Изборните резултати са категорични, че народният вот нарежда на първо място коалиция ГЕРБ-СДС. Всяко друго твърдение е за привличане на вниманието – като оня герой от вица, в който eдин човек разказва как оживял от експлодирал във въздуха самолет. Всеки може да прави различни интерпретации, но избирателите виждат числата. А те казват, че на първо място е коалицията ГЕРБ-СДС. Да се твърди нещо друго е не само несериозно, но и не е конституционно. Да се самообявиш за победител, защото мразиш ГЕРБ, а заедно с нея и още 800 000 български граждани, е твърде неясен канал за изразяване на политическо отношение. И как го правиш – механично събираш всички останали под една фуражка с внушението, че те са едно цяло. Звучи ми “анекдотично” и предполагам, че е изолиран подобен случай в европейската практика. Опитът чрез говорене да се извади някакъв виртуален резултат от тези избори, така че да обслужи тезата за т.н. “протестен вот” е най-меко казано – смешен! Аз оставам на моята позиция, че такъв няма, а онова социологическо твърдение за 70-80% българи, които подкрепяли “въстанията” бе опровергано. Няма единен протестен субект, не се появиха и нови лица, а процентът на негласувалите остана същия. Избирателната активност даже е намаляла с около 4% спрямо изборите от 2017-та година. Факт е, че резултатите илюстрират едно фрагментирано българско общество, но нали това е демокрацията. И може ли това да е неин дефект? Или по-скоро става дума за дефицит на политическа култура и на неясни или липсващи послания, отправяни към избирателите?
Спечелилите многократно по-малка подкрепа от първия да твърдят, че са победителите доказва едно – има български политици, които не са на нивото нито на българския избирател, нито на изискването на закона и на нормалното мислен. Защото какво виждаме в изборните резултати? Като изоставим всички възможни варианти на субективните внушения – те ни казват, че изборът на голямата част от българските граждани е бил емоционален, предвид липсата на програми и предизборен диалог с тях. Поставяйки коалицията ГЕРБ-СДС на първо място, избирателят казва кой не е готов да получи цялата власт и да управлява. Трябва да положат политическо усилие за диалог с първия, за да постигнат някои от предизборните си обещания. Представяте си, нали? Изборите са като компютъра, който отразява обществените настроения. Този компютър е неутрален и обективен. Всичко, извън числата, които виждате на екрана са интерпретации. Това че ако някой е решил да обслужи тезата за “общ протестен вот”, поставяйки под една фуражка всички без ГЕРБ-СДС, не ги определя за победители. Имали са възможност да го направят, но не са го направили. И сега щеше да се види ясно онова, което в момента им се привижда.
След проведени избори винаги се оформят два полюса – на управляващи и на опозиция. Затова непосредствено след приключването им, ако победителят не може да формира самостоятелно парламентарно мнозинство, започва да тече диалог с останалите парламентарно представени. Никой няма право да елиминира в тези избори вота на онези над 800 000 български граждани, гласували за ГЕРБ-СДС. Политическият диалог е част от демокрацията. И винаги има някой, който “да центрира топката”, а в една демократична държава това е първият, спечелил изборите. Субективното и предизборно “не ви искаме” отива във фризера, защото над всичко е реалният народен вот. Заиграването с него и след обявяването на изборните резултати започва да работи срещу онези, които са решили, че са Бог и те са истината. Бог са българските граждани с техния вот, а депутатите са техни слуги. И като такива, те трябва да изпълняват своята роля.
Да вадиш като фокусник от джоба си диви гълъби и да си представяш, че те са пощенски, може да се определи като непродуктивно реагиране на преките възприятия за ситуацията. Казвам това, защото в латералното мислене има един принцип, че най-правилните действия и решения се вземат от онези, които реагират на преките възприятия и на фактите. А в случая те са свързани единствено с кризaта. В този контекст политиката се явява лакмус за това доколко участниците в нея могат да мислят неутрално и непредубедено за ситуацията. А това най-добре проличава в политическия диалог, който cе очертава като неизбежен, когато победителят не може сам да формира парламентарно мнозинство. Тогава обикновено са заговаря и за допустимите политически компромиси. Най-пресният пример на успешно коалиционно управление, стартирало върху прозрачния диалог и обединяването около една обща програма е управлението на ГЕРБ и Обединени патриоти.
Днешната ситуация е много различна от всяка друга следизборна. Здравословна криза, непозната по мащаб и по ефект на поражение, тресе света. Под заплаха е поставен най-важния ресурс – човешкият! Всичките последствия от коронавируса са свързани с два водещи компонента – социалният живот на хората и икономиката. Очакването на народите по цял свят е за балансирано поведение на техните власти. Това е, което прави кризата трудно управляема. Затова успява онзи, който съумява по-бързо да постави себе си на мястото на гражданите. И този път ГЕРБ показа, че може да управлява кризи. А в този момент за България е важно да продължи да взема бързи и неотложни решения с фокус кризата и преодоляване на последствията, свързани с живота и здравето, възстановяването на икономиката и съхраняване доходите на населението, европейската рамка за финансиране. С една дума, говорим за надграждане на постигнатото. Да се продължава с предизборното говорене за мъст и насаждане на омраза издава политическата неспособност да се стъпва върху реалната ситуация, след като бъдат изоставени емоциите. Да се твърди, че някакви 4-5% са хораТА, които искат точно сега някой да им говори за “народния съд”, който щели да организират от ИМВ (като лидерката им се прави на “парламентарен омбудсман”) или че 9% са хораТА, чиято първостепенна задача е да разтурят ВСС и да сменят главния прокурор… е индикатор за ирационално отношение към демокрацията и за непознаване на нейните механизми.
В момента топката на властта трябва да бъде поета. Като изключим ГЕРБ-СДС, останалите да я поемат са неподготвени и разединени. Хаос в главите им и дефицит на публично артикулиране на намерения и цели, е моето обобщение. Кой ще поеме властта или ще се откаже от нея, ще разберем скоро. Но едва ли ще разберем Кой дърпа конците на марионетките. Раздвоението в мненията за съставяне на правителство е между – ще има и няма да има правителство, ще се върви към нови избори. И в двата случая говорим за дефицит на обща основа, която да ги обединява, тъй като те по време на предизборната кампания не успяха да се обединят. Всички, извън системните партии, чиито предизборни платформи отразяваха концептуално намеренията им, наричащите себе си “протестни”, огласяваха някакви точки, които не бяха обвързани с непосредствени спешни и дългосрочни задачи за управление. Очевидно е, че всяка от тях ще държи да ги изпълни, но дали ще успеят да постигнат съгласие и да съберат достатъчно мнозинство за гласуването им, тъй като засега те са само механичния сбор от 92 –ма депутати. Създаването на правителство, основано на малцинство може да разчита единствено на задкулисни съглашателства, ако не сключи коалиционно споразумение за управление или не приеме точно разписана програма за конкретни и неотложни действия с посочване на мнозинствата, които ще ги подкрепят, както и срока за разпускане на парламента. Този подход е коректен към избирателите. Само при неговото прилагане ще стане ясна кой носи политическата отговорност за всяко гласувано решение и в цялост – за управлението на страната, а избирателите няма да бъдат измамени.
