Преди десет години, на 11 декември 2011-та година, този свят напусна великият Велко Кънев. Той ми е съгражданин – и двамата сме от град Елхово. В онези години градът беше известен с оживения си театрален живот чрез постановките на самодейния театър към читалище “Развитие”. Играеше се българска и руска класика, както и съвременна драматургия. Тогава в градчето ни живееше едно много артистично семейство – Стойчо и Благородна Стойчеви. Стойчо беше талантлив режисьор, самороден талант. Той е създтел на знаменитата елховска театрална школа. Истински будител, както го определи преди време актьорът Николай Вълканов – негов възпитаник. Стойчев се беше отказал от кариерата на актьор, за да се посвети на театралната самодейност. На него дължат своята актьорска кариера такива имена като Любомир Ялъмов, Иван Вълчанов, Стоян Гъдев, Велко Кънев, Николай Пехливанов, режисьорът Енчо Халачев.
Все още помня постановката “В полите на Витоша” от Пейо К. Яворов, в която ролята на Христофоров се изпълняваше от Велко Кънев. С бъдещия велик актьор учехме в основно училище “Паисий Хилендарски”, а по-късно – и в елховската гимназия “Климент Охридски”. Той беше два или три класа по-нагоре. Баща му бай Христо беше шивач при военните и се познаваха с баща ми. Майка му работеше във Военния културен клуб. По онова време това място се ползваше с респекта на културно средище. Мероприятията се посещаваха от елховци. Там се организираха театрални спектакли, концерти, танцови забави…Сградата му се намираше под тогавашните хали, точно на ъгъла. По-късно тя работеше като реквизиторка в читалище “Развитие”. Може би и това е изиграло водеща роля в избора и във формирането на таланта му. Спомням си, че неговата дебютна роля бе в спектакъла “Кандидат за луната”. Цялото училище се гордеехме, че в него играеше Велко, който по онова време учеше в моето училище “Паисий Хилендарски”.
През шейсетте години много популярен беше писателят Чудомир. Тогавашните критици го възприемаха преди всичко като хуморист, чийто талант не искаха да признаят. Всъщност творбите му са пълни не просто с много смях, а с много смях през сълзи, защото под него бяха скрити страданието и самотата на писателя. Хората усещаха това и неговите герои събуждаха особена чувствителност у тях. И те се смееха… А тогавашният Велко интерпретираше повече от сполучливо – гениално! Изпълненията му бяха неговият личен поглед към творчеството на Чудомир. Дължеше се на големия му талант, който се проявяваше още тогава. Мисля, че Велко добре осъзнаваше – Чудомир бе класик в жанра и щеще да остане такъв.
В центъра на Елхово, в началото на главната улица, имаше една стара сграда с по-голяма зала, в която всяка седмица се провеждаха някакви мероприятия. В такива случаи, най-каненият изпълнител беше Велко. Той беше майстор на монолозите. Връщайки се към онова време, си мисля, че за това му помагаше и неговата свенливост и стеснителност. Правеше истински моноспектакли. Сякаш в тях намираше отдушник за тях, начин да ги преодолее и да достигне до хората. Аз съм от хората, които преживяват и винаги съм търсела някакъв емоционален филтър. Затова не пропусках нито едно негово участие. Давах воля на смеха, заразена от атмосферата в залата – хората реагираха спонтанно и не искаха да го „пуснат” да слезе от сцената.
Винаги сядах на първия ред. Изглежда, че беше ме запомнил, защото никога не пропускаше да ме поздрави, вдигайки ръка. Правеше същото и когато ме срещнеше по коридорите на гимназията. Имах усещането, че всеки път, преди да започне представлението, поглеждаше към първия ред. Веднъж отидох направо от училище, бях позакъсняла. Когато влязох, залата се тресеше от смях, провокиран от уникалния хумор на Чудомир. Виждайки ме да се провирам напред, стори ми се, че Велко поспря, сякаш да ме поизчака. Когато спектакълът свърши, той ме догони. Взе чантата ми и каза, че иска да повърви с мен. Спомням си го, с леко поприведен гръб и … този нос. Вървяхме, без да спираме да се смеем. Това се случи още няколко пъти, но аз не приемах сериозно симпатията му. Няма да скрия обаче, че се изчервявах, дори когато го забележех – вървеше, винаги устремен напред. Да си призная, това беше времето, когато аз следвах мечтите си. Дори някой да ми е показвал симпатия, аз по никакъв начин не бих искала да забележа.
Още тогава младият Велко Кънев беше гордостта на елховци. Живописен и като личност, и като талант, това му позволяваше отрано да се впише в театралната история на малкото градче. Още тогава хората усещаха, че се ражда нещо голямо и искаха да го подкрепят. Обичаха да слушат неговия глас, леко приглушен, сякаш извиращ от дълбините на душата му. Не си служеше с много жестове. Силата беше в излъчването му. Природно естествен, изглеждаше истински във всяка своя роля. Имах усещането, че го правеше без всякакво затруднение и това се дължеше на неговото лично отношение към живота, подкрепено с голям талант. Дори когато беше сам на сцената, успяваше да забавлява зрителите с респект, който пораждаше….смях, много смях. Той умееше да изпълва залата с духа на театъра. Беше самобитен импровизатор. Носеше вдъхновението на великия Георги Калоянчев и неповторимото усещане за фин хумор, който пък притежаваше Тодор Колев. Като тях и той даваше всичко от себе си, за да могат и зрителите да го усетят. А това винаги си личеше, защото накрая те го изпращаха с аплодисменти, показвайки колко много ценят артистичната му енергия. Това, което правеше не беше просто артистична игра, а духовно излъчване, енергия, която той раздаваше. И зрителите си тръгваха, облъчени от играта му, излекувани от смеха и отнасяйки по малко от надеждата, която той им даряваше.
(Откъсът е от незавършената ми автобиографична книга „Отлетели птици” )