Акад. Петър Иванов, Фейсбук
Окованата съвест: Как калните ботуши на Струмяни спукаха балона на стерилната власт
Случаят от Струмяни не е просто полицейски инцидент. Той е диагноза. Брутална, визуално перфектна и безпощадна метафора за екзистенциалната агония на българското общество. На сцената на това планинско бедствие се разигра вечният, класически български сюжет: сблъсъкът между автентичната човешка съвест и бездушната, дебелокожа държавна машина.
Визуалният разлом: Преторианци срещу граждани
Снимките и видеото, които взривиха социалните мрежи, лишиха властта от ПР комфорт. От едната страна на барикадата видяхме физическото въплъщение на системата – униформени служители, чийто външен вид излъчва чиновническо наднормено тегло, лоша хигиена, застаряващ комунистически рефлекс и онази специфична интелектуална сухота, която познава само една команда: „Дърпай и изолирай“. Тяхната мисия не беше да спасяват хора, а да подсигурят стерилна, безопасна среда за скъпия гост от София…, пардон, от харманлийските села.
От другата страна застана красивата Гергана Петрова. Образована, културна, млада жена, дошла като доброволец на терен. Жена с кални ботуши, която гордо и без свян заявява, че е от това село, но тя притежава далеч по-висок морал и гражданска култура от целия властови антураж, взети заедно. Тя не дойде за камерите – тя дойде заради гората, заради селото си, заради истината. И точно затова получи белезници. Защото в държавата на фалша автентичността е най-опасното престъпление.
Театърът на загрижеността на фона на „Боташ“
Поведението на премиера Румен Радев в Струмяни беше учебникарски пример за примитивен, популистки ПР. С отработени военни жестове, суров поглед, бяла риза, с покачване по натрупани клони и боклуци, със заучени речи той отново заговори за „борба с мафията и олигархията вътре в службите“. Парадоксът е толкова огромен, че граничи с див цинизъм: същите тези служби, които той уж бори, оковаваха граждани зад гърба му, за да не смутят държавническото му спокойствие и рахат. Колко струва загрижеността за бедните струмянци, когато е поставена в контекста на милиардния грабеж „Боташ“? Как да повярваме на загрижеността за наводненията, когато държавата години наред си затваря очите за дървената мафия, която изсича и изнася горите на същите тези села, превръщайки всеки дъжд в бедствие? Властта иска народът да бъде просто ням, благодарен декор. Когато декорът проговори и зададе екзистенциални въпроси, веднага бива натикан в „обособено място за журналисти“ или в патрулката от трътлестите катаджии.
Дигиталният отдушник и бързите ПР жертви
Разбира се, системата веднага задейства своя спасителен механизъм (damage control). Последва светкавично уволнение на полицейския началник в Благоевград. Изпитана тактика: жертва се пешката, за да се спаси царят. Властта ни казва: „Ето, вижте, ние сме справедливи, проблемът е локален“. Но това е лъжа. Проблемът е системен. Уволнението на един директор няма да промени милиционерската простащина, която винаги вижда в будния гражданин враг.
Ролята на Мрежата
Социалните мрежи свършиха своята работа – те разкъсаха информационната завеса и показаха истината. Но тук се крие и голямата опасност. Фейсбук активизмът твърде често действа като психотерапевтичен отдушник, като дигитален клапан за изпускане на парата. Ние се възмущаваме, пишем гневни коментари, споделяме постове и… заспиваме с усещането, че сме свършили нещо. А системата “Радев”просто изчаква бурята да премине.
Пътят извън агонията
Случаят „Струмяни“ е преломен, защото ни показа изхода от моралната ни криза. Той е в еманципацията на българската провинция. Изходът е в хората като Гергана, които спряха да чакат „спасители“ и „генерали“, а взеха съдбата и правото си в свои ръце. Агонията на обществото ни ще приключи едва тогава, когато спрем да изразходваме гнева си в Интернет и превърнем виртуалното възмущение в трайна гражданска памет. Време е да разберем, че институциите дължат вярност на хората с калните ботуши, а не на костюмираните кукли в ПР балона – Баце, Шиши, Радев, Кирето, Копейкин etc.
Докато не го постигнем, белезниците в Струмяни ще останат белезници за цялото ни бъдеще.
***
Хроника на абсурда
Автентичните цитати и факти, които оголиха истината, и които Мрежата няма да забрави:
* „Нямате право да ме пипате, аз съм доброволка тук!“ – Първите думи на Гергана Петрова, когато полицаите я обграждат, илюстриращи пълния абсурд на ситуацията. Докато държавата закъснява с техниката, хората с калните ботуши са на терен, но биват третирани като престъпници.
* „Искаме да попитаме защо се изнася гората на Струмяни и кой позволи това?“ – Въпросът, който активистите се опитаха да зададат на премиера. Точно този неудобен въпрос превърна „зоната за сигурност“ в зона за цензура. Властта не дойде да чуе защо селото се дави, а дойде да се снима.
* „Заповедта е такава – има обособено място за журналисти, вие нямате акредитация.“ – Фразата на униформените служители, която официализира разделението на „наши“ (удобни) медии и „опасни“ (граждански) гласове. Концепцията за „кошара за журналисти“ се превърна в символ на страха на управляващите от народната любов.
* „Ние водим безкомпромисна битка с олигархията и мафията вътре в самите структури.“ – Думите на премиера Румен Радев пред камерите, изречени почти в същия момент, в който НСО и МВР малтретира и “изолира” с белезници Гергана Петрова. Контрастът между думи и действия никога не е бил толкова циничен.
* „Разпоредил съм пълна проверка и незабавно отстраняване на отговорните лица.“ – Радев. Стандартната фалшива чиновническа реакция след избухването на скандала. Рефлекс, който доказва, че за властта справедливостта не е ценност, а кризисен ПР, задействан едва след като клипът събра стотици хиляди гледания.
Бог да пази България!
Източник: Petar Ivanov, Фейсбук
