На 11 февруари (стар стил 30 януари) се навършват 165 години от рождението на Стефан Стамболов – български революционер, политик и държавник. В учебниците по история, преди 1989 година, за него имаше написани десетина редa и то в духа на тогавашната комунистическа конюктюра. За него винаги се е пишело от “Осанна!” до „Разпни го!“. Според мен, той остава, освен всичко друго, забележителен патриот и се e ръководел от тези си чувства, служейки на България. А и нали самият той казва без колебание:”И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!” Стамболов наистина го е правил и е действал като “природен държавен гений, комуто липсва финесът на салонната изисканост за сметка на вродена и бързо развита дарба за държавническо мислене”, както пише навремето в. “Таймс”. Тези му качества са били достатъчно основание за английския дипломат Джордж Бюканън, да сподели:”Аз бих искал в моето отечество да се ражда на 100 години по един Стамболов.”
През 1886-1887 година България е обхваната от политическа криза. Нарушен е обществения ред и е накърнен международния авторитет на Княжеството. В резултат на “Българската криза”, както тя е известна в Европа, се изострят обществените отношения и се стига до политически сблъсъци. Причините – партийни страсти, лични амбиции и различни предпочитания по отношение на външната политика и мястото на Русия в нея. Именно отношенията ни с Русия са главния обществен проблем, който тогава води до разделителната линия между русофили и русофоби. Това изпълва цялото съдържание на политическото мислене от онова време, което отразява дълбоката поляризация на обществото.
На този фон се очертава политическата фигура на Стефан Стамболов. Няма съмнение, че той е противоречив, имайки предвид следите, които е оставил в личен план, но и като политик и държавник. Затова в различните политически времена отношението към него се е променяло. Бил е хулен, обвиняван и сравняван с безскрупулен диктатор. Укоряван заради откритата си позиция по отношение на Русия и нейната политика спрямо България. Наричат го “Българския Бисмарк” заради всичко, което е направил за България, изправяйки я на крака и в тази посока е действал без всякакво колебание. Бил е независим и уверен в делата си. Твърди, че се ръководи единствено от това, в което вярва и което може да донесе само ползи за България. Свързват името му и с политическата саморазправа, с безпардонността, репресията и политическия тарикатлък по време на избори, вдъхновили Алеко Константинов в неговото фейлетонно творчество и в романа му “Бай Ганьо”. Определят управлението му за диктаторско, но той казва, че целта му е била да извади страната от положението, до което я докарва детронирането на Батенберг, и че иска да върне реда и спокойствието.
Изборът на нов княз се превръща в жизненоважна задача за излизане от “българската криза” и тук ролята на Стамболов е водеща. Но избирането на княз Фердинанд от Великото народно събрание е само първата стъпка. Оглавявайки българскато правителсто, Стамболов се заема с модернизацията на страната. Изключително енергичен и амбициозен като министър-председател, той осъществява за първи път единна държавна стратегия за стопанско развитие. Така стабилизира икономиката и тласка страната към ускорен капиталистически напредък. Протекционизмът става водеща политика за подкрепа на българската индустрия. В същото време са сключени много търговски съглашения със западните държави. Привлечени са чужди капитали. Развива се банковото, застрахователното и акционерното дело. В небивали мащаби се разгръща строителството на ж.п. линии и пътища, коeто като държавна задача открива нови възможности за активиране на търговията и навлизането на чужди капитали.
Във външната политика Стамболов отстоява прозападната ориентация и правителството му поддържа антируски курс. Българската дипломация е успешна и ефективна. В същото време расте международния авторитет на Стамболов и това дразни княз Фердинанд, който в началото на своето царуване разчита на него, но в един момент княжеските амбиции за политическа надпревара се активират. Той започва да търси възможности за предизвикване на оставката му. Подкрепя го т.н. Съединена опозиция, начело с д-р В. Радославов. След седем години в управлението, на 18 май 1894 година, по думите на виден австро-унгарски депутат, си отива “един нешлифован диамант, извел България до голямата сцена на европейската политика.” От политическия небосклон е свален политикът и държавникът, който с последователни и настойчиви действия не позволяваше на новия монарх да реализира намерения за абсолютна власт.
С падането на правителството на Стамболов през 1894 г. и назначаването на правителството на д-р Константин Стоилов, стартира и преследването на бившия министър-председател и на неговите съратници с негласната подкрепа на княз Фердинанд Сакскобургготски. Князът и неговото правителство поемат една нова външнополитическа линия, целяща международното признаване на княза от Русия и възстановяването на скъсаните с нея дипломатически отношения. Министър-председателят д-р К. Стоилов, подкрепян от монарха, започва сериозна официална пропаганда в тази посока, вкл. и от трибуната на Парламента. Своите виждания и външнополитическата програма на новото русофилско правителство д-р Стоилов излага в речта си по отговора на тронното слово на 24 октомври 1894 г. по време на Първата редовна сесия на VIII Обикновено Народно събрание. Тази му реч е известна и като „Декларация по външната политика“. Тя на практика изиграва ролята на пълен поврат на Стамболовата външна политика.
По това време Стефан Стамболов остава извън политиката и извън парламента, но той единствен проявява кураж да се възпротиви на тази реч и на атаките срещу неговото управление, но също и да изрази своята позиция по отношение на руската антибългарска политика. Стамболов пише реч, която e „Отговор на речта на Г. Стоилова” и която той никога не произнася, но публикува под псевдонима “Аспарух”. Ако искате да почувствате Стамболов като държавник и като оратор, прескочил границите на времето, съветвам ви да я прочетете. Така ще разберете защо толкова скоро, и с такава жестокост е екзекутиран насред столицата, както и ще си отговорите на въпроса кои може да са подстрекателите и поръчителите на неговото убийство. Препоръчвам ви да го направите, защото аз вярвам в енергията на думите – парчета, откъснати от душата на този, който ги произнесъл. А и защото аз отдавна съм разбрала, че истината е в силата на искреността и на смелостта, с която са били изречени. Бъдете убедени, че Стамболов е бил откровен, но и безмилостен, когато е писал тази никога непроизнесена реч, защото е ставало дума не само за настоящето, но и за бъдещето на България.
Днес мнозинството българи толкова сме свикнали с профанизирането на политическата “деятелност”, че не намираме за нужно да заявим по-високите си критерии към нейните представители. Вярно е, а и историята го потвърждава, че онези, които най-много са допринасяли за България, най-често са противоречиви личности. И са прави! Такива са само силните духом, в които сблъсъкът между емоция, прагматизъм, природен талант, държавническо мислене и патриотизъм, се оказва ключов за извисяването им над политическото съвремие. Затова такива личности като Стефан Стамболов ще продължат да живеят във времето, защото са като естествените спътници, и като звездите, към които ще отправят поглед и другите поколения след нас. Затова много трябва да внимаваме, когато посягаме на името и на съдбата му. Особено ако конюктюрно се търси техен аналог, а става дума за автентична личност като Стамболов. Имам предвид последния случай с една фотография, на която се вижда как русофилка поднася почетния знак “Стефан Стамболов” на друга русофилка. Някак спонтанно си спомних неговите думи: ”О, Боже, ако България ще пропадне завинаги, ако московецът дойде да я пороби и поруси, земни ми живота, а не ма оставяй да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго Отечество…“
Дори гледайки ни от небето, навярно шокът за него е бил смразяващ… Затова написах горните редове, за да омилостивя гнева му…, но и за да го спра да изрече придобилото известност възклицание от речта на Цицерон против Катилина: ”O tempora, o mores! О времена, о нрави!” Между другото, ако прочетете речта на Стамболов и я сравните с тази на Цицерон, ще откриете голяма близост с казаното от този велик римски държавник и оратор. Ще получите много аргументи, че политическите нрави от времето на Цицерон не са се променили – нито по времето на Стамболов, нито след хиляда години. Измежду политиците и държавниците винаги е имало, има и ще има – и от едните, които честно служат на гражданите, и от другите, които търсят само начини как да се облагодетелстват лично. Оставям ви сами да решите към кои от тях принадлежи Стамболов.
Вземайки предвид трагичния завършек на този талантлив български държавник, смъртта му също много напомня тази на Цицерон, чиято глава и ръце са били изложени на трибуната на Римски форум по нареждане на триумвира Марк Антоний, който не може да му прости “Филипиките срещу Марк Антоний”. И Стамболов е посечен на улицата, а гледката била ужасяваща. По описание на спътниците му, двете му ръце, с които се е опитвал да опази главата си, са били почти отрязани и се държали само на кожата, показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната, останали отсечени на улицата, по главата му имало дванайсет рани, а дясното му око било съсечено. Очевидно някой по същия начин не е могъл да прости на Стамболов, заради “Отговор на речта на Г. Стоилова”…
