Според професор Едуард де Боно – авторът на латералното мислене, “едно от нещата в бизнеса, които се превръщат в стока за масово потребление е информацията”. И това е така, пак според него, защото “във възможностите ви е да получите информация наготово и да я закупите, при необходимост. Тайните се срещат все по-рядко. Възможно е да се сдобиете с някаква специална информация преди другите, но те също ще се сдобият с нея с течение на времето.” Изреченото е във връзка с бизнеса, но аз ще го използвам, за да стартирам моята гледна точка за решението на президента Румен Радев да публикува стенограмата от КСНС, проведен на 29 юни 2014 година, свикан от тогавашния президент Росен Плевнелиев, във връзка с КТБ и възникналата банкова ситуация.
В смисъла на казаното в началото, още докато четях съдържанието на стенограмата, успях да формулирам два въпроса. Единият, а дали всяка информация е задължително да се превърне в стока за масово потребление? Вторият, а дали всяка информация можем да свържем с идеята за прозрачност? Да ви призная, стоте страници ми отнеха по-малко от час. Знаете какво е да препрочитате вече прочетена книга. Защото всичко в нея ми изглеждаше вече прочетено или чуто през медиите – промотирано, визуализирано, разказано, преразказано, коментирано, спекулативно интерпретирано, митологизирано, предавано от уста на уста – като народен фолклор. Все едно, че четях многократно преразказвана ми приказка, а сега се бях добрала до оригинала. Продължавайки да чета, успях да си припомня, че всъщност историята с КТБ беше само щрих от едно тогавашно управление – пресечна точка на много и различни интереси, на абсурдни събития в обществено-политическия ни живот. Приказка, в която има и Кумчо Вълчо, и Червена шапчица, и нейната Баба…, но все още в нашия сюжет ги няма ловците, които да си свършат работата и да накажат виновниците. Една приказка с недописан край.
По призумпция, българските граждани гледат на дискусионното говорене по време на заседанията на КСНС, като на най-важния ресурс за решаването на проблеми, които застрашават националната ни сигурност. Свободното изразяване на мнение, дори нестандартните предложения, трябва да се разглеждат в контекста на отговорното дебатиране. Самото търсене на алтернативи по време на разискванията представлява придвижване напред – към решаване на проблема. Дори изразяването на мнения, които изглеждат валидни за части от ситуацията, но не и за цялата ситуация, са допустими при обсъждане на тяхното прилагане. Разглеждат се и различни възможности, които не винаги могат да доведат до очакваните резултати, защото в същото време може да продължават да действат закономерности и тенденции, които да са различни от тези, които се обсъждат в момента. Затова на КСНС трябва да се гледа като на една лаборатория за оценка на стеклите се обстоятелства и събития, и за вземането на решения, които да отчитат всички последствия, до които те могат да доведат. Много дълъг е пътят до всеки консенсус, и винаги тези заседания са продължителни. Задължително завършват с декларация, която обективира постигнатото единомислие в един краен резултат, предназначен за публично оповестяване.
След едно такова експозе на моето разбиране за КСНС като лаборатория за идеи и решения, мисля да се върна към двата въпроса, които формулирах в началото. А те бяха – задължително ли е всяка информация да се превръща в стока за масово потребление, и винаги ли всяка информация можем да свържем с идеята за прозрачност. Съотнесени към нашия случай – разсекретяването на Стенограмата, моят отговор е НЕ. И аз искам да коментирам две много важни причини. Първата, която ми идва наум, е че подобен стил може да провокира съмнения, че президентът (независимо кой) е използван от партията, която го е издигнала, като инструмент за подхвърляне на “мърша за лешоядите”. Защото кой може да гарантира, че всеки път при отсъствие на пречки за оповестяването или след тяхното отстраняване, т.н. искания на “граждани” няма да са партийно организирани. А и на самия акт на публичното оповестяване, вече започва да се гледа като на възможност за бъдещо селективно коментиране на съдържащите се факти, целейки нанасянето на политически удари върху един или друг опонент. Втората причина е свързана с обезсмислянето на самото съществуване на КСНС. Има реален риск подобен стил да се отрази на обективността и мотивацията за изразяване на мнение по време на заседанията. Предчувствам как това ще се отрази и на характера на дебатирането, свеждайки ги до рутинни модели за изразяване на становища и предложения, предвид съществуващата възможност – един ден те да станат публични, за да се преследва ефекта на заклеймяване на политическите опоненти. Само тези две причини са достатъчни, за да се заговори поне за две “негативни стойности” от разсекретяването. Между другото, понятието “негативна стойност” е въведено от професор Де Боно и означава, че “съществуват неща, които причиняват вреда и щети.“ Казано иначе, определени действия са способни да причинят негативни влияния. А ние знаем колко крехки са основите на нашата демокрация. КСНС е част от нея, и заседанията му са форум за преодоляване на политически противоречия и различия при вземането на важни решения, касаещи националната ни сигурност. Това трябва да е и свободна територия за изразяване на мнения и опасения, които могат да се чуят само там, защото могат да засегнат и интересите на чужди държави.
Ако историята за КТБ е все още недовършена, има повече смисъл в обществото да се говори за онова, което продължава да възпира дописването на края й – назоваване и наказание за конкретните виновници. Защото в случая, най-важна е справедливостта, която ще получат ощетените, а сред тях е и държавата, която по закон трябваше да изплати три милиарда и половина народни пари. Българска работа – едни крадат, а други плащат!
10 юни 2017 г.
*Използваните цитати са на Едуард де Боно,
Шестте медала за стойност, С., Локус, 2010.
