ТРАКИЙСКИТЕ БЕЖАНЦИ – СТРАДАЛЦИ

тракийските бежанци
Време за четене: 6 минути

Първа част

И по майчина, и по бащина линия моята голяма фамилия са бежанци от Тракия. Предците ми преживяват всички трагични събития, свързани с военните действия на отряда на Енвер бей по посока на Одрин. Семейството на майка ми, която е родена по-късно в България, е живяло в село Караамза (Карахамза), което тогава се намирало в Лозенградския санджак и на 71 км от Одрин, върху южните ридове на Дервентските възвишения. В началото на XX век то е включено в обиколките на поп Пею Делчев, на свещеника Петър Киприлов и на други будни и просветни българи, които обикаляли Лозенградските села и привличали учители, свещеници и кметове (старейшини) за каузата на революционната борба. Населението му участва активно в Илинденско-Преображенското въстание. Селото се споменава в чл. 6 на Санстефанския мирен договор в частта,  описваща граничната линия  на българското княжество, “трасирана по направление на град Чирмен и като оставя на юг град Одрин, през селата Сюютли, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже, до реката Теке дереси.”

Според академик Любомир Милетич (“Разорението на тракийските българи 1913”), през 1912 година в Караамза са живели осемдесет български семейства. А според други източници те са били деветдесет. Имало е начално училище и българска църква “Св Костадин и Елена”. Едно от тези български семейства е било това на моята баба Дана. Тези семейства, бягайки през 1913-та година от турските зверства и преследвани от турската войска и от башибозука, изоставят дом и имоти. Семейството на баба Дана също се изселва, за да се установи в село Ичме (дн. Стефан Караджово). Пристигат само с дрехите на гърба си. Имотите им остават там, където семейството й никога няма да се върне.

По башина линия родът ми е Ибришинови. За съжаление името на тази фамилия се изгубва, когато баба и дядо пристигат в днешния град Елхово (Къзълагач). Корените са от село Еникьой, Одринско. Намира се в Източна Тракия, на десния бряг на река Ергене, вилает Одрин, на 15 км от Узенкьопрю и на 80 км от Одрин. Съществуват данни, че през 16 век Еникьой принадлежи към т.н. дервенджийски села. През 1595 година султан Мохамед III издава ферман за задълженията на група населени места, заселени с християни (българи) – да  пазят пътя, който е вървял покрай Тунджа, свързващ днешния Ямбол с Одрин и Цариград. Срещу това си задължение населението получавало някакви гаранции за сигурността си. Селото плащало като десятък една осмина от добитото жито.

Според книгата “Проучване на село Еникьой” от Христо Шивачев, Рахила Спирдонова – Любомирова, Стойчо Тортоланов (2008), която е основен източник за повечето исторически факти в тази публикация,  съществува легенда, че основателите на селото са българи от Търново. Те дошли по тези места, след като България пада под османско робство, за да търсят подходящо място за кюмюрджийство. В Узункюприйско те образуват три села: Арнаутдере, Студена вода и Райково, разположено край река Ергене. Тези села били много малки и не могли да се съпротивляват на турските и черкезките нападения. Затова се обединяват по-късно в село Еникьой, което преведено на български означава Ново село.

Пак в същия източник е посочено, че селото е възникнало след чумна епидемия през петнадесети век. Тогава оцелялото население на пет български села (а някъде са посочени, че те са седем) – Карлуково, Тъпанаря, Студен кладенец, Райково, Дебър, изоставят родните си места и основават Еникьой, т.е. Ново село. Интересното е, че те са съществували далеч преди завземането на тези земи от османските турци. В тях живеело население с чисто български състав. С изцяло българско население е и нововъзникналото. Затова някъде се среща още и с имената Булгар Еникьой и Булгар кариеси (Българско село). В османските данъчни регистри селото се водело и като Енидже Карлово, но и с другото име – Карлуково (Кърлък). На турски език “карлъ” означава “снежен, бял”, което според мен е препратка, че в него наистина са живеели само българи. Казва се още, че за пръв път в иджмал дефтер от 1626 – 1627 г. се посочва името на селото като Еникьой и точното му местонахождение в каза Джиср-и Ергене (Узункюприйско).

Размириците в турската империя през осемнадесети век се отразяват на живота на българското население. Много източници споменават за изгорени български села. В “История на Македонско-Одринското опълчение”, 1919., т.1, четем: “Бастисани са от башибозуци и помашки отряди големите села Доган Хисар, Дервент, Еникьой, Балъкьой, Сачанли, Манастир…” Много българи са прогонени от кърджалийски набези и са принудени да се защитават сами от техните грабежи и издевателства. В цитираното “Проучване на село Еникьой, Узункюприйско” пише за това как еникьойци изградили колиби в гориста местност в един дълбок дол – Юверлак дере. Дерето е ясно обозначено в югоизточния ъгъл на паметната скица на местностите, приложена към току-що споменатия източник. Там се укривали от евентуални нападения на кърджалии, еничари и даалии. За целта, на близкия висок хълм те поставяли наблюдатели, които при опасност удряли с тъпани. По този начин известявали на съселяните си за опасността и те бързо се укривали в тези колиби. Така се спасявали от физическо унищожение. Изглежда, че и по времето на баба ми тази традиция се е запазила. Тя ми е разказвала как като дете, а и по-късно, се криели в дерето. Щом чуели силните удари от тъпани, хуквали да бягат към дола. Когато всичко отминело, те се завръщали в селото. Заварвали къщите и имотите ограбени, а някои – и опожарени. Но те били работливи, а земята им – плодородна. Изкарвали реколта по три-четири пъти в годината. Хамбарите им били винаги пълни. Успявали бързо да се съвземат след всяко нападение. И така – до следващите османски набези..

През 1878 година Берлинският конгрес променя коренно границите на Санстефанска България и Еникьой остава извън българската територия. Турските власти започват да заселват по българските селища турци, черкези и татари. Еникьой става обект на заселването, поради това, че имало най-голямото землище. Интересен е фактът, свързан с купуването на земя от жителите на селото. Когато след поредната чумна епидемия българите от селата Карлуково, Студен кладенец и Дебър ги изоставят и образуват новото село Еникьой, землищата им са дадени на спахия, който образува чифлик, наречен “Добрали Чифлиги”.  Това положение продължава до ликвидирането на спахийството с Хатишерифа от 1839 година, и разрешаването на покупко-продажбата на земя – с Хатихумаюма, от 1856 година. Турското правителство връща землището на село Карлуково на внуците – наследници на бившите собственици на тази земя. А притежателите на “Добрали чифлиги” предлагат на еникьойци да закупят чифлика, заедно с мерата, но в определени граници. Еникьойци се съгласяват и правят пазарлъка за 23 920 дка, както и за още 143 060 дка – останалите ниви, пасбища и др. Това им позволявало да отдават под наем за презимуване на говедата и овчите стада на други стопани от близки и далечни земи.

В Еникьой е живяло изключително будно българско население. В резултат на войните между Русия и Турция, от отстъпените територии на Русия започват да се изселват турски граждани, черкези и татари. Османските власти започват да ги заселват по българските селища (1860 – 1861). Село Еникьой става обект на такова заселване от страна на специалната Мухаджар комисия, която се създава за тези цели.  Причината – селото притежавало най-голямото землище. Еникьойци били заплашени да загубят земя, която те притежавали от векове. За да я запазят, трябвало спешно да си изкарат крепостен акт, който да узакони землищата на петте села, изчезнали след чумната епидемия. Успяват за кратко време  да се снабдят с документ за собственост и така изпреварват заселването на бежанците – турци, черкези и татари, за които вече било невъзможно да се установят там. Така еникьойци  успели да опазят земята си българска.

Еникьойци били трудолюбиви и земята за тях била свещена. Те притежавали землени участъци и в местността Адата (Остров), образувана в коритото на река Ергене. След Кримската война турските власти правят опит и нея да им отнемат. В годините, когато се борят за опазване на землището си от турските бежанци, тази местност не била включена в документа за собственост. Когато през 1911 години мухаджир-комисия от Узункюпрю решава да отнеме Адата, за да настани там отново бежанци, еникьойци не са уведомени. Те и този път се обединяват, за да защитят земята си. Съставят протокол според тогавашната процедура и го представят в съда в Узункюпрю, който го отхвърля. Еникьойци обжалват в Одринския съд, но той потвърждава решението и дава 11 дни за обжалване. Това е един много кратък срок и еникьойци решават да изпратят двама представители в Народното събрание на Турция. Тези представители са Георги С. Джонжоров и учителят Стою П. Ибришинов, който е от рода на дядо ми Никола. Същите се срещат с народния представител Хр. Делчев от град Серес и му разясняват решението на съда. Отпечатват го и предоставят на всеки народен представител по един екземпляр. Още същия ден народните представители разглеждат молбата на еникьойци и решават, че не може да се отнеме нещо, което е владяно по предоставените документи.

Този случай бил поредната голяма победа на еникьойци, които не позволили в селото и в землището им да се настанят турци, черкези и татари. Последвали години на тежка борба за опазване на българското самосъзнание и за териториална принадлежност към родината – майка България. По сведения от различни източници и по личните спомени на Антон Арнаудов – член на Одринския окръжен революционен комитет и пръв негов агитатор, село Еникьой е взело активно участие в революционните борби. Това се подразбира и от факта, че при посещението му по повод на агитационна работа, успял да се свърже със свещеник Никола и други съмишленици. Тях той привлякъл за каузата на революционната дейност. Селото също се цитира многократно в източници, посветени на Илинденско-Преображенското въстание.

Село Еникьой е родно място и на двама видни българи – духовници. Един от тях е Никола С. Шивачев, бъдещият Ловчански метрополит, под името Антим. Той е роден през 1884 година. Началното си образование завършва в Еникьой,  а гимназия – в  Узункюпрю, както и Мъжката реална гимназия в Одрин. Продължава образованието си в Цариградската духовна семинария. През 1908 година заминава със стипендия от Светия синод за Австро-Унгария, където учи в Богословския факултет, а по-късно – в Историко-философския. Получава званието “доктор по философия”. През 1914 година се връща в България. Заема различни духовни и преподавателски длъжности, а през 1937 година е избран за Ловчански митрополит. А другият е митрополит Софроний Великотърновски. Той също завършва началното си образование в местното училище. После учи в Дедеагач и в Одрин. Завършва Цариградската духовна семинария и Киевската духовна академия (1912). Специализира каноническо право в Страсбург. От 1935 година е Великотърновски митрополит. В годините на комунистическата власт проповядва активно и поради тази причина е в конфликтни отношения с властта.

Училището в Еникьой датира от 1855 година. От доклада за учебното дело на българите в Тракия през учебната 1899-1900 година става ясно, че в село Еникьой има 320 български къщи, 67 ученика в три отделения с учител Щилиан Кръстев. За учебната 1908-1909 година се дава сведение, че има 79 ученика и 21 ученички, разпределени в забавачницата – 9, в първо отделение – 35, второ – 7, трето – 11, четвърто – 16 само момичета. Учители са Г. Манчев и Н. Тодорова. (за повече подробности, виж “Проучване на село Еникьой”, 2008).

Селото е първото, което през 1871 г. отхвърля гърцизма и признава Екзархията. По съобщение на вестник “Курие д’Орион”, еникьойци не припознават димотишкия гръцки владика и не му плащат данък владичина. В селото отдавна се било отслужвало на църковно-славянски език и то благодарение на свещеник Рашко Заев, който бил същевременно и терзия, и говедар. Наистина, въпреки опитите на гъркоманите да наложат гръцки език и в преподаването в училище, по данни на споменатия вече литературен източник, българският език успява да си пробие път само в Еникьой.

Към втора част ->>

error: Свържете се с автора за разрешение!!