“АЗ ИСКАХ ДА ИДА И ДА ИЗПЪЛНЯ ДЪЛГА”

Свещеник Иван Дочев
Време за четене: 4 минути

“Аз малко мислех за жена и деца, за приятели. Аз исках да ида, да изпълня дълга и да се върна отново при тях и да живея тих и спокоен живот”. Това са думи на свещеник Иван Дочев. Истинското му име е Радко Дoчев Радков. Роден на 3 август 1879 г. в с. Писанец, Русенско. Основното си образование получава в родното си село, а през 1894 г. завършва прогимназия в Русе. В периода 1894–1899 г. учи в Самоковското богословско училище, след което става учител в с. Писанец. Тук през 1901 г. основава читалище „Просвета“ и взаимоспомагателна каса за своите съселяни. В “Сага за Балканската война. Дневник на свещеник” той разказва за преживяното и видяното на бойното поле, но дневникът е и интересен източник за живота на българите в началото на XX в. Описанието е подробно и касае придвижването на армията, времето, селищата и населениетo, пораженията, болестите и лекарите, настроенията, войниците и офицерите, доставките и изхранването – всичко е представено в детайли.

Иван Дочев е доброволец в Балканската война, при това е инвалид. Оставя съпруга и пет деца, когато заминава за фронта. Придвижва се с бастунче, служи в лазарета на Трета болница. Той не е военен и не се интересува и не представя войната като тактика или стратегия за печелене на битки. Описал е войната такава, каквато я е виждал с очите си всеки ден. А до заминаването на фронта той цял живот е венчавал, кръщавал, погребвал. По време на войната не участва в сраженията, но е човекът, който опява загиналите и ги изпраща в последния им път. Срещата му с толкова много смърт навява в душата му тъжни мисли, но надеждата му е, че саможертвата на героите няма да бъде забравена. Успокоява го мисълта, че “свобода винаги с жертви се изкупва”. Но при вида на цели села, превърнати в лазарети, чувайки стоновете на ранените млади момчета, сърцето и душата му страдат.

„Сага за Балканската война” е писана на фронтa и притежава всички характеристики на хроника за Балканската война, но живият език държи автора далеч от обикновеното и сухо регистриране на събития и хора. Дочев не пропуска нито един ден, проследявайки пътя на армията. Бях впечатлена от описанията на селата в Източна Тракия, откъдето са дошли и моите баба и дядо – и по майчина, и по бащина линия. Дневникът съдържа много данни за броя на къщите, особеностите на обичаите и носиите, поведението на населението при навлизането на българските войски. Особено интересно е описанието на влизането в Одрин. Не е спестил впечатленията си от видяното -джамията на Синан, манталитета на турското и гръцкото население в града, срещите с руския консул.

Самият дневник представлява три ученически тетрадки, в които свещеник Иван Дочев пише по всяко време и е без значение дали край него е тихо или се води сражение: „Опрял съм си гърба в един зид и пиша, над мен шрапнелите хвърчат”. Не пропуска нищо от онова, което се случва, но неговата най-голяма грижа са войниците. Не пести нищо, което касае тяхната сигурност и обвинява правителството, че не е осигурило на войниците санитарен пакет. Страда и се съпротивлява, когато вижда колко много убити си отиват от този свят с непревързани рани. Недоволства от правителството на Иван Гешов, което не е похарчило достатъчно пари, за да осигури елементарната защита на войника, като му подсигури условия за поддържане на хигиена и да задоволи нуждите му от чиста вода. Знаем, че холерата по време на Балканската война взе повече жертви, отколкото загиналите в сраженията на фронта. Чела съм много за Балканската война и за жертвите й. Лекарите не са разполагали даже с необходимото количество йод, нито с дезифектанти за измиване на ръцете. Всъщност борба с холерата почти не е имало. Заразените просто били изолирани и никой не ги доближавал. Умирали са без някой да се погрижи за тях. Свещеник Иван Дочев е бил свидетел на всичко това и човешкият му поглед не е пропуснал нищо от войната.

През целия път от Шумен през градове и села из новоосвободените земи до фронтовете на Лозенград, Одрин и Чаталджа той записва всичко видяно – селяните, които ги посрещат или които бягат от опустошените си села, градовете с улиците, чаршиите, църквите и живота на хората. Наблюдава поведението на войниците и техните неволи; съчувства на гладуващите и мръзнещи под дъжда или в студените есенни и зимни нощи. Макар да пътува с примитивна “линейка”, представляваща каруца, впрегната в коне, той има късмета да стои настрана от кървавите сражения и да е наблюдател. Това обаче не притъпява съпричастността му към страданията на войниците и той споделя грижите им, тъгата по родните места, мъката от раздялата със семействата, болката от мисълта, че нивята пустеят, докато те са в непознати и чужди земи.

Докато четях книгата си мислех за онова, което е мотивирало свещеник Иван Дочев да стане доброволец във войната, а е бил и инвалид. Изоставя жена и пет деца, и взема това решение без гаранции, че ще се върне жив. Всъщност той е само един пример как в онова време още много българи като него са живеели с нагласите да се жертват за националния идеал. Те са го чувствали като своя отговорност и за тях мярата е била да му служат, дори това да им струва живота. Отец Дочев пише: „Ние сме длъжни да освободим поробените братя.” В този смисъл неговата и на съвременниците му осъзнатост на дълга, има много общо със случващото се днес. Затова мисля, че по манталитет този българин принадлежи и на нашето време. Ако в началото на ХХ век неговият избор е бил между това да се жертва за свободата на поробените братя или да се скрие, сега е същото – да съхраниш здравето и живота на другите като проявиш дисциплина и отговорно поведение, или да си безотговорен, подлагайки на риск себе си и живота на другите.

P.P. Свещеник Иван Дочев се връща жив и здрав след осем месеца във войната и доживява до 93 години. Умира през 1972 година в Шумен.

error: Свържете се с автора за разрешение!!