Утре се навършват тридесет години от първата опозиционна проява по времето на режима на Тодор Живков. Нейн организатор е неформалното гражданско сдружение “Екогласност”. Какво се случваше в действителност можехме да научим от телевизияТА, радиоТО и от няколкото вестника, които се издаваха тогава. Информацията се изчерпваше в няколко изречения – “група граждани” са връчили петиция в Народното събрание срещу строителството на хидротехнически съоръжения в Рила. Преди връчването на петицията те направили шествие до Народното събрание. Никакви други подробности, а за коментар – и дума не можеше да става. Така беше тогава – с типичния телеграфен стил на информационно отразяване трябваше да се поддържа усещането за съществуването на спокойствие и ред в държавата.
В същото време ставаше дума за събитие, което беше необичайно за времето на оня режим. Много по-късно от разнопосочна информация се разбра, че в протестното шествие са взели участие между 3 и 7 хиляди граждани, Някъде ми попадна и социологическо проучване, проведено сред софиянци, според което всеки пети бил заявил, че е участвал. Но едно е сигурно – без никакво съмнение, събитието е с масов характер и илюстрира необикновена и мобилизираща енергия, обхванала участниците. Протестната акция, чийто повод е споменатата подписка против строителството на водни каскади във високите части на Рила, които застрашават реките Рила и Места, е в действителност първи масов уличен натиск, упражнен върху властта – невиждана дотогава гражданска реакция!
Можеше ли разрешение за това шествие да не бъде дадено? Имаше едно конкретно обстоятелство – в София по това време се провеждаше международна конференция, но по-важното беше, че облаците над главите на управляващата комунистическа партия се сгъстяваха. Натискът идваше отвън, и правителството на Живков го усещаше много силно – както от Изток, така и от Запад. “Вятърът на промяната”, който много скоро щеше да обхване цяла Източна Европа, започна да се усеща и тук. И без да навлизам в коментарен анализ кой и как е режисирал този процес в България, дали е бил спонтанен и доколко е десидентски, ще спомена само, че на същата дата, но година по-рано в Софийския университет беше учреден “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”. Доколкото си спомням обаче, не съм чула някой от тогавашните му учредители и участници да са поставяли под съмнение управляващия режим и социализма като доктрина. Говореше се за демокрация, за предотвратяване на екологичния проблем, свързан с Русе и спирането на споменатото строителство на хидротехнически съоръжения за ВЕЦ-ове в Рила и т.н.
По това време в Източна Европа продължаваше да е все така неспокойно. В Прага бяха организирани най-масовите размирици с участието на студенти и ученици от средните училища. Картината беше същата и в останалите източноевропейски страни. Организираха се първите “Кръгли маси”. Новите демократични сили поставяха въпросите за правата и свободите на гражданите, за отмяната на ръководната роля на комунистическите партии в чл.1 на техните конституции. Така беше и в България. Политическата тенденция се променяше. В края на октомври, външният министър Петър Младенов беше подал оставка. Официалната информация за мотива му – в знак на протест срещу управлението на Тодор Живков. Може би за някои е звучало правдоподобно, но не беше трудно да се досетим, че това беше сцена от познатия сюжет за спасяването на комунистическия режим и за задържането на властта. Ставаше въпроз за мероприятие, но колко бяха онези които се досещаха или разбираха, не мога да ви кажа. Вероятно тези, които го предусещаха, организираха и масовото шествие по улица “Раковски” до градинката пред кафене “Кристал” в София. Но на 3 ноември едва ли никой от нас е подозирал, че точно след седмица Тодор Живков ще падне от власт. Може би само сме се надявали, че все някой ден и това може да се случи.
Бъдещето на режима изглеждаше несигурно, а комунистите се надяваха бурята да отмине България. Но истината беше само една – комунистическите режими бяха под заплаха, а Източна Европа я очакваше разпад. На 9 ноември падна Берлинската стена – символът на разделението между Изтока и Запада. БКП се уплаши, и за да опази себе си, реши да вземе събитията в свои ръце, като пренесе в жертва Тодор Живков. На десети ноември 1989 година той подаде оставка. Дали е оставка или той самият е изненадан, но съществува един кадър, запечатал този момент, в който се вижда странното изражение на лицето му. Вероятно – на изненада или на недоразбрал за кого се отнася изреченото току-що. Или е озарение, че все пак е някаква грешка, която много бързо ще бъде поправена…
Всъщност бурята, преминала свободно през границите на източноевропейските държави, и устремила се към България, вече беше ни застигнала. Стартираше процес на консолидиране на демократичните сили, които търсеха излаз за народната енергия. Беше учреден “Клуб в подкрепа на гласността и преустройството, оглавeн от Жельо Желев. А на 18 ноември неформалните организации проведоха първия си масов митинг, когато около 100 000 души изпълниха площада пред катедралата “Св. Александър Невски”. Негови организатори бяха КТ “Подкрепа”, “Екогласност” и “Клуба за гласност и преустройство”.
Тридесет години ни делят от оня трети ноември – половин смислен живот… Написах тези редове, за да не забравяме какво ни се е случило, но и да знаят и помнят по-младите. Защото трябва да говорим, да пишем, да четем, за да не забравяме миналото. Нали помните какво е казал Апостола:”Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.” Защото няма и как по друг начин да преценим къде сме днес, какво и защо ни се случва, но и за да изберем за себе си и за нашите деца онова бъдеще, което искаме. А и нека вече да не бъркаме “премяна” с “промяна”…
