Злото не е изчезнало, а е приело формата на путинизъм.
Александър Косвинцев, Zaxid.net
Миналият уикенд, 9 ноември, светът отбеляза Международния ден за борба с фашизма, расизма и антисемитизма. За украинците този ден е придобил специално значение: през 21-ви век злото, което изглеждаше победено завинаги, отново надига глава – този път от Русия, която започна непровокирана война срещу Украйна. Но може ли днешна Русия да се счита за пример за нов, „преосмислен“ фашизъм?
Изпреварвайки забележките, че „фашизмът е нещо друго“, ще отбележа: да, терминът „фашизъм“ се е зародил в Италия по времето на Мусолини, но отдавна е излязъл извън обхвата на учебниците. Днес той се нарича не толкова форма на управление, колкото особено състояние на обществото – смесица от страх, преклонение пред лидера и вяра във „велика мисия“. Класическият фашизъм се основаваше на култа към лидера, потискането на несъгласието, войнствения национализъм и тоталния контрол над съзнанието. Всичко беше подчинено на държавата, а държавата – на един човек. Днес, когато сме изправени пред режим, който не само управлява, но и формира идеята за „свой“ и „свое“, издига военната мощ до религиозен култ, унищожава политическата конкуренция и превръща културата и медиите в инструменти за мобилизация, ние не си имаме работа с обикновен авторитаризъм, а с феномен, който изследователите наричат „широк фашизъм“. Фашизмът по времето на Путин не изисква черни ризи и свастики: същността му се крие в система на мислене, където страхът, култът към лидера и митът за националната мисия стават основа на властта. Именно в този контекст режимът на Путин е пример за „модифициран“ фашизъм.
След руската инвазия в Украйна, американският философ Джейсън Стенли пише в статия за „Киев Индепендент“ : „Фашизмът се очертава като насилствено политическо движение, което мобилизира обществото срещу либералната демокрация чрез митове за минало военно величие и обещание за отмъщение за национални унижения.“ Това описание се вписва изненадващо добре в идеологическата рамка на Путинова Русия. Централната идея е възраждането на „велика сила“, уж унижена от Запада, и възстановяването на историческата справедливост. Култът към победата, парадите, символиката на „руския свят“, реториката за „ставане от колене“ – всичко това работи като митологична машина, предназначена да оправдае насилието в името на „прераждането“.
Възниква въпросът: с каква цел възраждането? Практиката ясно показва, че Путин всъщност не се интересува как живеят руснаците. Той обаче е обезпокоен, че страната, която ръководи, е станала слабо конкурентоспособна по отношение на технологичното развитие и напълно неконкурентоспособна по отношение на жизнения стандарт. Очевидно в главата на бивш служител на политическата „охрана“ – КГБ (ФСБ) – е пламнала обсесивна идея да компенсира това изоставане с култа към „особеността“ на Русия и „единството на народа“. С помощта на груба физическа сила (въоръжени сили за сигурност срещу невъоръжени граждани) и пропагандна машина, напомпана с пари, страната е превърната – между другото, с мълчаливото съгласие на Запада – в обсадена крепост, където управлението вече не се основава толкова на обществен договор, колкото на мобилизация около страх и национално превъзходство.
Разбира се, Путин лично не е „измислил“ всичко това. Руската политическа култура се е формирала в продължение на векове в условията на имперски централизъм. Съветското минало е добавило навици за тотален контрол и идеята за „държавата като най-висша форма на справедливост“. Империята учеше да вярваме във „великата мисия на Русия“ и да оправдаваме насилието в името на реда. Съветската система доведе до съвършенство култа към държавата и навика за подчинение. Поколения израснаха с убеждението, че властта е свещена и че обществото съществува, за да ѝ служи. Днес този кодекс е само адаптиран към новите медии и технологии: ритуалите са останали същите, само лозунгите са се променили. Към това се добавиха и пораженията от 90-те години на миналия век – икономически, военни, морални. Те породиха чувство на унижение и жажда за отмъщение. Тази смесица от негодувание и носталгия, съдейки по много от изявленията на Путин, се превърна в благодатна почва за идеологията на „голямото завръщане“.
Независимо дали се дължи на ограничен интелект или на възпитание (подземният свят на Санкт Петербург, школата на КГБ), по някаква причина Путин реши, че най-лесният начин да направи това – да превърне Русия отново във „велика сила“ – е чрез фашизацията на страната. Всички класически признаци на фашизма в създадения от него „Мордор“ не просто присъстват – те са фиксирани на системно ниво. Собствената личност на Путин е сведена до ранга на свещена фигура: портрети, програми, митологията на „спасителя“ и „бащата на нацията“. Опозицията е унищожена или изгонена. Независимата преса е затворена. Съдебната система е инструмент за сплашване. Силовите структури са като банди от наемници. Официалната идеология се превърна в национално превъзходство.
След анексирането на Крим през 2014 г., властите ефективно закрепиха в закона наратива за „защита на руснаците в чужбина“, което пряко отразява логиката на старите фашистки режими – „спасяваме своите от чужденците“. Войната в Украйна е представена като свещена мисия, а милитаризацията на обществото е представена като естествено състояние. Армията, специалните служби и „героите на СВО“ са нови идоли, символизиращи „чистотата“ и „силата“ на нацията. Успоредно с това се осъществява системен контрол върху информацията. Цензура, блокиране на уебсайтове, наказателни дела за „фалшиви новини“, унищожаване на независими неправителствени организации – всичко това създаде нова медийна реалност. Експертите отбелязват, че темите на пропагандата в Руската федерация обхващат всичко – от конспиративни теории до борбата срещу „фашизма“, създавайки ефекта на затворена информационна система. Руските „медии“ (без кавички) не просто информират – те оформят реалност, в която всяко несъгласие се възприема като заплаха.
Реториката за „борба с фашизма“ се използва огледално: режимът нарича всички свои опоненти – Украйна, Европа, собствените си опозиционери – фашисти, като по този начин маскира собствената си същност. Кремъл промотира наратива с маниакално усърдие: „Русия не е фашистка, тя се бори със западния фашизъм“. Но логиката „ние сме жертвите, те са враговете“ е типична фашистка формула, която оправдава вътрешните репресии и външната агресия. Разбира се, фашизмът в путинова Русия се основава не само на идеология, но и на социални основи. Икономическата стагнация, неравенството, масовата бедност и зависимостта на регионите от центъра създават основата за популизъм и искане за „силна ръка“.
Държавата експлоатира страха, замествайки решенията на реалните проблеми с „външни заплахи“ и мобилизация. Колкото по-лоша е икономическата ситуация, толкова по-силно звучат лозунгите за „велика съдба“ и „единство на народа“. И тогава е по-лесно да се вербуват обеднели провинциалисти, които да участват в „месни“ атаки. Икономическата уязвимост на по-голямата част от населението превръща страха в политически ресурс. Колкото по-бедни са гражданите, толкова по-лесно е да ги убедим, че врагът не е корупцията и произволът, а „външните сили“ и „петата колона“. Всъщност путинистите създадоха нова „валута“ – валутата на фашизма: несигурността на хората за бъдещето им. Тази система е затвърдена чрез постоянна психологическа мобилизация. Празници, паради, „уроци по патриотизъм“ и специални училищни програми, в които войната и държавата са главните герои, създават емоционална зависимост на гражданите от властите.
Както отбелязва философът Умберто Еко, един от признаците на „вечния фашизъм“ е култът към традицията и страхът от промяна. В руската реалност този страх се е превърнал в политически ресурс: всякакви реформи или критики се представят като „заплаха за традиционните ценности“. И режимът започна да разглежда всичко като „заплаха“ – от харесвания под публикации до празни бели листове хартия, ако някой ги държи, както по време на самостоятелен пикет. Могат да бъдат задържани дори за цвета на дрехите, който съответства на цветовете на украинското знаме – диващината на 21-ви век. Патологична страст към насилие, похотлив садизъм, варварска жестокост дори към жени и момичета, ако се опитват да изразят несъгласие с беззаконието на властите – това е режимът на Путин.
Към това се добавя и системната ксенофобия. Държавните медии демонизират украинците, западните страни, мигрантите, малцинствата. „Мордор“ на Путин култивира образ на вечна борба срещу външни и вътрешни врагове, представяйки лоялността като оцеляване, а несъгласието като предателство. Тази реторика циментира обществото със страх и омраза, замествайки гражданското единство с емоционална мобилизация срещу „външните“.Путин и малка група негови сътрудници, монополизирали властта и създали безпрецедентен апарат за насилие, изграждат не толкова държава, колкото митология: нация-жертва, която трябва да бъде спасена от силен лидер. Страхът, гордостта и унижението са вплетени в идеологическа система, която се стреми да превърне колкото се може повече граждани в участници в постоянна „кампания“ срещу въображаеми врагове.
Един от важните компоненти на идеологическата основа на режима е православието. В днешна Русия то вече няма нищо общо с религията като такава, а се е превърнало в инструмент за политическа консолидация. РПЦ всъщност е ведомство на Кремъл и едновременно с това ведомство на ФСБ. Телевизията, „суверенният“ интернет (много международни социални мрежи и месинджъри са блокирани в Руската федерация), политизираните училища, културните институции, вкарани в тесни рамки, църквата като „ведомство на Кремъл“ – всичко това работи синхронно, създавайки паралелна реалност, където истината се определя от лоялността към режима.В тази „реалност“ всичко е като в известния роман на Джордж Оруел „1984“: войната е наредено да се счита за „освобождение“, репресиите – за „защита от екстремизъм“, цензурата – за „информационна сигурност“.
Затова не е изненадващо, че на международната арена идеологията на „голямата мисия“ служи като оправдание за кървава агресия. Русия се намесва в съседните страни, криейки се зад реториката за „защита на руснаците“. Идеята за историческа справедливост се е превърнала в инструмент за външна експанзия. Вътре в страната тези действия се представят като „отговор на заплахата от Запада“, а всяка критика се представя като подпомагане на врага. Така фашистката логика на самозащита се превръща в оправдание за война. Разбира се, режимът използва и нови технологии, за да постигне своите несправедливи цели. „Фабриките за тролове“, кибератаките и алгоритмите в социалните медии създават илюзията за единодушие.
Съвременният руски фашизъм, в широк смисъл, не е просто политически режим, а социално-психологическа конструкция. Той съчетава историческа памет, съветска дисциплина, националистическа идеология и дигитален контрол. За разлика от класическия фашизъм на 20-ти век, тук няма открито насилие срещу милиони граждани – то е заменено от целенасочени удари срещу хиляди „дисиденти“, насаждане на страх, аналог на „гьобелсовата“ пропаганда, и икономическа зависимост. Но резултатът е един и същ: общество, лишено от свобода и самосъзнание.
Всъщност в Русия се е появил и набира сила нов тип фашистко чудовище, което представлява заплаха за целия цивилизован свят, не само за съседите си. Чрез медиите и дезинформацията то допринася за засилване на деснорадикалните настроения и подбуждане на социална нестабилност във Франция, Германия, Италия, Австрия, Чехия, Унгария… Разрушителните му действия в Африка, доставката на оръжие на авторитарни режими, провокациите във въздушното пространство на страните от НАТО са добре известни. И освен това, ако този нов фашизъм не бъде спрян, всичко може само да се влоши. Защото в историята не е имало нито един пример, когато фашистки или почти фашистки режим самостоятелно, по добра воля, да е спрял да увеличава степента на враждебност и агресия – и да се е превърнал в гълъб на мира и хармонията. Такива режими разбират само сила и твърдост от страна на световната общност.
В тази връзка, отговорът на въпроса, който все по-рядко се задава, но понякога все още се чува в западните страни, е абсолютно очевиден: защо светът трябва да помага на Украйна? Аргументите са добре известни и рационални. Първо, Украйна защитава принципите на международното право – граници, суверенитет, правото на народите на самоопределение. Второ, нейната съпротива сдържа разширяването на авторитаризма, който иначе не би се спрял на една държава. Трето, подкрепата за Украйна укрепва самата демократична система: ако агресията остане ненаказана, вярата в международните норми ще се срине. Но има и друг, по-дълбок аргумент, който надхвърля политиката и географията. Украйна днес не се бори само за територия – тя се съпротивлява на фашизма на 21-ви век, като по този начин се съпротивлява на „кафявата чума“, която някога унищожи Европа и сега се опитва да се появи отново. Руският „широк фашизъм“, описан по-горе, не е вътрешна работа на една държава, а глобална заплаха, способна да зарази други общества с апатия, цинизъм и култ към властта. Затова Украйна стои на фронтовата линия не само между държави, но и между епохи – между свободата и завръщането към мрака на пълзящия фашизъм.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие – Росія як фабрика «коричневої чуми», Міжнародний день боротьби з фашизмом нагадав нам: зло не зникло, воно набуло форми путінізму, Александър Косвинцев, Zaxid.net
<<В този сайт може да прочетете от същия автор още: Русия се нуждае от денацификация, Александър Консвинцев, Zaxid.net
