Защо Кремъл се опитва да оправдае сталинския терор?
Микола Мороз, Zahid.net
В Русия решиха да обърнат процеса на реабилитация на незаконно репресираните от комунистическия режим. Генералният прокурор Игор Краснов вече е подготвил и публикувал заповед за преразглеждане на решенията за реабилитация на жертвите на съветските репресии, които съвременната руска държава смята за „предатели на родината“, виновни за тежки и особено тежки престъпления, „военнопрестъпници“ и „нацистки съучастници“. Сега прокуратурата ще трябва „постоянно да организира дейност по установяване и отмяна“ на решения за реабилитация и оправдаване на „лица, виновни за тежки и особено тежки престъпления, военни престъпления, престъпления срещу мира и човечеството“.
От една страна, този опит на режима на Путин да отмъсти в новата история изглежда доста смешен. От друга страна, това е съвсем логично в контекста на събитията от последните години. Пренаписване на учебниците по история, премахване от тях на всички неудобни за Кремъл моменти, обявяване на историко-просветното дружество „Мемориал“ едва ли не за терористична организация, радикално преразглеждане на политиката за съхраняване на паметта – всичко това е насочено към „силово“ укрепване на идеологическите основи на сегашната политика на Кремъл. Така всички остатъци от либерализма и демокрацията, посяти в главите на руснаците – като се започне от времето на перестройката на Горбачов и се стигне до либерално-реформаторската политика на Елцин, вече са с печат от нажежено желязо(клеймо).
Спомняте ли си кой е живял във времето на перестройката, откъде започна осъзнаването, че нещо наистина се променя, че твърденията за гласността не са празни лозунги? Ако сте забравили, ще ви припомня: от първите публикации в списание „Огонек“, редактирано от Виталий Коротич, във вестник „Московские новости“, т.н. дебели списания със статии на исторически теми, където събитията от епохата на Сталин бяха представени от ъгъл, различен от този, който сме свикнали да четем в „Кратки курсове по история на КПСС“. В училищата, институтите и университетите идеята за „засилване на класовата борба“ беше пробита в главите ни. Знаехме със сигурност, че на нашето благополучие, на нашия път към „светлото бъдеще“ ни пречат разни камен-зиновиевци, бухарино-троцкисти и други антисъветски вредители.
От споменатите статии постепенно започнахме да разбираме (тези, които преди това не са се вслушвали във враждебни гласове, не са чели самиздат, които не са научавали от родителите си, малко повече от учебника по история), че учителите в училищата, преподавателите в институтите, партийните секретари и ръководители, телевизионните коментатори, разни агитатори и пропагандисти нагло са ни лъгали. Че цялата история, която сме изучавали, е фалшива, всички ценности са фалшиви, всички цели са дискредитирани. Трудно е за хора, които не са преживели тези времена в съзнателния период от живота си, да разберат каква поразителна колективна целенасочена трансформация се е случвала тогава, през какъв катарзис сме преминавали.
Научихме, че например „врагът на народа, фашистът и предателят“ Николай Бухарин всъщност е „любимец на партията“, както го нарича Владимир Ленин (по време на перестройката той все още се смяташе за непоклатим авторитет). Че Григорий Зиновиев, Лев Каменев, Лев Троцки и пр. не са били никакви „фашисти, терористи, немско-японски шпиони“. Те пак заслужиха тежки наказания, но за други престъпления – за т.н. червен терор, но това е отделна история. Научихме също за невинно осъдени и разстреляни украински културни дейци, писатели, актьори и художници. Чух за Разстреляното възраждане. Казаха ни ужасната истина за Гладомора. Всички тези съзнателни трансформации в крайна сметка доведоха до „свободата като осъзната необходимост“, до нежеланието да чакаме, докато кремълското ръководство ни даде демокрация на парчета, сякаш хвърля кокал след кокал на гладно куче. В крайна сметка така стигнахме до Независимостта. И което е интересно – руснаците също.
А един от крайъгълните камъни в основата на тези демократични промени беше реабилитацията на жертвите на комунистическите репресии. Този процес частично започна през втората половина на 50-те години на миналия век по време на „размразяването” при Хрушчов. След това беше спрян за три десетилетия и възобновен едва през периода на перестройката. На 11 юли 1988 г. Политбюро на ЦК на КПСС под ръководството на Михаил Горбачов приема резолюция „За допълнителни мерки за приключване на дейността по реабилитацията на несправедливо репресираните през 30-40-те и началото на 50-те години“. Прокуратурата на СССР и КГБ на СССР бяха инструктирани да продължат работата по преразглеждане на делата на лица, репресирани през 30-те и 40-те години на миналия век. А на 16 януари 1989 г. Върховната власт на СССР одобри указ за отмяна на „извънсъдебни решения, взети в периода на 30-те – началото на 50-те години на миналия век“. – прословутите „тройки“. Процесът продължи и по време на президентството на Борис Елцин. Идването на Владимир Путин в Кремъл не го спря. Тогава процесът дори се разигра с други цветове: започна реабилитацията на участниците в „бялото движение“ и дори на царското семейство. Последните реабилитации в Русия се състояха през пролетта на 2014 г., вече след окупацията и анексирането на Крим. Целта беше да се събудят симпатии сред кримските татари, Затова Путин подписа указ „За реабилитация на кримскотатарския и други народи, пострадали от сталинските репресии в Крим“.
И тук възниква въпросът – защо сегашното руско ръководство иска да обърне процеса на реабилитация? Каква заплаха видяха Путин и неговите поддръжници във факта, че хората, несправедливо репресирани от комунистическия режим, бяха признати за невинни? Каква полза може да донесе на режима, щом се предприемат подобни действия? В отговор могат да бъдат посочени няколко причини. На първо място, трябва да се припомни, че заповедта на руската прокуратура за преразглеждане на решенията за реабилитация, спомената в началото, беше пряко следствие от заповедта на руското правителство № 1564 от 20 юни „За изменение на концепцията за държавна политика за увековечаване паметта на жертвите на политическите репресии“. В новия вариант на Концепцията формулировката е толкова опростена, че не може да се разбере кой точно е извършил репресиите, кой е отговорен за тях, в какво точно са се състояли, кого и колко са го засегнали. Ключовото твърдение, че „Русия не може напълно да се превърне в правова държава и да заеме водеща роля в световната общност, без да увековечи паметта на много милиони свои граждани, станали жертви на политически репресии“, изведнъж изчезна от въпросния документ. Вместо това има твърдения за „национални интереси“, заради които са извършени тези репресии, за „укрепване на традиционните духовни и морални ценности“ и за защита на обществото от „деструктивно информационно и психологическо влияние“.
Но най-важното: споменава се за „балтийски и украински нацисти, предатели на родината и членове на подземни националистически формирования“. От тези формулировки става ясно защо са всички тези усилия. За да се напомни още веднъж за „фашизма-нацизма“ в Украйна, с която Русия в момента води „свещена война“, за да бъдат осъдени балтийските държави, които помагат на „киевския режим“. Но това не е единствената и може би не е основната причина за отмяната на реабилитацията. Русия на Путин се стреми да дискредитира напълно перестройката на Горбачов и демократизацията по време на Елцин, така че руснаците да захвърлят мислите си за връщане към онова време на свободомислие. И на настоящия фон диктатурата на Путин да изглежда като свят на просперитет. Поради тази причина Русия постепенно поставя под съмнение всичко, което е направено в онези времена, а оттам и –настоящите действия по реабилитацията на комунистическите репресии.
Въпреки че, предполагам, това не е основната цел. Отмяната на реабилитацията допринася (колкото и тавтологично да звучи) за реабилитацията на онази епоха, свързана с масовите сталински репресии. На руснаците им се казва, че е имало „отделни завои“, но като цяло нищо лошо не се е случило, пътят е избран съвсем правилно и репресиите са били единственият начин да се действа в епоха на изостряща се класова борба. А жертвите на репресиите са си сами виновни. Както твърди героят на Владимир Висоцки в култовия съветски сериал „Мястото на срещата не може да се промени“, т.е. „няма наказание без вина!“.
С други думи, в главите на руското население се втълпява тезата, че няма нищо лошо в репресиите, ако те се предприемат в полза на държавата. Разбира се, държавата в Русия е Путин. Сега нясно ли сте за какво става въпрос? Точно така, рано или късно на Путин няма да му стигне този ограничен терор, онези изолирани репресии, които се извършват срещу представители на гражданското общество, макар че в Русия то практически го няма. Недоволството на руснаците от войната, санкциите, социалните вълнения, изолацията на страната и дори самото блокиране на YouTube, рано или късно ще доведе до масово недоволство от властта и до масови протести. И тогава няма да може да се мине и без масови репресии.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие:РОСІЯ СКАСУЄ РЕАБІЛІТАЦІЮ.Чому Кремль намагається виправдати сталінський терор?, Микола Мороз, Zahid.net
