„Старият ред няма да се върне. Не бива да го оплакваме. Носталгията не е стратегия.
Но от пукнатината можем да изградим нещо по-добро, по-силно и по-справедливо.”
„За мен е удоволствие и дълг да бъда с вас в този преломен момент за Канада и за света. Днес ще говоря за разлома в световния ред, за края на една приятна история и за началото на една сурова реалност, в която геополитиката между великите сили не е подчинена на никакви ограничения. Но също така искам да подчертая, че други държави, особено средни сили като Канада, не са безсилни. Те имат капацитета да изградят нов ред, който въплъщава нашите ценности – като зачитане на правата на човека, устойчиво развитие, солидарност, суверенитет и териториална цялост на държавите.
Силата на по-слабите започва с честност.
Всеки ден ни се напомня, че живеем в епоха на съперничество между великите сили. Че редът, основан на правила, избледнява. Че силните правят това, което могат, а слабите понасят това, което трябва. Този афоризъм на Тукидид се представя като неизбежен – като естествената логика на международните отношения, която отново се налага. А изправени пред тази логика, съществува силна тенденция държавите да се нагаждат, за да оцелеят. Да се приспособяват. Да избягват проблеми. Да се надяват, че подчинението ще им купи сигурност.
Няма да стане.
И така, какви са нашите възможности?
През 1978 г. чешкият дисидент Вацлав Хавел написа есе, озаглавено „Силата на безсилните“. В него той задава прост въпрос: как комунистическата система успява да се поддържа?
Отговорът му започва с един продавач на зеленчуци. Всяка сутрин този търговец поставя на витрината си табела: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Той не вярва в това. Никой не вярва. Но въпреки това поставя табелата – за да избегне неприятности, да покаже лоялност, да се впише. И тъй като всеки търговец на всяка улица прави същото, системата продължава да съществува. Не само чрез насилие, а чрез участието на обикновените хора в ритуали, за които те самите знаят, че са лъжливи. Хавел нарича това „живот в лъжа“. Силата на системата не идва от нейната истина, а от готовността на всички да се държат така, сякаш тя е истина. А нейната крехкост идва от същото място: когато дори един човек престане да участва, т.е. когато търговецът на зеленчуци свали табелата – илюзията започва да се пропуква.
Време е компаниите и държавите да свалят своите табели.
В продължение на десетилетия държави като Канада просперираха в рамките на това, което наричахме международен ред, основан на правила. Присъединихме се към неговите институции, възхвалявахме неговите принципи и се възползвахме от неговата предвидимост. Под неговия чадър можехме да водим външна политика, основана на ценности.
Знаехме, че историята за този ред е частично невярна. Че най-силните си правят изключения, когато им е удобно. Че търговските правила се прилагат асиметрично. И че международното право се прилага с различна строгост в зависимост от това кой е обвиняемият или жертвата.
Тази фикция беше полезна, а американската хегемония в частност помогна за предоставянето на обществени блага: отворени морски пътища, стабилна финансова система, колективна сигурност и рамки за разрешаване на спорове. И така, ние поставихме табелата на витрината. Участвахме в ритуалите. И в голяма степен избягвахме да назоваваме разминаванията между реториката и реалността.
Тази сделка вече не работи.
Нека бъда ясен: ние сме в разгара на разлом, а не на преход.
През последните две десетилетия поредица от кризи – във финансите, здравеопазването, енергетиката и геополитиката – оголиха рисковете на крайна глобална интеграция.
По-наскоро великите сили започнаха да използват икономическата интеграция като оръжие. Митата – като лост. Финансовата инфраструктура – като средство за принуда. Веригите за доставки – като уязвимости, които да бъдат експлоатирани.
Не можеш да „живееш в лъжата“ за взаимна полза от интеграцията, когато самата интеграция се превръща в източник на подчинение.
Многостранните институции, на които средните сили разчитаха – СТО, ООН, COP, архитектурата на колективното решаване на проблеми – са силно отслабени.
В резултат много държави стигат до едни и същи изводи. Те трябва да развият по-голяма стратегическа автономия: в енергетиката, храните, критичните минерали, финансите и веригите за доставки.
Този импулс е разбираем. Държава, която не може да се изхранва, да се снабдява с енергия или да се защитава, има малко възможности. Когато правилата вече не те защитават, трябва да се защитаваш сам.
Но нека сме наясно накъде води това. Свят от крепости ще бъде по-беден, по-крехък и по-малко устойчив.
И има още една истина: ако великите сили изоставят дори привидността на правила и ценности в името на неограниченото преследване на своята мощ и интереси, ползите от „транзакционализма“ стават все по-трудни за възпроизвеждане. Хегемоните не могат непрекъснато да монетизират своите отношения.
Съюзниците ще диверсифицират, за да се застраховат срещу несигурността. Ще купуват „застраховка“. Ще увеличават опциите си. Това възстановява суверенитет – суверенитет, който някога беше основан на правила, но все повече ще се опира на способността да устояваш на натиск.
Както казах, това класическо управление на риска има цена, но тази цена на стратегическата автономия, на суверенитета, може да бъде споделена. Колективните инвестиции в устойчивост са по-евтини, отколкото всеки да си строи собствена крепост. Общите стандарти намаляват фрагментацията. Допълващите се способности носят положителен общ резултат.
Въпросът пред средните сили, като Канада, не е дали да се адаптират към тази нова реалност. Трябва. Въпросът е дали ще се адаптираме, като просто издигаме по-високи стени – или дали можем да направим нещо по-амбициозно.
Канада беше сред първите, които чуха тревожния сигнал, което ни накара фундаментално да променим стратегическата си позиция.
Канадците знаят, че старото, удобно предположение, че географията и членството ни в съюзи автоматично ни осигуряват просперитет и сигурност, вече не е валидно.
Новият ни подход се основава на това, което Александър Стуб нарече „реализъм, основан на ценности“ – или, казано по друг начин, целим да бъдем принципни и прагматични.
Принципни в ангажимента си към фундаментални ценности: суверенитет и териториална цялост, забрана за използване на сила освен в съответствие с Устава на ООН, зачитане на правата на човека.
Прагматични в признаването, че напредъкът често е постепенен, че интересите се разминават, че не всеки партньор споделя нашите ценности. Ние се ангажираме широко и стратегически, с отворени очи. Активно се изправяме срещу света такъв, какъвто е, а не чакаме света, който бихме искали да бъде.
Канада калибрира отношенията си така, че тяхната дълбочина да отразява нашите ценности. Ние приоритизираме широкото ангажиране, за да максимизираме влиянието си, предвид променливостта на световния ред, рисковете, които тя носи, и залозите за това, което предстои. Вече не разчитаме само на силата на нашите ценности, а и на ценността на нашата сила.
Ние изграждаме тази сила у дома.
Откакто моето правителство встъпи в длъжност, намалихме данъците върху доходите, капиталовите печалби и бизнес инвестициите, премахнахме всички федерални бариери пред вътрешнорегионалната търговия и ускоряваме инвестиции за един трилион долара в енергетика, изкуствен интелект, критични минерали, нови търговски коридори и още.
Удвояваме разходите си за отбрана до 2030 г. и го правим по начини, които изграждат нашите вътрешни индустрии.
Бързо се диверсифицираме и в чужбина. Сключихме всеобхватно стратегическо партньорство с Европейския съюз, включително присъединяване към SAFE – европейските механизми за обществени поръчки в отбраната.
През последните шест месеца подписахме още дванадесет търговски и отбранителни споразумения на четири континента.
През последните дни финализирахме нови стратегически партньорства с Китай и Катар.
Водим преговори за споразумения за свободна търговия с Индия, АСЕАН, Тайланд, Филипините и Меркосур.
За да помогнем за решаването на глобални проблеми, прилагаме „променлива геометрия“ – различни коалиции за различни въпроси, основани на ценности и интереси.
По отношение на Украйна сме ключов член на Коалицията на желаещите и един от най-големите донори на глава от населението за нейната отбрана и сигурност.
По отношение на арктическия суверенитет твърдо стоим до Гренландия и Дания и напълно подкрепяме тяхното уникално право да определят бъдещето на Гренландия. Ангажиментът ни към член 5 е непоколебим.
Работим с нашите съюзници в НАТО (включително Северните и Балтийските осем) за допълнително укрепване на северния и западния фланг на алианса, включително чрез безпрецедентни канадски инвестиции в надхоризонтни радари, подводници, самолети и реално присъствие на терен. Канада категорично се противопоставя на митата върху Гренландия и призовава за целенасочени разговори за постигане на общите цели за сигурност и просперитет в Арктика.
В областта на плурилатералната търговия сме водещи усилията за изграждане на мост между Транстихоокеанското партньорство и Европейския съюз, създавайки нов търговски блок от 1,5 милиарда души.
По отношение на критичните минерали формираме „клубове на купувачите“, опряни на Г-7, за да може светът да се диверсифицира далеч от концентрирани доставки.
В областта на изкуствения интелект си сътрудничим с единомислещи демокрации, за да гарантираме, че в крайна сметка няма да бъдем принудени да избираме между хегемони и хиперскейлъри.
Това не е наивен мултилатерализъм. Нито е разчитане на отслабени институции. Това е изграждане на коалиции, които работят – въпрос, по въпрос, и с партньори, които споделят достатъчно обща основа, за да действат заедно. В някои случаи това ще бъде огромното мнозинство от държавите.
И това създава гъста мрежа от връзки – в търговията, инвестициите, културата – на която можем да разчитаме при бъдещи предизвикателства и възможности.
Средните сили трябва да действат заедно, защото ако не си на масата, си в менюто.
Великите сили могат да си позволят да действат самостоятелно. Те имат размера на пазара, военния капацитет и лостовете, за да диктуват условия. Средните сили – не. А когато преговаряме само двустранно с хегемон, ние преговаряме от позиция на слабост. Приемаме това, което ни се предлага. Състезаваме се помежду си кой ще бъде най-отстъпчив.
Това не е суверенитет. Това е инсценировка на суверенитет, докато се приема подчинение.
В свят на съперничество между велики сили държавите „по средата“ имат избор: да се конкурират помежду си за благоволение или да се обединят, за да създадат трети път с реално въздействие.
Не бива да позволяваме възходът на твърдата сила да ни заслепи за факта, че силата на легитимността, почтеността и правилата ще остане значима – ако изберем да я използваме заедно.
И това ме връща към Хавел.
Какво би означавало за средните сили да „живеят в истина“?
Означава да назовем реалността. Да спрем да призоваваме „международния ред, основан на правила“, сякаш той все още функционира така, както е рекламиран. Да наречем системата с истинското ѝ име: период на засилващо се съперничество между великите сили, в който най-могъщите преследват интересите си, използвайки икономическата интеграция като оръжие за принуда.
Означава да действаме последователно. Да прилагаме едни и същи стандарти към съюзници и съперници. Когато средните сили критикуват икономически натиск от една посока, но мълчат, когато той идва от друга, ние държим табелата на витрината.
Означава да изграждаме онова, в което твърдим, че вярваме. Вместо да чакаме старият ред да бъде възстановен, да създаваме институции и споразумения, които действително функционират така, както е описано.
И означава да намалим лостовете, които позволяват принуда. Изграждането на силна вътрешна икономика винаги трябва да бъде приоритет на всяко правителство. Международната диверсификация не е просто икономическа предпазливост; тя е материалната основа на честната външна политика. Държавите си извоюват правото на принципни позиции, като намаляват уязвимостта си към ответни мерки.
Канада разполага с това, което светът иска. Ние сме енергийна суперсила. Разполагаме с огромни запаси от критични минерали. Имаме най-образованото население в света. Нашите пенсионни фондове са сред най-големите и най-усъвършенстваните инвеститори в света. Имаме капитал, талант и правителство с огромен фискален капацитет да действа решително.
И имаме ценностите, към които много други се стремят.
Канада е плуралистично общество, което работи. Нашето публично пространство е шумно, разнообразно и свободно. Канадците остават ангажирани с устойчивостта.
Ние сме стабилен и надежден партньор в свят, който е всичко друго, но не и такъв – партньор, който изгражда и цени дългосрочните отношения.
Канада има и нещо друго: ясно съзнание за това, което се случва, и решимост да действа съобразно него.
Ние разбираме, че този разлом изисква повече от адаптация. Той изисква честност относно света такъв, какъвто е.
Ние сваляме табелата от витрината.
Старият ред няма да се върне. Не бива да го оплакваме. Носталгията не е стратегия.
Но от пукнатината можем да изградим нещо по-добро, по-силно и по-справедливо.
Това е задачата на средните сили – тези, които имат най-много да загубят от свят на крепости и най-много да спечелят от свят на истинско сътрудничество.
Могъщите имат своята сила. Но и ние имаме нещо – способността да спрем да се преструваме, да назовем реалността, да изградим силата си у дома и да действаме заедно.
Това е пътят на Канада. Ние го избираме открито и уверено.
И това е път, широко отворен за всяка държава, готова да го поеме заедно с нас.“
<<<Препоръчвам тази реч да стане настолно четиво за всички български политици. И дано да спрат да се отдават на ограниченото си балканско мислене, и тръгвайки към поредната предизборна кампания да ни предложат българските „крачки” към новия световен ред. Защото както самата аз написах в една от последните си публикации – не се сърдете на Тръмп, защото той вече е там, което канадският премиер нарича нов световен ред.
