Отдавна не съм писала по темата кой ни управлява и как го прави. То няма и какво да се коментира. Oсвен че от година нещата, свързани с държавността и с правовата държава са отчайващи като процес и обществена практика. Отчайващо е за страна – членка на ЕС и на НАТО, която безспорно доскоро покриваше критериите и управлението й се ползваше с доверието на нашите съюзници и партньори. Но нали знаете, че ние, българите, ако най-много умеем да правим нещо, то е сами да подклаждаме или да поддържаме огъня, който гори под краката ни. Знаете какво имам предвид – фейковете, писани на наша почва от знайни и невидими задкулисни “герои”, и разпространявани като доноси от “троянските коне” в ЕП, изпратени там с гласовете на български избиратели. А днес българската държава се държи като „свободен електрон” – като необвързана, и ако може да е без всякакви задължения и без участие в инициативите за европейска солидарност. Но дали вербалната заявка за солидарност е достатъчна, за да засвидетелстваме нашата лоялност към съюзниците и към европейските ценности. Защото те не са думи, изпразнени от съдържание, а се изразяват в покриване на определени стандарти на управление и съблюдаване върховенството на закона.
Поведението на българските правителства – и служебните, и настоящото, видимо ни отдалечава от следваната от много правителства преди това, линия на сцепление ссъ съюзниците ни от ЕС и НАТО. А когато на километри от нас се води пълномащабна и жестока война – и по поражения, и по човешки жертви, вече нищо, свързано с държавността и управлението не изглежда така просто от гледна точка на солидарността и на морала. Все по-ясно става, че не това е правителството и не този е премиерът, които могат да изведат народа и икономиката ни. Причината е ясна – некомпетентност, която не е в състояние да се справи във време без кризи, няма никакви шансове да го прави успешно в условия на няколко кризи и на фона на война. Защото тази война се отразява като цяло и на протичащите вътрешни обществени процеси. Няма как да подценим и протичащите промени в психологическия статус на българските граждани, защото кризите и войната винаги пораждат страхове за утрешния ден. В такива случаи определящи са две неща – реализирането на адекватни политики и на съпътстваща комуникационна стратегия.
Засега нямаме нито едното, нито другото. Действията на правителството вървят след събитията и закъсняват. А събитията се развиват с динамика, която управляващите нито проследяват, нито реагират своевременно, нито екстраполират резултатите. Липсата на политика на прогноза за отражението на войната, означава едно – дефицит на управленски капацитет и на потенциал да се анализират процесите. Сами разбирате, че става дума за изходната точка при формулиране и реализиране на всяка политика, основана на потребностите и на неотложните управленски задачи. Засега правителството успешно успява да провокира у българските граждани единствено усещане за несигурност, за неовладяване на ситуацията и за подозрение, че в правителството липсва комуникационен център за интегриран подход. Доколкото това мое мнение се гради върху критерия за успешно управление – следване на ясно формулирани и политики, той в никакъв случай не е съотносим към начина, по който днес се управлява България.
Когато войната е на няколко стотин километра от България трябва да се действа като в екстремална ситуация. Затова всичко, което разединява нацията или поражда такъв резултат, е не само неадекватно управленско действие, но също не работи по посока на националния интерес. Неговото следване винаги играе ролята на терапевтичен инструмент за разсейване на страховете и вдъхва увереност, че държавата в лицето на правителството си знае работата. В този контекст няма как да пропусна въпроса – а кой е българският национален интерес? Въпросът е отворен и както обикновено – има много и различни отговори. Но един от тях звучи най-убедително – да следваме поведение на държава-членка на ЕС и на НАТО. България трябва, и е длъжна да се придържа към статута си на суверенна, демократична и правова европейска държава. Вече чувам гласове как да стане това, като сме толкова малки? Не сме малки, защото има по-малки от нас европейски държави. Ключът е не в мащаба на територията или в числеността на населението, а в начина, по който присъстваме в международните отношения. Политическият елит, който управлява лидерските държави в Европа разчитат на ясното артикулиране на позиция. В този момент българското правителство не само е лишено от такива личности, но и за да сме натикани на сегашното място по дефицит на лидерство и управленска представителност, го дължим точно на него. Пропускам коментара какъв човек е премиер, какви хора са в правителството и кой е на върха на държавата. И най-после трябва да се разбере, че ние не сме присъдружни на Русия и на нейния национален интерес, а само на нашия. Означава да сме там, където ни изпрати направения преди трийсет години избор – в ЕС и в НАТО. И още по-ясно – ние членуваме в тях, не сме партньори, а съюзници и трябва да се държим като такива.
На кого още не му е ясно, че предизборният балон, наречен ПП, както и цялата тази “политическа борса” на режисирани задкулисни партийни проекти, се спука. Предизборно раздаваните “залъгалки” се оказаха илюзия, фантастична приказка. Вече с месеци се анализира, картотекира…., а на “мегдана” все още няма нищо. Единствената държава без одобрен План за възстановяване. Рекордни цени, инфлация и много харчове без те да бъдат реално усетени от хората и от бизнеса. На този фон правителството е заето не с реализирането на политики, а гони темпове за овладяване на държавата с назначаването на “наши хора”. Това е дневния ред на правителството, което се раздира от противоречия. И това вече не само не се крие, но се регистрира и публично. А и какво тук значи някаква война в една европейска държава? Едва на 14-я ден от нея правителството се събуди и се заговири за някакъв щаб. До този момент, а и сега ние сме единствената държава, без ясно формулирана политика за украинските бежанци. Пълна институционална немощ! А и погледнете с какво ни занимава парламентарното мнозинство – как да лиши и да ограничи политическите права на една категория български граждани – кадрите в системата на училищното образование! Ние Венецуела ли сме, Северна Корея или Русия? За да ни приближи по-бързо до тях ли, правителството работи “проактивно” и “авангардно”, прилагайки “иновативни” репресивни подходи на посегателство върху вече постигнатото от българската демокрация? Политическият натиск е само щрих от тази тенденция в общата картина.
Никое успешно управление не се измерва с пиар акции за изразяване само на съпричастност към българските граждани или към бежанците – жертви на жестока война, чията цел е изтреблението на украинския народ. Балгарските граждани имат нужда от отговорни политики за справяне с кризите, които трябва да се управляват, а не да се задълбочават поради бездействие и некомпетентност. Украинската държава и нейните граждани имат нужда не само от артикулиране на съпричастност, а и от българска политика в извънредна ситуация, защото помним онова време, когато наши предци от Одринска и Беломорска Тракия са преживяли същия ужас да са бежанци, напускайки родния дом и земята, на която са били родени и са живяли. Да не забравяме защо част от днешната украинска нация са и наши сънародници, които през различни периоди от историческото ни развитие също са били бежанци. И тогава те са получили не само морална подкрепа, но и условия да устроят новия си живот. Днес става въпрос за същото – имам предвид всички измерения на конкретна политика относно бежанците. И тя трябва да е своевременно артикулирана – във всичките й хуманитарни аспекти, уредени от международния правен ред и от националната ни политика. Говорим за един човешки ресурс, който се нуждае не само от хуманитарна закрила, но и за адаптация и вливане в трудовия пазар на България. Много от тези жени, тъй като те са преобладаващи, са висококвалифицирани и може да се окажат необходим ресурс за много отрасли в българската икономика. Необходим е комплексен подход, за който засега това правителство не показва капацитет, че може да го приложи.
