В навечерието на 2023-та година ме навестяват – за кой ли път, мисли за част от сънародниците ми. И най-вече заради това как безнадеждността успява да убие тяхната вяра във важни ценности. Да ги лиши от вдъхновение и да ги направи безпомощни в справянето с проблемите, които животът им поднася. В такива случаи винаги се връщам към нещо изначално за народа ни – да сме негативни, дори когато ни е най-добре. Приемала съм го като израз на силата ни да оцеляваме като народ. Навярно обяснението е в това, че съм го свързвала с мотивацията да съхраним идентичността си на силна и храбра нация. И в това откривам обяснението за мотивацията ни да не поставим сами себе си в изолация и така да ни причислят към безпомощните народи, отдали под наем свободолюбивия си дух.
Това, което истински ме притеснява е чувството за безнадеждност, свързано с българския политически живот. Свидетели сме как постепенно представите ни за политика се изместват от реалности, обременени от съмнителното психическо и емоционално здраве на много от нейните представители. Заради тях България изглежда сумрачна и потънала в посредствеността на „промяната”. В такава среда може да се роди и да вирее единствено популизма. А той е знак за безсилието на политическата класа да отстоява ценностите, които са в основата на всеки обществен прогрес. Има български политици, които приемат популизма като харизматичен за тяхната кариера. Други го следват като мода и й подражават. Що се отнася до популистите, които са в тази си роля с разбирането, че това е начина да печелят бързо народното доверие, тяхната цел са обезсърчените и неудовлетворените. Тези, последните, много искат добрите неща да им се случат бързо, но ако може без тяхното участие.
В този контекст, се питам дали малко по малко народът ни не губи свободата на волята да успяваме заедно? A дали причината не е в лошото му психическо здраве? С бездействието си не подхранваме ли загубата на цел и на вяра в бъдещето, оставяйки всичко в ръцете на политиците. И тази тенденция на безверие, че страданията няма да бъдат преодолени, въпреки обещанията им, ги карат да се чувстват изоставени. Мисля, че отдръпването им от участие в изборите е не само знак за политическа безхарактерност, но е и симптом на отвращение от политиката – такава, каквато тя се случва в България. Подобно отношение е очаквано и обосновано, когато в политиката нахлуят случайници и узурпатори на власт, впечатляващи ни най-вече с девиантното си поведение и с явни психически проблеми, но в никакъв случай – с логическа и ясна политическа мисъл. Подобна „представителност” отблъсква и компрометира българската политика. Тя може само да засилва нашето усещане, че българските политици са достигнали тавана на ресурсната си обезпеченост да изразяват политическата воля на онези, които са ги изпратили в парламента. Подобно усещане е опустошително за всеки електорално представен български гражданин. Трагедията е в това, че самите политици продължават да не го осъзнават.
Не я очаква добро бъдеще онази държава, чиито граждани вече са изгубили надеждата, че положението им ще се подобри. Жестоко е, ако те са разбрали, че в момента няма никой, който може да им помогне да си върнат вярата. На никой политик не пожелавам да попадне на електорат, който е напълно обезсърчен и вече не вярва на поредни обещания. Звучи песимистично, но истината е, че много са тези, които не вярват, че може да има брод, който да ни изведе от нищото на последните две години. Безнадеждност….И както беше казал един поет:„дните ни в нищо потъват…/Просто се съмва/и стъмва”. Но не бих искала тези да са последните думи в тази публикация, защото виждам колко много хора около мене не са изгубили ориентация, знаят мястото си в този живот и осъзнават колко всеки от тях е важен за общото ни бъдеще. Те притежават не само чувство, но и убеждения как да изглежда то. Никой случайник в политиката не е в състояние да ги лиши от мотивацията да отстояват себе си и ценностите, които ръководят живота им.
Тревогата ми е по-скоро за онези, които попадат в лапите на популизма и дезинформацията. Действието на тези два инструмента за въздействие, известни с агресивното си въздействие върху нагласите на гражданите, може да бъде преодоляно – според когнитивната психология, с мислене в правилната посока и с вяра в собствените сили. Писала съм по тази тема в контекста на латералното мислене на професор Едуард де Боно. Защото днес, повече от всякога, българското общество има нужда от лидери, но и от личности, които да генерират креативност, воля за свободен и личен избор, за вземане на решения и поемане на отговорности. Тогава всеки ще може да изпита щастие от това, което се стреми да постигне, а не да живее в очакване друг да го свърши вместо него. А безнадеждността най-много се плаши от това – тя бяга от активните граждани.
И все пак, „ако попаднете в безнадеждна ситуация, не бъдете глупак, излезте през входа.” (Хорхе Букай).
Пожелавам ви успешна 2023-та година! Бъдете здрави!
