“Свобода от страх” може да се каже, че обобщава цялата философия на правата на човека”. Казал го е Даг Хамершелд, вземайки предвид конкретен текст от Хартата на човешките права. Той не е случаен човек и е един от най-значимите генерални секретари на ООН и борец за човешки права. Разработил е много от принципите, върху които и днес продължава да функционира Организацията на обединените нации. Загива в авиокатастрофа през 1961 година и се предполага, че става дума за атентат. Удостоен е посмъртно с Нобелова награда за мир. Той заслужава да бъде цитиран и споменаван като забележителен лидер и човек, чиято най-активната част от живота му е свързана с 50-те години на миналия век – следвоенните. Години, наситени с много събития, които не само са вълнували, но и са плашели човечеството, непреживяло още ужасите от Втората световна война. Това са и годините на Студената война, чийто символ на разделението и на страха беше Берлинската стена, издигната през същата 1961 година, когато Хамершелд загива.
Изреченото от Хамаршелд отразява неговата оценка за тази висша ценност – свободата, защото идеалът за свободно човешко същество е то да се радва на гражданска и политическа свобода и на свобода …от страх. Съществува широк набор от ценности, които са свързани с нашите основни човешки потребности. Като най-важна ценност остава свободата – свободата от дискриминация и несправедливост, от насилие, от тревога и несигурност, от стрес и натиск….свобода от страх. Но какво е страхът? Той е емоция, инстинктивна човешка реакция на потенциална опасност. А когато говорим за форми на държавно управление и упражняване на власт, нагнетяването на страхове се превръща в тактика и стратегия на диктаторските и авторитарни режими. Защото всеки диктатор добре знае, че между страха и свободата съществува връзката на изключването, т.е. страхът убива свободата. Там някъде е скрита и цялата философия на човешките права. При диктаторските режими хората живеят в страхове, поради постоянно отправяните към тях заплахи – пряко или индиректно. Те изпитват върху себе си цялата сила на ограничението, но и на самоограничението. Защото като възпрепятствани от собствените си страхове, те не могат да упражняват или да се възползват свободно от правата си.
Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. През тези тридесет години, които продължаваме да обозначаваме като Прехода, успяхме в различно време и по различен начин да се освободим от ограниченията, в които бяхме принудени да живеем преди 1989-та. Днес нагласите ни са за повече автономност в поведението и за индивидуална гражданска еманация. А и демокрацията произведе по-висока степен на лична информираност, политическа зрялост и критичност, отвореност към промените в положителна посока. В по-голямата си част българските граждани имат сетива да преценяват кое е демократичното нормално и могат да се ориентират за отклоненията. Без съмнение, за много от тях случващото се днес е дежавю и връщане във времето преди 1989-та. Пред очите ни върви една “панорама” на уж загърбеното комунистическо минало. Само за две седмици публичният образ на държавното управление успя да обрасне с всичките възможни негови “плевели”. И как така изведнъж стана “нормално” министър да поиска да уволни журналист, след като се е почувствал неудобно от зададените към него въпроси? Колко нормално демократично е да разбереш, че същият този министър упражнявал “натиск и терор” – по думите на засегнатия ръководител на Вътрешна сигурност, за да го принуди да извърши арест без становище на прокуратурата и без доказателства? А колко нормално може да изглежда, ако друг министър привиква частни компании, за да му докладват как са реализирали кредити от ББР…Били сме свидетели на всякакви правителства и на различни министерски “подвизи”, но на точно на такова…..
Навярно съм го прочела някъде – управлението по право принадлежи на най-добрите, а когато това не се случи, настъпва политически и социален хаос. За много кратък срок сегашното служебно правителство успя само да изплете мрежата, в която да се оплете като “пате в кълчища”. Шумните претенции за “промяната” бяха представени с шумна хейт предизборна кампания. Впрочем промяна има, но в негативна, в обратна посока. Причината е в генералното разминаване на дейността на правителството със задълженията му, разписани по конституция и допълнени от Решение на КС от 1992 година. Защото задължението му не е да е предизборен щаб в президентската кампания за втори мандат, каквато роля му е отредил държавният глава. Основната му задача е подготовката и провеждането на парламентарните избори, но към този момент обществено усещане за такъв фокус няма.
Поради тази причина то спокойно може да бъде определено като правителство, което се занимава само с уволнения и назначения. Правителство на гафове в персоналния избор на някои от кандидатите за министри и за други важни позиции. Правителство за всяване на страхове и отправяне на залахи по ДС-арски учебник. Правителство на пропагандната дезинформация и на лъжливите твърдения. Вероятно сценаристите и режисьорите така разбират “промяната” и “връщането на държавността”. Ако е така, то може да си напишат една голяяяяяма…..черна точка. Защото вече е ясно, че няма реални идеи за “промяна”, а говоренето на повечето от министрите от първия ден придоби освен морални и политически, но също държавнически и конституционни измерения. Спокойно може да заключим, че говоренето как “връщали държавността” вече е “кауза пердута”, защото тя няма как да се изразява в нарушаване на законите и на конституцията. Истината, че днес демократичните ценности губят смисъла и стойността си, e прекалено лош сигнал към евроатлантическите ни партньори и e провокация към устойчивата демократична общност в България.
Натрупването на много поводи продължава да шокира мнозинството от българските граждани, защото те оценяват случващото се като демонстрация на незачитане на изконни демократични завоевания. Най-вече – с посегателството върху независимостта на медиите, спазването на текстовете на Закона за МВР и “метлата”, която се размахва по отношение на институции и на системи, които нямат нищо общо с честността на изборите. А последният случай, коментиран като директна заплаха, отправена от министъра на вътрешните работи към “бившите хора”, ни напомни за прочетеното и наученото за саморазправата с политическите опоненти през най-мракобесните периоди от установяването на комунистическата власт. Още едно от основанията ми, че ставаме свидетели на публичното убийство на държавността и на демокрацията. Българската конституция и законите са арестувани, а служебното правителство има сериозен проблем с истината, фактите и с комуникационния процес. А когато едно управлениие се превърне в “жълт вестник” – какъвто е примера с казаното по време на медийната изява на министъра на МВР при Диков, хората просто спират да го четат, защото не му вярват. “Aко разпространителите на слухове станат и държавните лица, а медиите се превръщат все повече в техен безкритичен разпространител, то имаме сериозен проблем”, написа тези дни публицистката Юлиана Методиева.
А моето пожелание към вас е да останете свободни. Не се поддавайте на страха! Защото както казва Даг Хамершелд, „свобода от страха” обобщава цялата философия на правата на човека”. Не позволявайте на други да ви ги отнемат, зящото “всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници.”(чл. 19 на Всеобщата декларация за правата на човека)
