С разтреперен глас и със сълзи в очите, Тереза Мей съобщи, че освобождава лидерския пост на консерваторите и позицията на министър-председател на Великобритания. Темата за световното лидерство винаги ме е вълнувала, и да ви призная – имах повече очаквания за нея. Не заради друго, а защото нагласите на европейската и на световната общественост винаги са били точно такива – британската политика успява да излъчи лидери. Още в първото си изявление, след избирането й за премиер, Мей фокусира много очаквания за бързо приключване на Брекзит. Може да се каже, че стартирането с признанието, че за нея най-важно е да служи на народа и има силно желание да реализира избора на британците от 2016 година за излизане от Европейския съюз, обнадежди онези, които подкрепят този процес. Затова сега, може би, разочарованието от нея ще се окаже още по-силно.
Според някои, Мей е станала жертва на твърдоглавието си, каквото и да имат предвид. Според мен, “чудовището Брекзит”, както го определих преди време в друга моя публикация, се оказа много по-силно от самата нея. А и признанието й, че и след трите опита не е успяла, едва ли автоматично я прави жертва. Тя по-скоро демонстрира упоритостта на едното козле от познат сюжет на българска приказка. Дали е твърдоглавие, или е неумение да съчетае личната си воля за реализиране на направения от британците избор, с неутрализирането на гнева. Гняв, който я настигаше и откъм посоката на “свои” и на “чужди”. Но усещането за нейните усилия бе, че не се отказва да се справи със задачата, оказала се последна в ролята й на премиер.
Обвиняват Тереза Мей за всичко. Най-вече заради неумението й да формулира надпартийно послание, което да неутрализира в някаква степен разделението между британските граждани. Те не харесват и нагласите й за отстъпки пред Брюксел, но по нейни думи, тя иска по този начин да спечели и опозиционни гласове. Не й стига гнева на британците, а сега и това участие на Великобритания в евроизбори! Привържениците на Брекзит и партията на Фараж вече определиха резултатите като “втори референдум”. Това още повече засилва разделението и негативните настроения, защото крахът на консерваторите е очакван.
Обикновено министър-председателите на Великобритания са лидери, с чието мнение се съобразява не само Европа. И това е открай време. Знаят го и те, затова стремежът им винаги е бил да откликват на тези очаквания. В този контекст, доколкото аз имам впечатления, името на Тереза Мей ще остане свързано с Брекзит, винаги, когато в бъдеще ще се споменава за него. Фактът, че тя прие управлението в подобна безпрецедентна ситуация – напускането на ЕС, може да се приеме и като облекчаващ, и като оправдаващ нейния неуспех. Колкото до неуспеха, тя сама си го призна – не успяла, макар че е имала силно желание да реализира избора на британците от 2016 година. За съжаление, и трите й опита не успяха.
В голямата политика се случва и това. Но съдбата решава кога, кого да разплаче. Какво ли означаваха сълзите и разтреперения глас, с който тя съобщи на британците и на света, че подава оставка. Дали зад тях не се крие разочарованието от себе си? А може би те са израз на нейното вътрешно раздвоение по отношение на Брекзит? Склонна съм да приема второто, защото само тя знае пред какво ще бъде изправена Великобритания, след излизането си от Европейския съюз. Очакват я големи национални промени, които ще трябва да реши следващия министър-председател. Който и да е, усилията му ще трябва да бъдат насочени към новата позитивна роля на Великобритания. А да е водещ фактор е нещо, към което тази държава винаги се е стремяла.
