1989-та година беше една неспокойна година не само за България и за страните от Източна Европа, но и за целия свят. Назряваше най-големият конфликт в най-голямата страна – Китай. В началото на годината до нас достигаше информация, че там започва да нараства недоволството, насочено срещу икономическите и политическите реформи, които стартираха още през 70-те години под ръководството на държавния глава Дън Сяопин. Целта е постепенно да бъде въведена пазарната икономика и да се постигне известна политическа либерализация на системата на Мао Дзедун. Една срещу друга се изправиха две групи. Едната – на градските индустриални работници, според които реформите водят до отслабване на икономическия контрол, до инфлация и безработица. От другата – недоволните студенти и интелектуалците, които смятат, че има нужда от реформа на политическата система. И тъй като икономическите реформи засягат само фермерите и работниците от индустрията, считат, че те са облагодетелстваните, докато приходите на интелектуалците изостават. Недоволството им е предизвикано и от социалния и политически контрол, който ККП налага в обществото. Отражение дава и тогавашният процес за гласност и преустройство в Съветския съюз.
Смята се, че конкретният повод за протеста на площад “Тиенанмън” през 1989 година е смъртта на Ху Яобанг – бивш генерален секретар на ККП. През 1987 г. той е отстранен от поста след неговите настоятелни призиви за „бърза реформа“. Всъщност противоречията са не заради това дали реформите да продължат, а за тяхното по-плавно провеждане, така че да се избегнат обществени сътресения. Протестите от 1989 година започват като траур за починалия на 15 април Ху Яобанг. Протестиращите отправят искания към ККП за ревизия на нейното официално становище за него. Постепенно протестите се разрастват и като реакция срещу китайските медии, които изкривяват истината за техните искания.
След погребението на Ху Яобанг повече от 50 000 млади хора организират шествие до площад “Тиенанмън” в негова памет. Те протестират срещу срамно скромното му погребение, което държавата организира за него. Има и други причини за народното недоволство – високата инфлация, политическата корупция. И разбира се – жаждата за демокрация, провокирана от събитията в Източна Европа. Началото е поставено със студентската стачка в университетите на Пекин. На 26 април е публикувана уводна статия в националния всекидневник People’s Daily, в която студентите са обвинени в планиране на размирици. Това предизвиква тяхното възмущение и на 29 април около 50 000 от тях излизат по улиците на Пекин, настоявайки правителството да оттегли своето изявление. Участниците са студенти от многобройните колежи и университети на Пекин. Подкрепят ги техните преподаватели и много интелектуалци. Демонстрациите продължават и през май. По някакво съвпадение тогава, западни медии като БиБиСи и СиЕнЕн, са поканени в Китай за посещението на Михаил Горбачов. Демонстраннтите решават да се възползват от възможността събитията да бъдат отразени и светът да научи какво се случва в Китай. Затова приготвят плакати и други нагледни материали на различни езици, за да може посланията им да стигнат до повече хора по света.
На 20 май правителството обявява военно положение и на всички протестиращи е наредено да се оттеглят. В същото време трета седмица тече гладна стачка и правителството решава да я прекрати насилствено, преди да се стигне до смъртни случаи. След разисквания държавното ръководство дава нареждане да се употреби военна сила за разрешаване на кризата. Войниците от 38-ма армия симпатизират на протестиращите и се присъединяват към тях. На страната на недоволните са и много граждани. Битката продължава по улиците, обграждащи площада Тиенанмън, като протестиращите също атакуват въоръжените войници и даже убиват някои от тях. До сутринта на 4 юни демократичните протести на площад “Тиенанмън” са брутално потушени с използване на огнестрелно оръжие и танкове. Загиналите са повече от хиляда. Това става точно петдесет години. след като на същото място е основана Китайската народна република.
И до днес събитията се оценяват по различен начин. За Европа жертвите и жестокостите на площад “Тиенанмън” се отразяват на репутацията на Китай. Тези събития, както и сривът на комунизма в Съветския съюз и Източна Европа по това време, определяха до голяма степен политиката на тогавашния Запад към КНР през 90-те години. В самия Китай днес, да се говори за кръвопролитията на площад “Тянънмън” продължава да е политическо табу, където всяка дискусия за случилото се, се разглежда като неуместна или рискована. А всяка година на 4 юни, площадът “Тиенанмън” се охранява добре от цивилна и военна полиция, за да се предотвратят евентуални възпоменания на събитието. А в Хонконг от много години на тази дата се организира възпоменателно бдение за жертвите. Събират се предимно млади хора, студенти, интелектуалци и всички, които не искат това събитие да бъде забравено.
