Отскоро българският президент има нов началник на Кабинета. Не че не знам кой е Калоян Методиев, но първото, което ми попадна е едно негово интервю за седмичното обзорно предаване “Метроном” на Радио “Фокус” от края на 2018-та година. От него разбирам, че според Методиев “2018 е загубена година за България – от гледна точка на политическо развитие и резултати, имаме нефункционираща държава”. Няма как да не запитам, а как се става началник на Кабинета на президента в “нефункционираща държава”? Сещам се! Меритокрация! На български ще рече “заслужил власт”. Заслужил, заслужил…А дали е морално някой да е част от държавното управление, след като за него България е “нефункционираща държава”? Но тема на моята статия няма да е опровергаване на казаното от интервюирания за държавата ни, а онова, което Методиев дава като оценка за настоящия български президент в споменатото интервю.
Това, което ще кажа ще е противоположно на неговото мнение, защото смятам, че имаме основания повече за негативно, а не за положително отношение. Най-компрометиращото за българската президентска институция би било, ако държавният глава (като настоящият) реши да следва линия на опозиционност на правителството и на управляващите(които и да са те). Неконституционно е, ако той отказва да реализира правомощията и задълженията в духа на чл. 92 (1), т.е. че „Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията…”. И ако се случва точно обратното, то не може да се категоризира като политическа еманципираност, защото е неспазване на конституцията. Ако тази висока позиция в държавата се използва, за да обслужва единствено партията, от която българският президент не успява да се детерменира, защото тя му е поставила публично това като условие за издигане на кандидатурата му, това в никакъв случай не означава, че той е в ролята на “силен коректив”.
Не може вече две години и половина да мислиш единствено как да се харесаш на повече хора, и това някой да го изтъква като достойнство и държавническа “последователност”, защото става дума за популизъм. Да се държи някой като популист не означава, че той се развива и “се структурира”, защото структурата, рамката, кофража e в цитирания в началото член 92(1) на българската конституция. А какво ли означава някой да те определя като “говорител” на обществото, което “все повече генерира подкрепа и то от странни места”? Любопитна съм и да узная кои са тези “странни места”, генериращи подкрепа? Подкрепа за какво, щом досега не сме чули да се изговаря нито една национална кауза. Това за “говорителя” го казва не само Методиев…Но за мен то е по-скоро опит да бъде оправдано едно опозиционно поведение, което по конституция не подхожда на български президент.
Българският президент вече преполови мандата, определен му от конституцията, но продължава да не намира посоката. Абсолютно бездействие по отношение на значима кауза, която да резонира в обединението на нацията и около достиженията и ценностите, които съзидават, а не рушат. Нали е по-лесно да провокираш напрежение с “опорни точки”, като се целиш в парламентаризма и междуинституционалите отоншения. Увлечението да присъстваш бутафорно тук и там в страната, все по-често напомня на българските граждани за изолацята, в която е поставен българския президент от страна на евроатлантическите ни партньори, а в споменатия чл. 92(1) се казва още, че президентът представлява държавата ни в международните отношения. “Представлява” я, защото в парламентарната република политиката – вътрешната и външната, се определя от правителството, сформирано от парламентарното мнозинство.
Президентската институция е във функция да търси и да намира винаги баланса чрез овладяване на всички комуникационни канали с трите власти и с нацията. Публичните изяви на един президент не са възможност единствено за порицаване и атакуване на управлавящите, нито пък са за противопоставяне на едни народни слоеве на други, докато в същото време да се правиш, че не виждаш “ гредата в окото” на БСП(“Лицемерецо, първо извади гредата от своето око и тогава ще видши ясно, за да извадиш съчицата от окото на брат си”, Матей 7:5). Публичните изяви са и за даване на решения, и за неподминаване на постиженията, и за провокиране на положителна национална енергия. Но най-големият проблем за президента е усещането у гражданите за окончателно прекъснатите връзки на президентството с останалите власти. Същността на комуникацията с тях е в следването на общи тенденции в развитието на нацията и на обществото. След като в нито един случай досега, президентът не е демонстрирал единение с управляващите, какви са тогава неговите цели? Ние и до днес не знаем с каква платформа той тръгна към този мандат. От неговото първо и единствено явяване на парламентарната трибуна запомнихме само онaя заплашителна реплика, отправена към депутатите, че им остава малко до края…
И вчера на връх Шипка, държавният глава Румен Радев затвърди впечатлението на българските граждани, че той окончателно се е еманципирал от българската конституция и нейния чл.92(1). Както всеки път, той не пропусна да използва и тази публична изява, за да изрази своята политическа опозиционност спрямо ГЕРБ, правителството и премиера Борисов, което е недопустимо, тъй като той трябва да е неутрален като президент. Думите му, че „Шипка не е мястото да коментирам интригите на министър-председателя, защото тук възкръсва България, където неговото управление закотви на дъното на Европа“, не само не са верни, но те илюстрират най-ниското комуникационно ниво, до което може да пропадне един държавен глава. Колкото до това, че:”Скандалите са в правителството, те са много и унищожителни“, май по-страшното е, че нерешените, премълчаваните и потулени скандали са много, и те са в президентството. Но те са нищо, пред най-големият скандал на тридесетилетието – български президент продължава да се еманципира от чл. 92 (1) на конституцията…
Макар и представителна и периферна в ценностната уплътненост на общността, позицията на българския президент е ясно конституирана. Фиксирането в ролята на политически опозиционер на управляващите е симптоматична за най-малко две предположения. Едното – дефицит на познания, на политически и държавнически опит, второто – задачата му е да следва институционално поведение за разколебаване на нацията по отношение на изборите, които вече е направила – България да се развива като демократична държава, и да продължи да е част от ЕС и НАТО.
