира принципа за разделение на властите.
